автор: rajsun

Един ден, по пладне, Исус и учениците вървяха по каменист планински път, целият откъм припека, и понеже бяха вървели вече повече от пет часа, Исус взе да се оплаква, че е уморен. Учениците спряха и Петър и приятелят му Йоан постлаха на земята наметалата си, своите и на другите ученици, после ги опънаха между два високи камъка и така направиха за Исус нещо като сенник. Той полегна под сенника да си почине от слънчевия зной, а те го развличаха с весели приказки и шеги. Но като видяха, че и думите го уморяват, а те самите не бяха толкова отпаднали от жегата и пътя, отдалечиха се и всеки си намери занимавка. Един търсеше по склона на планината ядливи корени и ги донасяше на Исус, друг се изкачваше по-нагоре и по-нагоре и замислено търсеше границите на синеещата далечина и като не я достигаше, катереше се на нови островърхи канари. Йоан улови между камъните красиво сиво-синьо гущерче и в нежните си длани, кротко засмян, го донесе на учителя; гущерчето вторачи изпъкналите си загадъчни очи в очите на Исус, после бързо плъзна студеното си телце по топлата му ръка и отнесе нанякъде нежната си потръпваща опашка.
Петър пък, който не обичаше тихите забавления, а с него и Филип, взеха да си мерят силата, да къртят от високото големи камъни и да ги хвърлят надолу. Привлечени от гръмкия им смях, един по един се стълпиха наоколо и другите и се включиха в играта. Напъваха се, отместваха някой залежал, мъхест камък, вдигаха го високо с две ръце и го мятаха надолу по склона. Тежкият камък тупваше кротко и тъпо и за миг се замисляше; после нерешително правеше първия си скок - и с всяко допиране до земята вземаше от нея бързина и сила, ставаше все по-свиреп и съкрушителен. И вече не подскачаше, а летеше озъбен, и въздухът свистеше и пропускаше валчестото му туловище. Ето края - с плавно последно движение камъкът се извисяваше нагоре и спокойно, тежко замислен, се сгромолясваше на дъното на невидимата пропаст.
- Дай още един! - викаше Петър. Зъбите му се бялкаха сред черната брада и мустаците, мощната му гръд и ръцете се заголваха и старите сърдити камъни, тъпо учудени от повдигащата ги сила, един след друг покорно политаха в бездната. Дори изнеженият Йоан хвърляше малки камъни, и с кротка усмивка наблюдаваше тяхното занимание Исус.
- Ти защо не играеш, Юда? Изглежда много весело - попита Тома, открил странния си приятел неподвижен зад една голяма сива скала.
- Гърдите ме болят, а и не са ме канили.
- Че ти покана ли чакаш? Добре де, аз те каня, ела. Я виж какви камъни хвърля Петър!
Юда го погледна някак изкосо и тогава Тома за пръв път смътно почувства, че Юда от Кариот има две лица. Но докато свáри да осмисли това Юда рече с обикновения си лъстив и в същото време насмешливо-подигравателен тон:
- Може ли да има по-силен от Петър? Когато той крещи, всички осли в Ерусалим си мислят, че е дошъл техният месия и също започват да реват. Ти чувал ли си ги как реват, Тома?
И приветливо усмихат, срамежливо загръщайки с дрехата обраслите си с къдрави рижи косми гърди, Юда се нареди при играещите. И понеже на всички им беше весело, посрещнаха го с радост и гръмки шеги, и дори Йоан се усмихна, когато с пъшкане и престорено охкане Юда се улови за един голям камък. Но ето че той леко го повдигна и го метна, и сляпото му, широко отворено око се залюля и неподвижно се вторачи в Петър, а другото му око, лукаво и весело, се наля с тих смях.
- Не, не, още веднъж хвърли! - докачи се Петър.
