Опипом в тъмното на невъзможен свят,
във който писъкът на времето е песен.
С разперени ръце през черен стъклен град.
Да бъдеш истински въпросът не е лесен.
Куп рози стъклени в краката се трошат,
кристалчета -по тях не стъпвай - нараняват!
Илюзиите с чувства пак ще съгрешат.
В часовник счупен вятър пясък разпилява.
Парцали - дрехи по брезите се тресат
под напора на бурни квинтесенции.
Валят в душите на деца сълзи, валят-
във класика превръщат се. Сбор сентенции
събрало е небето на тъгата ми
и ми сервира пак лъжичка по лъжичка.
Събира мъдрост от греха душата ми,
тук тя остава си бездарна ученичка.
Ще се взривя от чужда ласка призори
и до градините на рая ще достигна.
Без правото на глас сам Господ ще мълчи -
ще ме приеме като палава енигма.