автор: rajsun

И от тоя ден насетне Исус някак странно промени отношението си към него.
И по-рано, кой знае защо, Юда никога не му говореше направо, а и Исус никога не се обръщеше направо към него, но затова пък често го поглеждаше с ласкави очи, усмихваше се на някои негови шеги и ако дълго време не го бе виждал, питаше: къде е Юда? А сега го гледаше сякаш без да го вижда, макар че както и преди - даже по-упорито от преди - го диреше с очи всеки път, щом почнеше да поучава, но или сядаше гърбом към него и през рамо хвърляше думите си към Юда, или се правеше, че изобщо не го забелязва. И каквото и да говореше, дори днес едно, а утре съвсем друго, дори да казваше онова, което и Юда си мислеше - той като че ли винаги говореше против Юда. И за всички той бе нежен и прекрасен цвят, благоуханна ливанска роза, а за Юда оставяше само острите шипове - сякаш Юда няма сърце, сякаш няма очи и нос и сякаш не разбира най-добре от всички красотата на нежните и непорочни цветове.
- Тома! Ти обичаш ли жълтата ливанска роза с мургаво лице и очи на кошута? - запита веднъж Юда своя приятел, а той равнодушно му отговори:
- Розата ли? Да, тя мирише приятно. Но аз не съм чул рози да имат мургави лица и очи на кошута.
- Как? И туй ли не знаеш - че многоръкият кактус, който вчера раздра новата ти дреха, има само едно червено цветче и само едно око?
Но и това не знаеше Тома, макар че вчера един кактус наистина се бе вкопчил в дрехата му и беше я направил на парцал. Нищо не знаеше Тома, макар за всичко да питаше и да гледаше открито с прозрачните си и бистри очи, през които като през финикийско стъкло се виждаше стената зад него и вързаният за стената омърлушен осел.
След време стана и друга случка, в която Юда пак излезе прав. В едно юдейско село, което той дотолкова хулеше, че дори настояваше да го заобиколят, Христо бе приет много враждебно, а след неговата проповед и изобличаването на лицемерите ония изпаднаха в ярост и искаха да го убият с камъни, него и неговите ученици. Враговете бяха много и сатанинските им намерения несъмнено щяха да успеят, ако не беше Юда от Кариот. Обзет от безумен страх заради Исус, сякаш виждайки вече капки кръв по бялата му риза, Юда яростно и сляпо връхлиташе срещу тълпата, заплашваше, крещеше, молеше и лъжеше, и така даде време на Исус и учениците да се отдалечат. Невероятно подвижен и чевръст, той сякаш тичаше на десет крака, смешен и страшен в яростта и молбите си. Като бесесн се мяташе той пред тълпата и я замайваше с някаква странна сила. Крещеше, че Назарянинът изобщо не е обладан от бяс, а е чисто и просто мошеник и крадец, който ламти за пари, както и всичките му ученици, както и самият Юда - и тръскаше ковчежето с парите, кълчеше се и молеше, гънеше се до земята. И постепенно гневът на тълпата премина в смях и отвращение, и се отпуснаха ръцете, вдигнали камъни.
- Недостойни са тези да умрат от чиста ръка - говореха едни, дакато други замислено изпровождаха с поглед бързо отдалечаващия се Юда.
И пак очакваше Юда поздравления, похвали и благодарности, и току излагаше на показ изподраните си дрехи, и лъжеше, че са го били - но и този път, кой знае защо, беше измамен. Резгневеният Исус вървеше с широки крачки и мълчеше, и дори Йоан и Петър не смееха да се доближат, и всички, комуто попадаше пред очите Юда със съдраните си дрехи, с щастливо възбуденото си, но все още уплашено лице, го отпъждаха с къси и гневни възклицания. Сякаш не той бе ги спасил всичките, сякаш не той бе спасил техния учител, когото толкова обичаха.
