Хоризонтът е туптяща вена.
Слиза будното небе на пръсти.
И ръката му отмерва вярно
педя от земята до отвъдното.
Мъдрият Сеяч на утрини,
предсказателят на дните,
стиска в шепата си слънцето
и брои с любов лъчите му.
Изгревите му допяват името.
Светлината го превръща в ехо.
Той разперва пръсти и се кротва вената -
хоризонтът се рои в зелено.
Сее мигове. Реди браздата.
Слънцето в ръцете му не свършва...
Само утрините стават все по-ранни.
Или мъдрият сеяч по-пъргав?