автор: Satyrr

Ще ти го разкажа, както съм го правил и преди, за вятъра, за хората. За Поляната. Ще отречеш. Както си го правил и преди.

И разказвам. Отново.

- Кой си ти?
- Не зная... може би...


ТОНИ


- А после?
- Ще отида и ще седна до него. Ще погледаме заедно хо-рата долу. Той ще попита за какво съм дошъл, а аз ще му кажа, че не ми пука дали ще скочи, или не. Няма да лъжа. Искам са-мо да погледаме заедно хората долу, това едва ли ще ми откаже. Познавам го. Ще гледаме и ще мълчим, а той от време на време ще псува. Чака да му кажа нещо. Мисли, чувства, нещо, все ед-но какво. Аз ще пуша леко, димът ще го притеснява. Кара го да се замисля, не знам как, но така прави. Ще погледаме заедно хо-рата долу, а аз ще знам, че той вижда нещо далеч отвъд улицата, че дори ще знам и какво е - и аз съм го виждал.
После докато го гледам как слиза по стълбите ще хвърля цигарата и ще чакам да чуя как тупва долу. Естествено няма да има нищо. Когато погледна тя все още ще лети. Ще се чудя как-во ще стане, ако скоча аз...

Стоя пред огледалото и гледам нещо. Всъщност гледам собствената си ръка. На нея има нещо, не знам какво е, но го има, затова я гледам. Изражението ми е странно, скулите издадени, очите - хлътнали. Сякаш съм пил. Взирам се в огле-далото и то се взира в мен, само дето май и двамата не извли-чаме полза. А на ръката ми още има нещо, държа я срещу ог-ледалото и гледам. То стои. Не се променя. Не знам какво е, но е там и има неприятния навик да не се променя. По ръката ми тече вода, май валеше, леко гъделичка. Искам да се почеша, но знам, че там пише нещо и най-сетне искам да го видя, затова се взирам. А то още е там, като че напук... някаква дума...име..

- И?
- Тогава ще дойдеш ти и ще ми кажеш, че не ти пука да-ли ще скоча, или не. Не ти е пукало и за него. Няма да лъжеш. Ще плувам в очите ти, защото са сини. Ще виждам вълнички, все едно хвърлям камъчета и все едно са езера. Само дето бля-сък от слънцето няма да има,понеже облаците са го откраднали. Докато потъвам ти ще говориш и ще искаш да погледаме заедно хората долу. Аз го правя, ти говориш. Устните ти ще се движат, но няма да ги виждам, защото ще наблюдавам хората долу, как-то ти поиска. И ще е сиво.

Надигам чашата, водата се влива в мен, а с нея и още нещо, плува, гмурка се. Бива го в тези работи. Не знам какво е, но го усещам. Надигам пак, този път просто съм жаден, а во-дата се разлива по ръката ми, разсеяност може би. Стича се надолу и намокря чаковника ми, леко гъделичка. Навън май ва-леше, а в пощата имаше плик. Бележка и още нещо. Нещото го изпих с първата чаша, онова, дето не знам какво е, пък и не знам защо го изпих, само бележката може да каже. Прочетох я преди това. Нищо интересно, не ми направи впечатление, само подписа запомних, някакво име беше... запомних ли го?...

Няма да слизам по стълбите и ще си мисля, че май съм тук и едновременно там. Ще седя и ще гледам хората, които не ме гледат, и ще знам, че аз съм горе на ръба и чакам. Аз съм всички хора долу и чакам. А съм в един миг на ръба и на улица-та, и пред огледалото в хола, и гледам ръката си. Надигам чаша-та и вече съм я изпил.
Ще бъда аз, ще бъда те, а огледалото ще се взира в ръка-та ми и ще съм зад това бюро, разказвайки го на теб, въпреки че то не се случва. Ще се случи, макар вече да се е случило, то ви-наги ще чака зад ъгъла...