- Искаш ли да видиш глупци? - рече той на Тома, който умислено крачеше последен. - Ето, гледай ги: вървят накуп като стадо овни и вдигат прах. А ти, умният Тома, креташ отдире, и аз, благородният, прекрасният Юда, кретам отдире като най-долен слуга, комуто мястото не е до господаря.
- Защо наричаш себе си прекрасен? - учуди се Тома.
- Защото съм красив - убедено отвърна Юда и му заразправя, като притуряше много от себе си, как метнал враговете на Исус, и се смееше на тях и на глупавите им камъни.
- Но ти си излъгал! - рече Тама.
- Да, излъгах - спокойно се съгласи Юда. - Аз им дадох това, което те искаха, те ми върнаха онова, което бе нужно на мен. И що значи лъжа, умни ми Тома? Нима смъртта на Исус не би била една голяма лъжа?
- Ти си постъпил лошо. Сега вярвам, че твоят баща е дяволът. Той те е подучил, Юда.
Лицето на Искариотеца побеля и изведнъж някак бързо се надвеси към Тома - сякаш бял облак налетя и затули пътя и Исус. С меко движение Юда пак така бързо го притисна до себе си, притисна го силно, парализира движенията му и зашепна в ухото му:
- Значи дяволът ме е подучил? Тъй, тъй, Тома! Пък аз спасих Исус. Значи дяволът обича Исус, значи на дявола са му нужни Исус и истината? Тъй, тъй, Тома. Но моят баща не е дяволът, а козел. Може и на козела да му трябва Исус? Ха? А вам не е нужен, така ли? И истината не ви трябва?
Разсърден и малко уплашен, Тома с мъка се отскубна от лепкавата му прегръдка и бързо закрачи напред, ала скоро забави крачка, мъчейки се да проумее станалото.
А Юда бавно се влачеше последен и изоставаше по малко. Ето вървящите в далечината се смесиха в пъстра купчина и вече не можеше да се различи коя от тези малки фигури е Исус. Ето и малкият Тома се превърна в сива точка - и изведнъж всички се скриха зад завоя. Юда се огледа, сви от пътя и на големи прескоци се спусна към дъното на каменистата долчина. От стремглавото тичане дрехата му се издуваше и ръцете му се повдигата нагоре като за полет. Ето, той се сурна по стръмното и като сиво кълбо се преметна надолу, одра се ó камъните, скочи и гневно се закани с юмрук на планината:
- И ти ли, проклетнице!..
И неочаквано сменил бързия бяг с мрачна и съсредоточена мудност, той си избра място до един голям камък и бавно седна. Понамести се, за по-удобно сложи дланите си една до друга на сивия камък и тежко отпусна главата си върху тях. И тъй седя час, и два, без да шавне, заблуждайки птиците, неподвижен и сив като самия сив камък. И пред него, и отзад, и отвсякъде се издигаха скатовете на долчината и остро изрязваха къс синьо небе; и навсякъде околовръст, вбити в земята, се извисяваха огромни сиви камъни - сякаш някога си тук бе валял каменен дъжд и капките му бяха застинали в безкраен размисъл. И на посечен надве и обърнат череп приличаше този див и пустинен овраг, и всеки камък в него беше като застинала мисъл, а те бяха много, и всички те мислеха - тежко, безкрайно, упорито.
Ето, дружелюбно припълзя досами Юда на несигурните си крачета подлъган скорпион. Юда го погледна, без да вдига глава от камъка, и отново неподвижно се втренчиха в нещо очите му - и двете неподвижни, и двете забулени с белезникава странна мътилка, и двете сякаш слепи и странно зрящи. Ето, от земята, от камъните, от пукнатините заизвира спокойна вечерна тъма, обви неподвижния Юда и бавно запълзя нагоре - към светлото избледняло небе. Настъпи нощта със своите мисли и сънища.
Тази нощ Юда не се върна за нощувка и улисани във всекидневните си грижи за прехраната, учениците ропраеха срещу неговото нехайство.
(следва)))