автор: MeriBo

Гара Полски Тръмбеш. Селище с около 3 000 жители. Не много по-голямо от Павел, но много различно. Жителите му, повечето бяха земеделци, но дейността на търговците доминираше. Това бе солиден търговски център, разположен в голям зърнопроизводителен район.
Около 12 фамилни фирми, начело с братя Тасеви, се занимаваха с търговия на зърно. Други търгуваха със захарно цвекло. Изкупуваха го от земеделците, товареха го на вагони за захарната фабрика в Горна Оряховица. Есен, далеч се носеше мирисът на това цвекло в цели влакови композиции. Имаше едри производители на грозде, които прекупуваха още за износ в Европа. Действаха две големи мелници, от които, тази на братя Крушеви, с помощта на дизелов мотор произвеждаше електрическа енергия, достатъчна за осветлението на цялото селище. Съществуваха и много индустриални предприятия: три машинни работилници с леярни за чугун, производителки на селскостопански машини, („Тихов и Витек"; „Франц и Щрос"; Гаджулови); две маслобойни - собственост на руснаци белогвардейци - Иван Иванич, Адам и Николай Шейнов; керамична фабрика - Крушеви; производители на фиде и макарони - Даскалови; работилница за метални рулетки за магазини - Калчо и Пенчо Лефтерови.
Първата банка в селището се образува 1924 г., а когато ние идваме в Полски Тръмбеш 1937 г. те бяха вече пет на брой (Пощенска, Народна, Търговска, Български кредит и Земеделска банки). Имаше кооперативни дружества, застрахователни дружества и печатницата на братя Колеви.
Културният живот бе централизиран в голямата сграда на читалището с библиотека и салон за театър и кино. Гимназията даваше образование на деца както от Полски Тръмбеш, така и на приходящи от околните села.
Веднъж седмично ставаше многолюден пазар, особено есен. Голяма част от тогавашния площад се заемаше от разпрегнати каруци на селяни от съседните села, дошли да продадат едно и да купят друго. Имаше много магазини за платове, готови дрехи, обувки, шивачници, бакалници, две книжарници, аптека, дрогерия, магазини за сечива и инструменти, за месо и колбаси, три сладкарници, гостилници и кръчми.
Гарата повишаваше притока на хора и търговията вървеше.
Затова може би, жителите на селището, голяма част от които се занимаваха с търговия, се възприемаха не като селяни, а като граждани. Те не казваха, че са от село Полски Тръмбеш, което наистина бе село, а от гара Полски Тръмбеш. (Може би тогава е имало такава административна единица. Не помня да съм учила в училище такова нещо.)
Идвайки да живея сред тези селски граждани, аз бях стъписана. Промяната бе чувствителна за едно десет годишно момиченце. Не познавах никого. Бате остана в Павел, за да довърши прогимназия, без да сменя учителите си. Това съображение на родителите ми е било доброжелателно, но момчето в пубертета го приема неправилно. Може би се е почувствал пренебрегнат и изоставен. Загубил е желание да учи и строгостта на дядо се оказала недостатъчна. Пропусна учебната година. На мен ми липсваше. В къщи с него се забавлявахме добре, макар често да възникваха детски спорове.
Живеехме в непозната, чужда къща. В нея вече имаше друго семейство наематели. С тях деляхме по една кухня на първия етаж и по две спални на втория с общ коридор. Мама бе нащрек да обуздава навика ни на воля да играем и шумим. Леци вече бе в добро здраве и радваше всички, но аз страдах за контакти с деца на моята възраст. Татко ме запозна с Денка Дайновска, моя връстничка, която живееше в съседна до пощата къща. Възприемах я като обещана от татко приятелка, но не можехме да се събираме на игра. Тя имаше по-малка сестричка и още по-малко братче, като моята Леци, за които се грижеше. Пък и нейният интерес към мен бе малък, отдавна си имаше избрани приятелки, а аз оставих моите в Павел.
В съседния двор, пред очите ни, през ограда от тел, рядко виждах двама ученика в униформа. Не ставаха за игра. По-големият, бате Кънчо, след 13 години стана мой съпруг. Ако знаех само! Съдбата се шегувала с нас през годините, а аз търсех приятелки. Начертавах си дама на тротоара пред нас и подскачах сама на нея. Там ме виждаше бате Кънчо, седемнадесет годишен, а аз десетгодишна. Той ме щипваше по бузите, черпеше ме бонбони, веднъж ме носи на рамене. Приятелят му И. Т. му се присмял, че се занимава с деца, а той отвърнал на шега:
- Ще я чакам да порасне да се оженя за нея!
Един ден чух отдалеч детската песен „Гори, гори кърпа". Отправих се на там и на около 100 метра намерих кръга от 7-8 момиченца, като мен, да играят. Включих се в кръга и запях с тях. Момичето срещу мен К. Б., дъщеря на търговец на платове, се спусна към мен с думите:
- О-о! Ти си от Павел. Не те щем да играеш с нас - блъсна ме с две ръце,
аз паднах по гръб, рокличката ми се вдигна и се откриха гащичките ми. Всички се засмяха и аз, обидена, разплакана, се прибрах у дома. Тази случка се отрази лошо на самочувствието ми, станах стеснителна сред новата ми среда от деца. Защо се отнесоха с мен така? Какво значение има, че съм родена в село. Бях с приятна външност, чиста, спретната, добре облечена и с добро държание. Какво друго се иска в общуването между децата? Огледалото посочваше ясно добрите ми качества, но приемайки се през очите на другите, тяхното неодобрение и отхвърляне ме ужаси.