- Хайде, хайде, какво ще направя след това??
- Ще чакаш, както чакам аз, няма да искаш да чакаш, но няма да имаш избор. Аз ще мълча, защото нямам какво да ти ка-жа. Ще мълчим заедно. Хората ще са мравуняк, ще си играем с тях мислено, а те няма да имат нищо против. Тогава ти ще гово-риш. Ще си мислиш, че те слушам и ще си прав. Ще ми напом-ниш огледалото и чашата, и още нещо, което няма да чуя. Все ще го избягвам, а ти ще го повтаряш. Нещо като дума, всъщност дума е, нещо като име...
И ти ще знаеш, и аз ще знам, и ще говорим. Пак няма да мисля за стълбите, нито за хората долу или някъде другаде. Ще ти го разкажа, както съм го правил и преди, за вятъра, за хората. За Поляната. Ще отречеш. Както си го правил и преди.
Ще поискам само едно - да си отидеш, за да съм сам. Не мога да съм сам, когато седиш до мен. Тогава ще помисля за по-следно, докато гледам как слизаш по стълбите. А хората долу, които ги няма, няма да ме видят, нито вятъра, нито той. Ще зат-воря очи и ще скоча, както каза Тони.
- Кой е Тони?
- Ти си Тони. Те са Тони. Вие всички сте Тони. Различни сте и сте с едно лице, и на ръцете ви пише Тони, затова сте ед-накви.
- А ти?
- Аз не съм еднакъв. Не съм Тони. Не съм излязъл между машинни колела, не съм се возил на конвейр, не са ме сглобява-ли. Аз съм такъв, какъвто съм. Вие не сте. Затова ще...
- Какво, разкажи ми...?
- Ще пътувам. До сградата е около час, пет минути дока-то изкача стълбите, ако не съм взел умората от нощното шкаф-че. Ще седна на ръба и ще чакам вятъра, защото вятърът тук е такъв, и ще ме отнесе. Отива там, където и аз, значи мисля си, ще пътуваме заедно. Не смятам да закъснявам, взел съм часов-ника.
Ще седя и ще чакам, тогава ще дойдеш ти и ще ме попи-таш за часа. Джоба ми ще е празен, ръката също, забравил съм го в хола. После ще ти кажа защо съм тук, а ти ще седищ до мен и ще поискаш само да погледаме хората долу. Не ти пука дали ще скоча, така ще кажеш. Няма да лъжеш. Ще погледаме заедно хората долу, които ги няма, защото аз съм на ръба и аз съм хо-рата, и стоя с вдигната ръка пред огледалото, отпивам от една чаша и в този момент я пълня, вече съм я изпил. Пак съм пред огледалото, чакам вятъра и седя на ръба, а ти ми говориш. И ще е сиво.
Няма да има слънце, защото облаците ще го откраднат, а аз ще искам да има. Един нов ден ще е,още една сутрин за всич-ки костюми и вратовръзки с нещо изписано на ръката им. Време е да си купя часовник, последния го забравих в хола. Не знам защо искаш да гледаш как слизам по стълбите, но няма да го направя. Чакам вятъра. Ние с него сме в една посока, затова ще пътуваме заедно, все към Поляната. Там ще търся това, което ми отне Тони.
- Кой е Тони?
- Не ме слушаш.
- Кой е Тони?
- Ти си Тони. Те са Тони. Вие всички сте Тони.
- А ти?
- Аз не съм Тони. Не съм еднакъв. Затова ще отида...

