автор: jonkata

Нинет вървеше бавно под майския дъжд, сякаш това беше онзи дългоочакван душ, който щеше да измие душата й и да отвори нов път за решение на старите проблеми. Нямаше за къде да бърза. Тъмната къща никога не й търсеше сметка, защо закъснява. Предстоеше й съдбоносно, и може би щастливо, събитие, ако имаше само една гледна точка, или поне обичаше мъжа за когото утре щеше да се жени, ама не - от къде такива екстри ?
Доколкото познаваше Пиер, той се бе отказал от брачния обет в мига в който е узнал, че е уволнена от престижната й работа, че банковата й сметка е обратно пропорционална на размера на ипотеката на къщата … Всъщност, истински я болеше от причината, поради която я уволниха.
- Нинет, в кабинета на главния - отекна в съзнанието й дрезгавия глас на секретарката на главния редактор на Икономическа мисъл - вестникът, в който работеше вече пет години.
Спомни си как трепна и в очите й грейна пламъче на надежда, че отдавна очакваното, полагащото й се повишение можеше стане факт, след вчерашната статия за финансовите злоупотреби във Фондация "Сираци с бъдеще".
- Седни! - каза главният, стана от стола си и започна да се разхожда нервно. - Предполагам, че се досещаш за какво те викам. За съжаление вестникът ни не може да си позволи да те задържи на работа след статията ти от вчера. Не знам как ще издържим и на съдебните дела с които ще ни погнат сега. Излишно е да казваш каквото и да било, защото ако до двадесет минути не напуснеш тази сграда …
Този спомен я накара да преживее отново болката с която напусна офиса, след това и сградата, без да продума, запали колата и потегли. Тъкмо когато зави по третокласния път, който водеше към нейната къща, моторът на колата прихърка, и спря. Дъждът нямаше никакво намерение да спира защото валеше като по партийно поръчение. Тя излезе от колата и тръгна пеша. Приближаваше къщата, която утре трябваше да освободи. Единствените й две задачи бяха да опакова книгите и личния си багаж, и да им намери подслон за, незнайно колко известно време. За това къде щеше да преспива тя - не мислеше. Прибра се, преоблече се и се захвана с телефона. Някои от приятелите й не отговаряха, други - учтиво й отказваха, трети просто изразяваха съжаление за неприятностите, които има, и затваряха. След като се оказа, че на броеницата на житейските гадости нямаше повече свободни топчета, тя седна на пода и заплака. Плачеше сърцато и напоително над купа безплодни въпроси и удряше с длани главата си. Телефонът звънна, стресна я и я извади от разпененото море на самосъжалението. Стана и напусна стаята. Телефонът продължи да звъни, което я подразни и тя го вдигна от спалнята си. В едно със слушалката се строполи тежко на голямото легло и с призрачен глас каза: "Ало, кого търсите, моля?"
- Търся Нинет Мартен - отговори гласът в слушалката.
- На телефона.
- Аз съм Филип Бувие от Банка " Бувие и син".
Това беше банката, която беше отпуснала кредит срещу ипотеката на къщата й, и в която понастоящем работеше годеникът й. Сърцето й заби лудо при мисълта, че и за него може да последват неприятности.
- Госпожице Мартен, защо замълчахте? Времето е неудобно, зная, за което се извинявам, но от няколко часа се опитвам да се свържа с вас и все не мога. Можете ли да говорите?
- Да говоря - мога, но да кажа нещо смислено - не мога.
- Толкова ли ви главозамая успехът на статията?
Нинет реши, че натрапникът й се подиграва най-нахално в лицето, и почти изрева в слушалката:
- Толкова, ами, колко? Ако за шест часа ви изритат от работа, изхвърлят от къщата, годеникът ви развали годежа, срещу вас се озъби половин милион франкова ипотека в банка "Бувие и син" и приятелите ви до един се изпокрият в миши, къртичи и други черни дупки, разбира се, че единственото нещо, което ви остава е главозамайването.
- К-как-во - започна за заеква гласът в слушалката, загубил предишната си самоувереност - как така уволнена, изритана и …
- Точно в реда и по начина, по който ви го представих. Нощта ще изкарам в тази къща, само защото съдя изпълнителят, банковите служители и домоуправителят спят - отвърна троснато тя и затвори телефона. Но не позна. Той отново иззвъня.
