автор: utro

Странна работа -
Господ не разбирал глаголите!

Чувал последната дума вятърна,
тази, не с която си молил,
а която тежи в душата ти.
Например си казваш :
"- Боженце-Господи,
искам богатство и слава!"
Бог си записва "богатство и слава",
а "искам" - забравя...
Срещат очите ти чуждите слави,
блъскат се в суетите им,
всички богатства те отминават,
но си остава п о и с к а н о т о.
Няма несбъднато в този синтаксис:
крива кост в гърлото стиска,
ала е жива изкусната максима:
Ти пожелал си "да искаш"!

Казваш си : "- зрънце любов ми е нужна,
за да съм силен дотолкова,
че Бог да узнае...", а Бог те събужда
с необходимост от болка.
Пак те е чул. Ти си мислиш - шега е.
Някой с теб си играе на мисли.
И е точно така - огледалото знае.
Вижда всичко, което поискаш.

Аз предлагам решение на отражението.
Да променим незабавно граматиката!
Да спасим морфологията на положението!
Да затворим глаголите на душата си!
Нека си служим със съществителни
(може да са и абстрактни)!
Всички глаголи създават мнителност
и объркват понятията.
Нямаме време да губим време,
"искам" е дълго неслучване.
Вместо това - назовавам "предмета",
нека... повторим наученото:

Днес в шест и трийсет
с усмивка пред изгрева -
обич и пръсти, и устни.
Тънка драперия непредвиденост -
декор с тематична музика.
Утре - смях, слънце, дървета с ябълки,
дете на върха на миглата,
рождение, радост, мед, пита, мляко.
Целувка на хляба с виното.
И вяра в небето като из рог -
от него цветя и песни.
А в песните Той - фонетичен Бог -
любовен и безтелесен!