- Къде, къде ще отидеш?
- Ще отида далеч, където никой не е Тони. Където обла-ците не крадат слънцето. Където не е сиво. На Поляната. Знаеш за какво говоря, защото вече съм ти го разказвал.
Няма смисъл да ме убеждаваш, че Поляната не същест-вува, знам, че тя е там, виждал съм я. Така мисля. Там няма мо-нитори и облаци, и сивота. Няма Тони. Знаеш ли, тя е огромна и зелена. Такава, каквато може да бъде само една Поляна и никоя друга улица, на която няма хора. Има слънце и игрива сянка под клоните на дърветата, и светлина има, всичко. Там искам да отида.
Затова първо ще отида до сградата, до там е около час, после пет минути, докато изкача стълбите. Ще го направя бър-зо. После ще съм горе и ще чакам вятъра, а той трябва да дойде навреме. Затова и аз няма да закъснявам. Само дето съм си заб-равил часовника...
- Къде си го забравил? Разкажи ми.
- Стоях пред огледалото, приготвях се да излизам. Сва-лих часовника, защото тиктакаше... всъщност не, не беше така. Свалих го, защото ми се стори, че отдолу имаше нещо, нещо на ръката ми, не знам. Огледах се и излязох, трябваше да отида до сградата. Ще чакам вятъра, а той идва точно навреме, та и аз така. Няма да закъснявам, но часовника не е в джоба ми, нито на ръката... свалих го пред огледалото, там е останал, а с него и аз, гледам се, защото виждам нещо на ръката си, и съм на ръба, и на улицата, и пия една чаша, която вече е била изпита, а вода-та тече по ръката ми. А трябва да излизам и времето е ужасно...
- Къде?
Ще трябва да отида до сградата, излизам и вали дъжд. По тениска съм, защото е лято, а слънцето някой го е откраднал. Не обичам, когато крадат слънцето. Няма да се крия и от дъжда, обичам да ме вали. Тогава ще гледам прозорците на сградите през тези на автобуса и сякаш в тях има вълни,като онези в очи-те ти. А във вълните лица, играят, усмихват ми се. Лицата на хората долу по улицата, докато ги гледам от ръба и знам, че ги няма. Моите лица.
После ще сляза, още вали, мокър съм. Водата ще се сти-ча по ръката ми, леко гъделичкайки, както онзи път, когато раз-лях чашата, защото пиех. А аз съм на ръба, гледам, ти ми гово-риш, а съм си забравил часовника. Пред огледалото съм и пия една чаша, която вече съм изпил, в нея има нещо...
- Какво е?
- Някакво... хапче... така мисля.
- И?
- Отпивам, а то се гмурка в гърлото ми на някакво негово си пътешествие. Водата се разлива докато преглъщам шумно, стича се надолу по ръката ми, леко гъделичка. Посягам да се по-чеша и виждам нещо, интересно, не помня какво точно е. Оста-вям чашата и отивам към хола, за да се погледна в огледалото, иначе се вижда наобратно. Свалям часовника, за да не ми пречи, а той се е намокрил. Не е за първи път, ще се оправи. Вдигам ръка пред себе си и поглеждам отражението си, виждам нещо издраскано като татуировка, някакъв черен символ, но няма време и трябва да излизам. Ще чакам вятъра там, на онази сгра-да, а ти ще ми пречиш да си спомня какво видях, като че някак-во име беше...
Излизам, навън вали, а капките правят малки вълнички в локвите по улицата. Отразяват се в прозорците на сградите и се отразява и лицето ми. Виждам го и всъщност още стоя пред ог-ледалото с невиждащ поглед, и ръка пред себе си, а капките се стичат по нея. Леко гъделичкат. Както докато отпивах, а завеси-те на терасата се извиваха под вятъра, който трябваше да чакам по-късно. Но ти...

- Продължавай. Защо мълчиш?
- Дантелените пердета се издуват, веят се плавно като тревата, като листата и шарената сянка под тях. Като Поляната и нейните хълмове, и извивки, ярките цветове, галещото слън-це. Да, това е мястото, то съществува, знам, там искам да отида. Затова ще изляза и ще се кача в автобуса, странно, той чака са-мо за мен. До сградата е около час, после пет минути, докато изкача витото стълбище. Ще седна на ръба в очакване на вятъ-ра, той никога не закъснява. После ще дойдеш ти... не... всъщ-ност, ти винаги си бил там.
- Така ли?
- Седял си и си ме чакал, както аз чаках, чакам, и ще ча-кам вятъра, който никога не закъснява. Ще ме попиташ за часа, но джоба ми е празен, празна е и ръката, забравил съм часовни-ка пред огледалото, където го свалих, за да...
- За да не ти пречи?
- Точно така. За да не ми пречи. Исках да погледна нещо, защото водата ме гъделичкаше, а иначе се виждаше наобратно, така каза Тони.

Обичам водата да ми е студена, затова винаги си сла-гам ледчета. Добре де, едно ледче.

- Кой е Тони?
- Ти си Тони. Те са Тони. Вие всички сте Тони.Най-обик-новени роботи, излезли на конвейр, компютри с изкуствен ин-телект. Онези, които гледам долу по улицата и чийто лица се отразяват в прозорците на сградите, а вали дъжд. Онези, които са еднакви.
- А ти кой си тогава?
- Аз не съм еднакъв. Не ти ли казах? Защо постоянно ме питаш, след като знаеш всичко?
- Просто е. Искам да видя ти какво знаеш.
Хайде, разкажи ми.