- Защо затворихте?
- Защото това е единственото, което мога - изрева и отново затвори.
След всеки вдигнат телефон инициаторът казваше по една - една и половина дума, чуваше сигнал централа, затваряше и отново набираше. Младата жена, най-после престана да го вдига, даде възможност на мъжа да запише речта си на секретаря и с това изясни всичките проблеми на комуникацията.
- Слава богу, че се включи секретарят. Както ви казах вече аз съм Филип Бувие, акционер и син на главния акционер Бовил Бувие. Ние всички и особено баща ми сме силно впечатлени от статията за корупцията във Фондация "Сираци с бъдеще". През цялото време се опитвам да ви предложа работа при нас…
- Тоест как? - включи се в разговора тя.
- Ние силно се нуждаем от човек с вашите качества.
- И какви са моите качества, заради които вие искате да ми предложите работа, а бившите ми шефове ме уволниха?
- Силно развит нюх към финансови злоупотреби, твърдост и постоянство в постигане на целите, находчивост, и сериозно отношение към работата, и … да продължавам ли?
- Недейте, още веднъж ще ме разплачете.
- След всичко което сте преживели днес е естествено казаното от мен да ви се струва мираж, но дори да не ми повярвате, моля ви елате утре сутринта в девет часа в банката, да поговорим и да ви представя на баща си.
- И това не мога да направя. Прибирайки се тази вечер, ми се повреди колата и остана насред пътя, а за да пристигна пеша до вас в девет, утре сутрин, трябваше да съм тръгнала от тук преди час.
- Не се тревожете, кажете ми адреса и аз ще дойда да ви взема.
Тя продиктува машинално адреса и номера на мобилния си телефон, каза още няколко учтиви думи за край на този разговор, и заспа. На сутринта се събуди от пронизителния вой на звънеца на входната врата, върху който някой видимо бе залепнал. Беше Бувие син и само личното й появяване, откъм външната страна на вратата, го отлепи от споменатото място.
- Как минахте покрай колата ми?
- Тъй като не я срещнах, без проблем. Побързайте, трябва да тръгваме.
Тя го покани за влезе, предложи му да си направи кафе и изтича горе да се приведе в приличен вид. След около половин час потеглиха и доизясниха част от фактите, изкристализирали в снощния разговор.

На две преки от банката, той спря колата, тя слезе и продължи пеша. Влезе в банката и в дясно от входа откри бюрото на годеника си, Пиер. Като надежден млад банков чиновник, той седеше в очакване на първия клиент, и при влизането му, рипна на крака и залепи на лицето си най-широката служебна усмивка, която намери в своя арсенал. За негова неприятна изненада към бюрото му се устреми уволнената от вестника, бездомна, с огромен дълг към тази банка, довчерашна негова годеница, Нинет Мартен, само дето изглеждаше по - добре от всякога.
- Здравей Пиер - закачливо поздрави Нинет - изпълни ли твоите задачи за сватбата?
- Госпожице, единственото нещо, което мога да направя за вас е да ви предоставя справка за дължимите вноски ( усмивката му угасна), след което ще ви помоля да напуснете банката (физиономията му се изостри), а занапред, ви съветвам да ограничите отношенията ни само в служебен план ( лицето му се изкриви в гнилостно - зловонна гримаса).
- С удоволствие, Пиер, защото лимитът на личните ни отношения окончателно се изчерпа, както и всички възможности за кредити. Приятен ден.
При тези думи, на фона на споменатата вече гримаса, Пиер й хвърли толкова яростен поглед, че той премина през Нинет, спря и се изтъпанчи в цялото си величие, пред Бувие син, смразявайки кръвта в жилите му. Филип се приближи да бюрото, подхвана Нинет за лакътя, помагайки й да стане, и каза:
- Госпожице, ако можете, простете нелюбезността на бившия ни служител. Да вървим!
Три седмици след злополучната майска нощ седем къщни врати се отвориха за Нинет Бувие, в нито една от които тя не влезе, но пък през тях излязоха седем нейни близки приятели, за да й връчат лично молбите си за разни работи.