И ето, един след друг вдигаха те и мятаха гигантски камъни, а учениците учудени ги гледаха. Петър, намръщен и съсредоточен, гневно обръща отломка от канарата, залита, вдига я и я търкулва надолу - Юда, все така усмихнат, намира с очи още по-голяма морена, ласкаво се впива в нея с дългите си пръсти, залепва за нея, клатушка се заедно с нея, залита и пребледнял я запраща в пропастта. Като метнеше своя камък, Петър се дръпваше назад и така го следеше как пада - а Юда политаше напред, извиваше се и протягаше дългите си мърдащи ръце, сякаш искаше да литне подир камъка. Най-после и двамата, първо Петър, след това Юда, се хванаха за една стара сива канара - и нито единият, нито другият можаха да я повдигнат. Целият червен, Петър решително отиде при Исус, извиси глас и му рече:
- Господи, аз не искам Юда да е по-силен от мене. Помогни ми да вдигна този камък и да го хвърля.
Исус тихо му отвърна нещо. Петър недоволно сви широките си рамене, но не посмя да възрази и се повърна назад с думите:
- Той рече: а кой ще помогне на Искариотеца?
Но погледна към Юда, който, задъхан и стиснал зъби, все още прегръщаше упорития камък и весело се засмя:
- Гледай го ти, болника! Вижте какво прави нашият болен, клетият Юда!
И сам Юда се засмя, така неочаквано уличен в лъжата си, засмяха се и всички останали - дори Тома леко размърда в усмивка своите прави, надвиснали над устните сиви мустаци. И така, дружелюбно бъбрейки и смеейки се отново поеха на път и Петър, съвсем примирен с победителя, от време на време го сбутваше с юмрук в хълбока и гръмко се смееше:
- Виж го ти болника!
Всички хвалеха Юда, всички признаваха, че той е победителят, всички дружелюбно бъбреха с него, но Исус - но Исус и този път не пожела да го похвали. Мълком вървеше той напред, дъвчейки откъсната тревичка; и полека-лека, един след друг спираха да се смеят учениците, отдръваха се от Юда и се събираха край Исус. И скоро стана така, че всички те скупчени вървяха напред, а Юда - победителят Юда, силният Юда - креташе последен и гълташе праха.
Ето те спряха и Исус сложи ръка на рамото на Петър, а с другата посочи в далечината, където в маранята вече се мержелееше Ерусалим. И широките яки Петрови плещи грижовно приеха тази тънка, загоряла ръка.
Спряха да нощуват във Витания, в дома на Лазар. И когато всички се събраха за беседа, Юда помисли, че сега ще се сетят за неговата победа над Петър и седна наблизо. Ала учениците бяха мълчаливи и необичайно замислени. Образите от изминалия път: и слънцето, и камъкът, и тревата, и Христос, полегнал под сенника, кротко плуваха в главата и навяваха меки размисли, раждаха смътни, но сладки мечти за някакво вечно движение под слънцето. Сладко почиваше умореното тяло и цялото то мислеше за нещо загадъчно, прекрасно и голямо - и никой не си спомни за Юда.
Юда излезе. После се върна. Исус говореше и учениците мълчаливо го слушаха. Неподвижно, като изваяна бе застанала в неговите нозе Мария и, отметнала глава, го гледаше в лицето. Йоан, приседнал наблизо, се стараеше да докосне с ръка дрехата на учителя, но без да го безпокои. Допря се - и замря. И високо и шумно дишаше Петър, сякаш с диханието си пригласяше на Исусовите слова.