- На покрива съм, виждам го.
- А после?
- Отивам и сядам до него. Гледаме заедно хората долу. Той пита за какво съм дошъл, а аз казвам, че не ми пука дали ще скочи, или не. Не лъжа. Искам само да погледаме хората долу, това едва ли ще ми откаже. Познавам го. Гледаме и мълчим, той от време на време псува. Чака да му кажа нещо. Мисли, чувства, все едно какво. Пуша леко, димът го притеснява. Кара го да се замисли, не знам как, но така прави. Гледаме заедно хората до-лу, а аз знам, че той вижда нещо далеч отвъд улицата, че дори знам и какво е. И аз съм го виждал.
Говорим си, не те забелязваме. Казвам му нещо запаме-тено, казвал съм го на много други преди това. Не знам как, но съм сигурен. Той продължава да псува, но аз знам, че ме слуша много внимателно. Както всички останали, с които някога съм седял на този ръб и съм гледал хората долу. Израженията му са достойни за портрет на някой известен художник, а аз пуша.
Докато го гледам как слиза по стълбите си мисля, какво ще стане, ако скоча аз.

Винаги прехвърлям възможностите аз да скоча... някак си ми помага, да не го правя.

Тогава идваш ти, пушим заедно и гледаме хората долу. Казваш, че не ти пука дали ще скоча. Искаш само да погледаме заедно хората долу. Не лъжеш.
Седя, а димът от цигарата ти ме кара да си спомням. Не знам как, но така прави, виждам го на чисти бели облачета, като онези на Поляната. А нейните хълмове се извиват като дантеле-ните пердета, защото прозорецът беше отворен и вятърът реши да си поиграе.
Трябва да излизам, времето е мрачно и вали. Облаците пак са откраднали слънцето някъде. Едри капки се врязват в локвите, виждам лицето си в прозорците на сградите. Капките го размиват, а аз стоя пред огледалото в хола и гледам ръката си. Там, където забравих часовника. Бях го свалил заради вода-та, която се стичаше по ръката ми, защото навън вали. Някак си вали и пред огледалото, аз гледам, а водата ме гъделичка и пия една чаша, която вече съм изпил преди да я напълня. На ръката ми има нещо, вече съм убеден, че е име, но какво? Не помня. Забелязах го, докато пердетата се вееха, спомних си за Поляна-та и разлях малко вода. Когато вали не съм жаден, но този път пиех.
- Защо?
- Защото трябваше да излизам, а в пощата имаше писмо. Голямо и бяло, разопаковах го. Капките по стъклата рисуваха шарени сенки по хартията. Имаше бележка и някакво хапче. Някой ме караше да го изпия, ако искам да живея, осъзнах, че искам.
- Помниш ли какво се случи след това?

Знаеш ли за Поляната, разказах ли ти вече? Е, тя не съ-ществува. Знам го, а те ме лъжат и си мислят, че им вярвам. Май лъжат себе си. Измислиха Поляната за такива като мен, защото хората не могат без мечти. Само дето въпросните хора повярваха до толкова, че се качиха на ръба само заради Поляната. Вярваха, че вятърът ще ги отнесе там, а аз тряб-ваше да ги спасявам. Това била работата ми, така каза Тони.

- Помня какво ще се случи.
- Слушам те.


- Ще отида до сградата. Дотам е около час, после още пет минути докато взема стълбите, а те са доста. Май е след пе-тия етаж. Ще изляза на покрива, а там ще е той, както каза То-ни. Ще седна до него, той ще пита за какво съм дошъл. Не ми пука дали ще скочи, или не, ще му кажа. За първи път ще знам, че го лъжа. Но така е по-лесно за него. Ще искам само са пог-ледаме хората долу. Това едва ли ще ми откаже, познавам го. Ще гледаме и ще си поговорим. Докато проследявам как слиза по стълбите ще си помисля за това, за което съм тук иначе. Ще чакам вятъра разбира се. А вятъра никога не закъснява, та и аз така. Само дето съм си забравил часовника пред огледалото в хола. Но, не мисля, че съм закъснял.
Не обичам да закъснявам, затова пия онази чаша всеки път, преди да изляза. В нея има нещо, знам. Нещо като хапче...
- Помниш ли кой ти го даде?
- Не, трябва да излизам, а има писмо в пощата. Голямо и бяло, разопаковам го, сенките на капките рисуват по хартията, навън вали. Има някаква бележка и хапче. Разгъвам бележката внимателно, да не я скъсам. Пише...
ЕЛА УТРЕ В 8
Има адрес.

