автор: glishev

[Взето от по-долна част на ръкописа.]… Започна нещо невероятно, нещо, за което и досега не може да бъде намерено разумно обяснение. Това беше страховит момент, в който изпитахме целия ужас на войната.


Предишния ден разузнавачите се бяха върнали с уверения, че пътят напред е свободен и колоната навлезе в дефилето. Маршалът бързаше към Емира, така че не му беше останало време да прати планински следотърсачи по околните пътеки. Беше се задоволил с конното разузнаване, а то не беше открило опит за засада в самия проход. Разчитахме, че ще се задържим съвсем кратко по тези опасни места, след което ще излезем отново в равнината и в тила на основните противникови сили.
Влязохме в прохода със знамена, увити и завързани около прътовете. В колоната ни най-отпред се строиха пиконосците, защото маршалът смяташе, че в случай на евентуално нападение в теснините те по-добре биха се отбранявали от кавалеристите и дори биха пробили вражеска редица. Следваха арбалетистите и аркебузиерите, сред които беше и моята Испахска редовна рота. Зад нас идваха каруците от обоза, теглени от бавни волове и натоварени с всичко, което не можехме да носим на гръб. Конницата беше най-отзад. Маршалът беше по средата на пехотата и вървеше редом с тях.
Извън шума на преминаваща армия, не се чуваше почти нищо от обикновените горски звуци. Крачките ни заглушаваха проскърцването на дърветата. Липсваше ромоленето на поток и съвсем рядко можеше да се чуе птичи глас. Пътят се извиваше, беше стръмен, а на няколко места и доста тесен. Нуждата ни бе довела до места, където можехме да станем жертви на идеална засада, но явно врагът все още не подозираше за плана на нашия маршал.
От двете страни се издигаха величествени ели, чиито тъмни сенки падаха върху ни. Виждаше се съвсем тясна ивица лятно небе и всички се радвахме, че ни е спестена горещината на голото поле. Все пак, стръмният път ни караше да плуваме в пот. Конниците и обозните прислужници се подсмиваха на пъшканията ни, докато не премина заповед и те да се спешат и да слязат от каруците, за да не се уморяват излишно животните. Скоро нас ни досмеша от неумелия им ход. Войниците се радваха, когато видеха кълвач или катерица: смятаха го за добър знак. В един не толкова стръмен участък някой от стрелците запя и мнозина подехме припева, но бързо дойде заповед да не вдигаме излишен шум. Наистина, отвъд хребетите можеше да има въглищари, секачи или ловци, които да ни издадат на вражеското командуване и с това изненадата на маршала да пропадне.
Нощувахме на най-високата точка в прохода. Не палихме огньове. От обоза предаваха напред в мрака чували сухари и говеждо, а ние ги прехвърляхме, докато от челните части не съобщиха, че всички са получили дажбите си. След това имаше и за нас. Вода пиехме от манерките. От ръка на ръка връщахме празните торби и до нас достигаше тихото броене на прислужниците. Предавахме си заповедите от човек на човек по протежение на цялата колона и нямаше случай някоя да бъде недоразбана или изопачена.
За естествени нужди войниците се катереха в гората на групички от по четирима. Шегуваха се, че това са отряди за специален обстрел. После всички спахме на самия път, там, където ни беше сварила заповедта за спиране, с оръжията до нас. Обозните бяха по-добре, те пренощуваха в каруците. Беше доста студено и един от стрелците ми си пъхна краката във войнишката торба, както беше с ботуши.
Стражите се редуваха една след друга. В края на четвъртата, когато още беше тъмно, часовите започнаха да ни будят. Маршалът обхождаше колоната. Спираше често, питаше за най-обикновени неща: имаме ли резервни тетиви, здрави ли са ни ботушите. Понякога даваше съвет или заповядваше да се поиска нещо от обоза. Когато тръгнахме, той беше в опашката, при кавалеристите. Всички бяхме мръсни и небръснати, но дрехите и оръжията ни бяха в добро състояние. Нямаше нито един болен, жаден или недохранен, а това са трите най-страшни изпитания за всеки войник. В обоза имаше двайсетина бръснари, които можеха да наместват счупено, да навиват развити пъпове, дори да събират вътрешности в някои случаи, а не само да режат крака и да вадят зъби, както е обикновено по време на поход. Още преди да тръгнем бях научил, че един от аркебузиерите знае как се вадят законтрени стрели и може да шие на живо с конски жили, така че бях пратил и него в каруците, вместо да го оставя да бие крак.
И този ден продължихме в прохода. Но беше по-лесно, пътят вече вървеше надолу. Около пладне откъм обоза се чуха гневни гласове и след малко напред беше пратен на бегом един чисто гол човек. Той отмина напред към пиконосците. Оказа се, че капитанът му го видял да гризе сухар на една каруца преди да е минала заповед за дневното хранене на крак. Така че заповядал да свалят войника, да го съблекат и да го пратят да върви пред цялата армия до вечерта.
[Два дни пропуснати. Следват само фрагменти.]
Хората продължават да се събират. Преди три часа от гората излязоха четиридесет пиконосци (малко от тях още имаха пики) и се втурнаха към позицията ни. Наложи се да използваме последните си муниции, за да отклоним противниковата конница от тях. Проклети хусари! Но не те са най-голямото ни притеснение. Новата артилерия…
[Лакуна в текста.]
… още не могат да щурмуват…
[Лакуна.]
Отбихме последната атака. Последните от обоза, които успяха да се доберат до хълма, казват, че маршалът е пробил подобно обкръжение на две левги северно оттук и знае къде сме. Не вярвам. Той беше в челото на колоната, когато започна първият картеч.
Ранените са много. Никой от бръснарите не е тук. Хирургът умря тази сутрин. Добре, че имаме вода наблизо, но колко…
[Лакуна.]
Пак се започна! Сега няма да щурмуват поне до сутринта, но за сметка на това ни засипват със снаряди. Как е възможно да имат такава артилерия! Кулеврините им бият на повече от миля, а още по-страшни са картечните оръдия. Още когато излизахме от прохода, а и сега… …ранените… …отляво… …никой не е знаел…
[Лакуна.]
… добро разузнаване или е имало предател… … малко вероятно…
[Лакуна.]
Свършиха. След малко ще нападнат. На светлината от пожара виждам цялото поле. Ще ги посрещнем добре. Ако ги отблъснем и сега, ще събера колкото са останали офицери, за да помислим за капитулация. Проклети оръдия!
Идват.
[Пропуснато място.]

Дневник на капитан от Испахския Амвирионски континентален корпус, от аркебузиерите. Открит в тялото след щурм на вражеска позиция източно от Емира. Инв. ном. 4739. На Н. В. Музей на артилерията.