автор: meiia

Промъкна се като сянка
в душата ми -
млада гора със сплетени клони.
Елен профуча,
сърне близна ръката ми.
Заваляха спомени.

Заболя. Дъждът е греховен.
Безоблачен дъжд и невидим.
Капки изронена ръж,
спомен след спомен.
В мен-сън непредвиден,
ме завладя изведнъж.

Омагьоса ме. Надхитри ме.
Крият нещо старите сови,
виждащи още във тъмното..
Ти преминаваш безследен,
покрай тежките стволове
и изчезваш по съмнало.

Изчезваш, но, всъщност, се връщаш.
Гарвани стелят посоката.
Бях в сърцата на птиците,
когато ти ме прегръщаше,
и отлитнах високо-
далече от твоя прицел.

В тази млада, туптяща гора
като сянка на облак се стелеш.
В душата ми-тънка мъгла.
И въглени жива, ранна зора,
в която не ще се прицелиш,
ми навяват по тебе тъга.

Скрих се. В обезумяла гора
ягоди песнички сричат,
но ги къса жестоката ти ръка.
В душата ми и валя, и боля.
И зверовете така не обичат
да ги обичат така.

А ти защо така ме обичаш?