автор: libra

скрих се в онзи аромат
в онази есен
когато с обречени очи, невярваща
че мога все още да обичам, се случваше най чудното от всички чудо
да грее слънце докато дъжд вали,
в онзи есен в онзи ден, в зелено се облякох защото беше сив денят,
тогава спомням си бе щедра есен със собствен аромат като на сън,
то беше слънце с гроздове налели
слънчев сок от времето което като че ли спря,
преди да почне отново да се отброява с тебе всеки ден и всеки час,
а ти усмихнат все не вярваше, че мога улучвам точен цвят..
а то се случваше тогава,
случваше се до запомняне и още как,
онази есен някъде остана, но аромат от слънцето запазих в мен,
когато нещо някога ме натъжава
се връщам в него,
стоя за малко, вдишвам, спре ли да боли
значи сигурна съм, някъде те има
и пак съм силна, и да е сив денят, обличам се в зелено, а зимата някак си ще преживея
докато аромат на слънце грее, все някога ще спре дъждът...