Разбрах какво беше онова хапче, вече го знам, както го знаят и те, знаем го заедно. Не знам как го направи, но то обърка представата ми за време. Сега за мен няма днес или утре, няма вчера, няма смисъл от часовници, защото те само скачат насам-натам. Аз пълня една чаша с вода и я изпивам в един и същи момент. Едновременно съм на една улица, пред едно огледало, пия една чаша и отново помагам на някой да не скочи от ръба. Но защо го правя?...

Оставям я пред мен и отпивам. Хапчето потъва някъде в тялото ми, а водата се разлива по ръката, навън вали. Леко гъде-личка. Посягам да се почеша, но виждам нещо там, написано е на ръката ми. Свалям часовника, понеже го закрива. Изписано е наобратно, татуировка, ще я видя пред огледалото. Вдигам ръка пред себе си, а там с големи черни букви пише...
- Тони.
- ...да...кой е Тони?
- Ти си Тони. Аз съм Тони. Ние всички сме Тони. Ние сме еднакви. Ти знаеш всичко за нас.
- Но...
- Заповядай, опитай виното.

Те ми взеха времето, разполагат с него вместо мен, а аз върша тяхната работа, но те на знаят едно - Поляната същ-ествува. Аз бях там, видях я и колкото и изтъркано, банално или глупаво да прозвучи - красиво беше.


Седя на ръба на сградата и го гледам как слиза по стъл-бите, отдалечава се от мен и от ръба. Онзи дим от цигарата му, който ме караше да се замислям още се върти наоколо. Усещам го и го виждам. Мисля си, какво ще стане, ако скоча аз. Нищо особено, нали чакам вятъра. Не съм закъснял. А той, вятъра, ни-кога не закъснява, по простата причина, че никога не идва... осъзнавам го, докато летя надолу, да, докато прозорците на сградата изчезват покрай мен имам време за всичко. Главата ми е видеокасета, мога да връщам назад колкото поискам. Всичко е записано, всичко. Мога да завъртя лентата толкова назад, че да си спомня какво ли не... тогава знам какво Ще се случи...ето...

Слизам бавно по стълбите, а те са вити, само в тази сгра-да има такива стълби, сигурен съм. До сградата няма път, защо-то аз винаги съм бил там, а стъпалата не се изкачват за пет ми-нути, защото не са пет етажа, а заедно с онзи час... не знам колко са, не са пет. Парапета е дървен с малко дърворезба. Стъ-палата - мраморни. Отразяват следобедното слънце през про-зорците... всъщност, биха го отразявали, ако го имаше. Но на-вън вали, а аз слизам надолу по стълбите. Вият се на безкрайна спирала и изчезват някъде долу, извън полезрението ми. Това ме подсеща за бележката, вадя я от вътрешния джоб на сакото. Вратата е на долния етаж, вдясно. Влизам, има бюро, някой седи зад него.
Започвам да разказвам. Отново.

Защо го правя, те какво направиха за мен? Не знам. Всъ-щност просто е. Те се нуждаят от хората, не мога да кажа точно защо. И аз не знам, пазят го в тайна. Тони казва само какво да правя, това, което на него му е от полза. И на всички тях. Да ги възспирам от самоунищожение. Но защо...?...
- Заповядай. Опитай виното.

Виждам ръката си в огледалото, мокра е, заради чашата, която разлях. Знам какво пише, вече си го спомням ясно, винаги ще си го спомням. Предполагам. Толкова е просто, толкова... колкото винаги е било.
В чашата имаше хапче, трябваше да ги изпия, така пише-ше в писмото. Ако искам да живея. Осъзнах, че искам и го из-пих, нямаше вкус. Потъна в мен така, както всички мисли, същ-ествуващи преди да надигна чашата, преди да се развеят пер-детата, преди да погледна в огледалото за първи път, преди да си спомня Поляната, преди, преди дори вятърът да реши да си поиграе. Преди.
Поляната отново съществува, отново някъде далеч, пред, над или под мен. Някъде, където не мога да я докосна. Затова седя на ръба, пред огледалото и пред прозореца и чакам вятъра. Същият вятър, който никога не закъснява. А аз го чакам, без ча-совник на ръката си, объркан от времето. Невидимо присъствие в нечии мисли. Моите собствени.

