автор: Mojsei

Откъс от романа "Аз съм...Джесика"



Аз съм болен човек. Мислех си, че не съм, но работата се оказа сериозна. Не било важно аз какво мисля за себе си, а какво другите казват за мен. И се запътих сред другите, за да разбера истината и я научих бързо и лесно, но пак след някои премеждия. Тук ще разкажа най-подробно проучванията си върху заболяването ми…Къде ли не ходих, какво ли не правих, никой не ще да ми каже нещо за мен...Само ме гледат подозрително и...бягат. Накрая реших да отида сред поетите - едно забравено и от боговете племе и те - поетите, ме поеха…ама така ме поеха…да не ви разказвам. Добре, че съм бил в армията, а и онези осем месеца, които прекарах в затвора се оказаха доста полезни. "Не ставаш много за поет - казаха - но ще опитаме да те направим…Имаме опит в тези работи." Оказаха се добри хора, защото веднага се захванаха да ми помагат, но взеха да се изнервят, защото лечението се затегна и така започнах да навлизам в диагнозата си…Но ми е жал за добрите хора. Опитвам се да разбера вината си, но това се оказа непосилно за скромните ми възможности. С помощтта на една възпитана поетеса, която знае що е поезия, успях да прозра истината. Аз съм бил не просот болен, а по-болен…Ето това вече е неприятна работа. Сред поетите на може да се различаваш…Или ще си болен като останалите или какво е това…по-болен? Ами ако ти се прииска да станеш най-болен? Тогава? В тази лудница такива работи не са разрешени…Доволен съм вече и неврозата не ме тресе така яко…Имам проблем с разстройството на характера, но него го пазя в тайна, а полюциите няма как да скрия, защото по цяло денонощие съм в Интернет, а там всичко се вижда като на тепсия…Хеле намерих една луда като мен, та си лудуваме заедно…Каза да й викам Лъки…Била щастлива…подари ми бедрата си…Добра жена. Но за нея ще ви разправям друг път.
С една дума, обикнах тези поети и им повярвах. А има ли по-жестоко нещо от това да накажеш някого с обич… Но нека да ви кажа защо съм по-болен! Много просто, защото не изпитвам болка. На равнище "болни" картинката е ясна - оплакваш се, може да стане и чрез текст, намират се майсторите и ти помагат. Така всичко е в реда на нещата. Но на равнище "по-болни" нещата се променят…Специална диагноза…специално лечение…специален персонал! Кой ще се занимава с тебе?!
Аз съм луд…Още като дойдох и добрите хора ми го казаха. Ама така мило и приветливо, че не ми оставаше друго, освен да им повярвам. Ето защо искам и вие да ми вярвате! Но нали си падам малко тарикат, вместо да си прегърна лудостта и да си гледам кефа, поисках да бъда по-луд…Добре, хайде…понамръщиха се малко, но и на това се съгласиха, а аз не мирясвам. Обявих се за най-луд. Нямаше кой вече да ме спре…Тогава вече се обявих за Цар на боговете, но бързо ми омръзна и твърдо реших да стана обикновен човек…Добре, че е Лъки. Обещала ми е да уредим нещата. Затова всичко документирам, че току виж се отказала…
Но не щеш ли, пак беда! Появи се едно дете и се провикна:
-Мо, ти си просто влюбен! - лъчезарно и мило като Деница.
А откъде и на Джесика й хрумна да иска да го опиша в роман?