Искариотецът се спря на прага, презрително плъзна поглед по събраните и устреми целия негов огън към Исус. И колкото повече го гледаше, толкова повече помръкваше всичко около него, обвиваше се в тъмнина и безмълвие, и светлееше само Исус с вдигната си ръка. Но ето че и той сякаш се извиси във въздуха и се стопи, превърна се сякаш в тънка мъглица над езеро, пронизана от светлината на захождащата луна; и меката му реч звучеше нейде издалеко и нежно. И вгледан в премрежения призрак, заслушан в нежната мелодия на далечните и приказни слова, Юда събра в железните си пръсти цялата своя душа и в необятния мрак мълчавиво захвана някакъв огромен градеж. Бавно, в дълбока тъмнина, той вдигаше някакви грамади, подобни на планини, и плавно ги наслагваше една върху друга; и отново вдигаше, и отново ги трупаше, и нещо растеше в мрака, уголемяваше се беззвучно, разширяваше своите граници. Ето, той усети главата си като купол и в неговия непрогледен мрак огромното продължаваше да расте, и някой мълчаливо работеше: вдигаше грамади, подобни на планини, трупаше ги една върху друга и отново ги вдигаше... И нежно звучаха нейде далечни и призначни слова...
Така стоеше той, препречил вратата, огромен и черен, а Исус говореше и шумно отекваше след думите му пресекливото дишане на Петър. Но Исус неочаквано млъкна - рязко, незавършено, и Петър като стреснат насън възторжено възкликна:
- Господи! Чрез теб глаголи вечният живот!
Ала мълчеше Исус, внимателно в нещо загледан. И когато проследиха погледа му, видяха на вратата вкаменения Юда със зинала уста и спрели очи. И неразбрали нищо, се засмяха. Матей пък, начетен в Писанието, хвана Юда за рамото и му рече с думите на Соломона: "Праведният се отървава от беда; вместо него изпада в нея нечестивият".
Юда се сепна и дори леко изохка; и всичко у него - очи, ръце и крака - сякаш хукна в различни посоки, като животно, което изведнъж е видяло над себе си очите на човек. Право към Юда тръгна Исус и слово някакво носеше на устата си - и мина покрай Юда през отворената и вече опразнена врата.

Наближаваше полунощ, когато разтревоженият Тома отиде при Юда, клекна до постелята му и го попита:
- Плачеш ли, Юда?
- Не. Махни се, Тома.
- Защо стенеш и скърцаш със зъби? Да не си болен?
Юда помълча и из устата му, една след друга, взеха да падат тежки думи, наляти с мъка и гняв.
- Защо той не ме обича? Защо обича тях? Нима аз не съм по-красив, по-добър, по-силен от тях? Нима не му спасих живота, когато те побягнаха като подплашени кучета?
- Бедни мой приятелю, не си прав. Ти не си красив, а езикът ти е също тъй неприятен, както и лицето ти. Ти лъжеш и злословиш постоянно, как искаш да те обича Исус?
Но Юда сякаш не го чуваше и продължаваше тежко да се върти в тъмнината:
- Защо той не е с Юда, а с онези, които не го обичат? Йоан му донесе гушер - аз бих му донесъл отровна змия. Петър мяташе камъни - аз бих преобърнал планината заради него! Но що е отровната змия! Строши и зъбите и тя като огърлие ще се обвие около врата ти. Но що е планината, която можеш да сринеш с ръце и да стъпчеш с крака? Аз бих му дал Юда, смелия, прекрасния Юда. А сега той ще загине и заедно с него ще загине и Юда.
- Ти говориш странни неща, Юда!
- Суха смоковница, която трябва да се отсече - това съм аз, това той го каза за мене. Защо не ме отсича? Той не смее, Тома. Аз го познавам: той се страхува от Юда! Той се крие от смелия, силния, прекрасния Юда! Той обича глупците, предателите, лъжците. Ти си лъжец, Тома, чул ли си това?
Тома много се учуди и искаше да възрази, но помисли, че Юда просто злослови и само поклати глава в тъмното. И още по-силно застена Юда, скърцаше със зъби и се чуваше как неспокойно мърда под завивката цялото му голо тяло.
- Какво толкова го боли Юда? Кой е долепил огън до тялото му? Той дава сина си на кучетата! Дъщеря си дава на поругание на разбойниците, невястата си - на осквернение. Но мигар не е нежно сърцето на Юда? Махни се, Тома, върви си, глупецо. Нека остана сам силният, смелият, прекрасният Юда!
...
(Остават 60 страници, които се знаят))))