Аз падам. Падал съм, знам какво е да падаш, а етажите покрай теб да не искат да свършват. Поляната долу да не ис-ка да те приеме. Знам. Затова стоя на ръба и ги спирам, после гледам как слизат по стълбите и си мисля къде съм. Къде...
Аз падам. Затова. Ето защо.

- Къде си сега?
- Отново там.
- Там ли?
- Там. Стоя, както стоях досега толкова много пъти. Не-волен пленник на съдбата, ако съдбата се казва Тони. Стоя, как-то и тук, зад това бюро, разказвам. Чакам и през това време раз-казвам. А нещата се случват...
Надигам една стъклена чаша, водата леко се разлива и потича по ръката ми. В чашата трябва да има хапче, но ми се струва твърде голямо, едва преглъщам. Часовника е мокър.

Обичам водата да ми е студена...

Оглеждам се, свалям го. Пердатата се веят,напомнят хъл-мовете на поляната, цветятат по дантелите сякаш са живи.
Като на снимка.

...затова винаги си слагам ледчета...

Оглеждам се отново, погледа ми попада на писмото. То-ва, което търся. Има бележка. Адрес. И още нещо...

...добре де. Едно ледче.

Сега знам. Или?

Едно малко белезникаво хапче лежи тихо върху хартия-та на разгънатата бележка. Това ще прави и занапред, докато не свърши вечността. Ледът се топи в стомаха ми, вместо хапчето. Сега знам.
Аз не съм Тони. Не съм еднакъв. Татуировката е само за да си сваля часовника, понеже хапчето обърква времето и пред-ставата за него. Но аз не го изпих и никога няма да го направя, защото този момент за мен е минало, макар аз постоянно да съм пред огледалото, надигащ чашата, седящ на ръба и... едно хапче лежи на хартията.
Тогава защо?

Вече знам къде е Поляната. Тя е там долу, под мен и е съвсем наблизо, запътил съм се точно натам. Вече няма нужда да чакам вятър, който няма да дойде. Поляната приближава...

- Е?
- Аз съм на ръба, седнал спокойно. Наблюдавам изгрева, няма облаци, които да го скрият, не вали. Само затова. Виждам дима от цигарите, които никога не съм пушил, защото е твой. Ти винаги си бил там, чакал си. Усещам ръката на рамото ми, после нещо се случва, вече се е случвало и пак ще се случва. Ед-новременно много пъти, все в едно действие.
А аз съм на ръба, пред едно огледало, пред едни пердета с чаша в ръка. Едновременно много пъти, все в едно действие. Едно хапче лежи на хартията. Едновременно. Може би защото...
Седя на ръба отпуснат, спокоен. Наблюдавам изгрева. Не чакам вятъра, който никога не закъснява, по простата причина, че никога не идва, просто седя. Цигарен дим се завърта около мен, а аз не пуша. Кара ме да се замислям, не знам как, но така прави. Познавам го. Гледам хората долу заедно с моите си мис-ли, заедно гледаме. Само това искам... или пък не. Слънцето все повече се показва, оцветявайки облаците във всевъзможни ярки цветове. Напомня ми Поляната, за нея съм дошъл. Смятам да отида там, на онова място и да открия това, което Тони ми отне.
Седя заслепен от гледката, усещам ръката ти на рамото си. Обръщам се, но е късно. То се случва. Това, което вече се е случвало и ще се случва още много пъти, все едновременно. Аз падам.
Летя надолу, а етажите летят покрай мен, летим заедно. Само дето в различни посоки. Тридесет са. Чакам да свършат, но те не желаят. Само летят...

