автор: naf_naf

Писмо от забравения свят

понякога ни позволяват
да излезем навън
несигурни заставаме тогава на Портата
гледаме със недоверие
към слънцето
търсим в паметта си нещо толкова
блестящо
че да помогне да подпалим
тези всичките кресливи непотребни мисли
за да намерим само тлеещи
Отломки
Шепнем
в кадифеното ушенце на света
плашейки малкото птици
със смъртоносното си скимтене
надявайки се че някой ще чуе

Едно време можехме да разговаряме
вече не си говорим
(макар никой да не е забранил)
Навикнахме да си стоим
в малките стаички
на малките столчета
(свикнахме също с упоритата болка в гъбнака)
получихме листа и пера
понякога нещо драскаме, пишем завещания
или преписваме речници, които имаме тук
предостатъчно