автор: nel4o

Той беше тук, но си замина. Така е по-спокойно, иначе е тясно. По-добре, когато има часове между нас, по-малко тъжно е.

Вдъхвам мириса на нощта. На тази нощ, след дъжд. Мирише точно като там- у дома. Никога нощта не е миришела така. Поне не тук. Хладно е. Боса съм, в мократа трева, треперя. Нека. Тук винаги е прекалено горещо. В стаята ми мирише на зима. Навън мирише на лято, но не на тукашното лято.

Току-що завърших поредната книга. Прочетох всяка дума, а не съм прочела и половината. Прочетох краят няколко пъти. Харесва ми, че може да има такава обич. Ще я прочета още много пъти, докато я науча наизуст. Но книгата е без значение, важното е, че може да е истина.

Не плача. Тъжно е, но аз не плача. Вече отдавна не плача на тъжни книги, филми, дори песни. Плача от яд, от страх. Плача от безсилие. Не мога да променя нищо. Не мисля, че искам да го променя, но знам, че не мога. Сърцето ми бие лудо, сякаш върша нещо нередно, а лежа на леглото си и гледам тавана.

Виждам звезди.

Имам чувството, че днес те виждам за последно. А не искам да те виждам за последно. Искам да продължава да те има, да идваш тук, за да те мразя, да ти се сърдя. И кой знае, може би понякога да те обичам, когато няма кого да обичам.

Мразя го. Не сега, но го мразя. Сега ми липсва прекалено много. Всеки път или го намразвам повече, или повече го обичам. Все едно. Харесвам го. И той ме харесва. Така е от години. Сигурно и той ме мрази, така както аз мразя него. Защото съм такава, каквато може да ме харесва. От нас се очаква да сме като други преди нас, не, определено не трябва да се харесваме. Не ме познава, но ме харесва такава, каквато си мисли, че ме познава. И не искам никога да ме опознава наистина.

Затварям очи. Вече не съм в леглото си. Права съм, боса, на терасата. По нощница. Всичко е различно, освен мириса. Мирише както винаги мирише у дома. Разбирам, че имам само един дом, завинаги. Не го казвам пред никой. Никога не казвам у дома, хората не разбират. Мислят, че говоря за тази къща. У дома го наричам в сърцето си. У дома е само наум, иначе е име на град, на квартал. Вече не мога да се върна там.

Той казва, че ме обича. Не е така. Не знам защо го казва. И той не знае. Може би го е страх от тишината. Аз не му казвам, че го обичам, научила съм се да не го казвам. Без значение е, или почти.

Той казва, че сме приятели, не казва само. Говори много. Нека. Така ще мога повече да го слушам. Аз нямам какво да му кажа, винаги казвам нещо погрешно. Той ме прегръща, сами сме, иначе сме приятели.

Той казва също, че е влюбен. В някоя. Някъде. И аз казвам, че съм влюбена. И то много. Силно и истински, както всеки друг път. Не казвам това, казвам, че разбирам. Не разбирам. Той нека разбира, аз не разбирам дори себе си.

Под терасата има шосе. Малко. Почти без движение. След шосето има училище, зад ограда. Пейзажът е голям. Аз виждам път, но там няма път. Пътят минава надолу по стълбите, през входа на блока, през шосето, портата на училището, надолу по други стълби. Бързо, на този път винаги се свечерява, или е вече тъмно. През деня има други пътища. По този път винаги се бърза. Бързо, почти на бегом, през долната порта, надолу по баира, после по другия баир. Стигам до входа, до блока му. Аз свивам по пътеката. Вече ходя бавно, поемам си дъх, не съм спокойна.

Той обича и аз обичам. Вечно. И не мога вече да обичам. И все пак го обичам. Различни са или са плашещо еднакви. Не ги сравнявам. Вече никого не сравнявам с него, той е само един, уникален, както са всички останали, същите. Всички са ми еднакви. Защото, когато целувам, целувам със затворени очи. И целувам винаги него.

Пътеката свършва. Свършва преди вратата, но аз не спирам, продължавам. Не е много дълго. Дърпам и влизам. Влизам там, където никой не чака да вляза. Без значение е дали ще вляза или не, това не променя нищо. Той иска друга да влезе през вратата, това го разбирам. Аз не стигам. И любовта ми не стига, макар, че е безкрайна.

Никога вече няма да отворя вратата, вратата няма да съществува. Но тогава още не знам.

Не отварям очи дълго след като всичко е свършило. Но трябва да ги отворя. Тогава боли най-много. Тогава съм най-тъжна. Обвинявам него. Но не го мразя. Не е ничия вината. Мразя лицето, което виждам, когато отварям очи. Мразя този, който е там, който и да е той, защото е той, защото не е който трябва да бъде. Не е ничия вината.

Обичам. А наистина ли обичам? Мисля, че да, до сега. Всеки ден, от първият ден. До сега, до тук. Винаги, във всеки час, от всеки ден, до днес. А днес се питам дали още го обичам. Отговарям: да. Все още да. Поне до следващият миг, до мига, в който мога да затворя очите си.

Не казвам завинаги, но то е само като принцип.

Крия, че обичам, че мразя, че съм обидена. Най-често крия, че обичам. Така знам- така правя. Но е без значение защото и да го кажа, няма да го чуя. И той ще го забрави, както е забравял хиляди пъти до сега.

Но вече не плача. Вече знам, че има по-страшни неща от това, което чувствам. По-страшно е, че мога да не ги видя вече, не ги обичам еднакво, но се страхувам еднакво и за двамата.

Крия от всички, понякога дори от себе си. Най-вече от тях. В крайна сметка само от тях си заслужава да крия. Нека единият си мисли, че никак, ама никак не го обичам, че го казвам по навик, или за да го дразня. Нека си мисли, че всичко е там, в града, в който мен ме няма вече, в лятото, което няма да се върне, което почти не си спомняме. Нека си мисли, че е останал в спомените, но не и в сърцето.

Нека другият да мисли, че всичко е моментна слабост, защото сме сами в свят, в който винаги ще бъдем сами, освен когато сме заедно. Защото сърцата ни са на светлинни години от тук. Нека си мисли, че те никога не се връщат. Нека не знае, че го мразя, защото така няма да знае, че понякога прекрачвам границата между омразата и... другото.

Да, крия. Не мисля, че е глупаво, така поне мога да не мразя себе си на сутринта. Мога да се преструвам, че не ме боли, и те ми вярват, защото не съм казала нищо, защото съм излъгала.

Но мога да се страхувам и не мога да го скрия. Мога да крия, че обичам, трябва. Но не и че се страхувам. А се страхувам, много. И се заричам в сърцето си. Казвам: ако...не!...когато го видя пак, ще го прегърна. Силно.

Пък той да си мисли, каквото иска.