Така започна всичко.
Главата ми е видеокасета, мога да връщам назад колкото поискам. И го правя. Спомените се въртят като черно-бели фил-ми около погледа ми, не, всъщност има цвят, цветове... реални събития. Те се случват сега отново, защото вече са се случвали веднъж, макар да не помня. Затова винаги знам, какво Ще се случи, то вече е било. И така отново и отново, все едновремен-но. Преживявам своите спомени като на кино, а етажите летят, летим заедно. Видеокасета.
Аз съм невидимо присъствие, вечна мисъл. Живея един живот, който вече се е случвал и всичко в него се случва в един и същи момент. Изпивам една чаша, докато я пълня и я повди-гам. И пак. Тони винаги е бил там, за да ми помогне да полетя, въпреки че не помня да съм го молил. Сега живея този межди-нен живот в един миг заедно с етажите и още много други като мен, макар никой да не го осъзнава. По един или друг начин, ние сме еднакви. А то се случва само на тези, които летим. На-лича се Земя.
Така започна всичко.
Така и щеше да свърши, ако свършваше.

Поляната винаги е била долу, голяма и зелена, каквато може да е само една поляна. Красива. Тя е моята мечта, защото с нея свършват етажите и повече никога няма да летя надолу.
Затова отново седя на ръба, не гледам нищо,не чакам ни-кого. Скачам леко, летя, летим заедно с етажите, а те са триде-сет. Достатъчно мисля. Но главата ми е видеокасета, не искам да връщам назад, но го правя. И всичко започва, отново съм там или тук, пред огледалото, пердетата, чашата, връщам се назад по стълбите, отварям една врата, сядам зад едно бюро.
И разказвам. Отново.

Трябва да излизам, ще отида до сградата. От доста време не е валяло. Времето е приятно, а имам писмо в пощата, голямо и бяло. От Тони е, както обикновено. Има адрес, точно там е, в 8 пише. Там ще съм, но съм си забравил часовника пред огледа-лото. Бях го свалил, за да татуирам името си точно там, винаги съм си го мислел, и взе че добре стана. Сега съм доволен. Ще пия една вода, понеже е доста топло и излизам.
Етажите летят покрай мен.

Зная за какво е писмото, за същото отивам и аз. Оглеж-дам се отново, трябва да изглеждам добре. Мисля, че така е иде-ално. Взимам пистолета от пред огледалото, за съжаление ча-совникът остава там. Онзи ден имаше друго писмо, споменава-ха за това писмо, имаше известна сума, като мотивация да свър-ша работата. Знаят, че съм добър, затова я възлагат на мен. То-ни няма шанс.
Летят. Тридесет са.

Изкачвам стълбите, вити и високи, странно, но няма ас-ансьор. Поглеждам бележката, свивам в дясно и отварям една врата. Сядам зад бюрото. Разказвам това, което трябваше. Той ме гледа, а разговора е приключил и не знам кога, на масата има празна чаша, сигурен съм, че беше пълна. Споменава нещо за вино. Нима съм пил...?
- Как мислиш, какво имаше във виното?

Този пистолет явно никога няма да го извадя. Седя там, на ръба, не помня нищо. Само това, че не трябваше да оставям шанс на Тони. Всъщност стана обратното. Усещам ръката му на рамото си, падам.
Тридесет са, летим заедно.

Но те не знаят, не знаят какво направиха всъщност. Какво се случи извън разказа. Къде е Поляната и накъде летя аз заедно с етажите. Не знаят името ми. Не знаят...

- А после?
- Аз мога да бъда хиляди Тони, еднакви, все еднакви и в известен смисъл различни. Мога да бъда и себе си.Но Тони ми е нужен, за да има на кой да разказвам историйте си,без значение дали са отдавна забравени спомени, или чисто въображение. Така е.Всеки има нужда от един Тони, своя собствен Тони, който да го побутне от ръба и да му покаже истинския живот в един безкраен полет. Да ти покаже, че ако можеш да летиш, не ти трябва Поляната, стига ти да я гледаш там някъде. Да знаеш, че я има. Аз знам.
Аз мога да бъда хиляди Тони, еднакви или различни в един и същи момент. Мога да бъда и себе си. Това е изборът на моя живот. Аз го правя всеки ден.
Сега е твой ред.

...докато всичко в главите ни се случва едновременно.

- Кой си ти?
- Аз съм Тони.
После се усмихнах.
Сега е твой ред.



Peter®7.4.2006