Лоша психична предпоставка за дете, което след няколко дни влиза в ново училище, при нов учител и с нови съученици. Пристъпих там, страхувайки се преди всичко от учителя, господин Анев. Той свиваше вежди строго, с ръце хванати на гърба, чакаше пред вратата закъснелите деца след втория училищен звънец, дърпаше ушите им, но не толкова силно. Не помня да е зашлевил ученик. Той ме постави да седна, мен дребосъчето, на предпоследния чин до вратата при най-палавото момче Яромир Витек (Мирчо). Чувствах се там пренебрегната, забравена. Скоро разбрах, че Мирчо може да бъде любезен и добър с мен. Денка бе в същата паралелка, на първия чин на средната редица с В.Н. - детето на секретар-бирника. Зад тях третата им приятелка Б.Б. - дете на търговец. Междучасие отивах при тях заради Денка, но другите две бяха против моето присъствие, даже Б.Б. леко ме ритваше в глезена, за да се отстраня. От далечния ми чин трудно виждах написаното на дъската. Около мен бъбреха момчетата. Когато вдигах ръка за участие, учителят рядко ме посочваше за отговор, но на дъската се справях. Едно междучасие, притеснена за счупеният ми молив, търсейки помощ, изрекох диалектна дума. Някои ми се присмяха, а Денка ми се притече на помощ. Не забравих добрината й, макар да не станахме първи приятелки, както исках. И днес добрите ми чувства към нея не са променени. Тя е все така добра към всички и след време оцени моите качества. Разбрах. Необходимо е да внимавам как говоря, как постъпвам. Човек трябва да заслужи приятелите си и мястото си сред другите. Така постепенно се приспособих в новото училище с новия учител. Той беше възрастен, бавничък добряк. Често ни даваше самостоятелна работа в клас, настояваше за ред и тишина и нещо си четеше или пишеше на катедрата. Аз, както и в Павел, най-трудно се справях с бягането и скачането в часовете по физическо възпитание. След години при медицински преглади разбрах, че сърцето ми не е съвсем добре, може би още от детството.
Не помня колко време бяхме в първата квартира. Сутрин, тръгвайки за училище, родителите ни, притеснени, наръчваха да внимаваме при пресичане на железопътната линия по пътя си. Тя минава през селището и гарата е в средата му. Навремето (1895 г.) при строежа й жителите предпочели да загубят част от дворовете си, вместо част от нивите си. Имаше нещастни инциденти с деца. Може би затова променихме квартирата с друга, по-близо до училище, по-далеч от центъра, но не пресичахме ж.п. линията. Новите ни хазяи бяха възрастна двойка бездетни добри хора. Той се занимаваше с изработване и поставяне на улуци. Вечер се почерпваше, пристига си в къщи, мърмори и дава воля на недоволството си, че жена му не му родила дете. Някак кротко нарежда:
-Ще те убия Радке, ще те убия! - и леко се люшка.
-Няма, няма Иване, няма да ме убиеш. Затуй ли се женихме, да се убиваме. Ела! Ела да си легнеш! - скоро затихват и лампата угасва.
На другия ден, той пак е засмян, добър, а тя не бе злопаметна. Тактично не напомняше за думите му предната вечер.
Те живееха на първия етаж, а ние на втория. Чувахме се добре.
Вече бях в прогимназията. Свиквах всеки учебен час да слушам различни учители: господин Генчев по история и физическо възпитание, съпругата му госпожа Генчева по литература и ръчен труд, госпожа Михайлова по естествени науки и господин Парушев по геометрия и алгебра. Помня първото ми класно упражнение по геометрия. С доброто желание да ни помогне за разпределяне на времето, с което разполагаме за решаване на задачите, учителят през десетина минути съобщаваше: Остават 35 минути; остават 25 минути; остават само десет минути. При последното съобщение ми оставаше да напиша последната половина на последната задача. Вместо да съм спокойна, че имам време, аз неопитната, се паникьосах - треперя, сълзите ми готови да рукнат. Интересно, помня паниката си, а не помня довърших ли задачата си. Тогава, след години, и сега, минала вече през закаляващия огън на седемдесет и три годишен живот, при наличие на отговорна работа съм в изтощително напрежение.
Тъй вървях, вървях през малкия ми свят на училището и семейството. С всяка крачка набирах опит, срещайки се с доброто, със злото и ставах все по-чувствителна.
Отношенията между родителите ми, струваше ми се, станаха по-напрегнати. Пукнатината, явила се още в Павел, личеше.
Един ден, вече тринадесет годишна, върнала се от училище, чувам у дома разговор на висок глас. Татко нервно се караше на мама. Не посмях да вляза. Не исках да знаят, че съм ги чула. Седнах на външното стълбище и чаках да се успокоят. Татко излезе забързан за работа, без да ми обърне внимание. Стоя с прехапани устни, безчувствена. Изведнъж чувам мама да пее. Стресната се втурвам в кухнята. Тя мие съдове и пее. Разплаках се и тя се обърна.
- Как можеш да пееш, след като той ти се накара - хълцам аз.
- Пея, за да ми мине. Ако плача, ще ми стане още по-зле. Човек трябва да внимава, когато се омъжва за човек с толкова различен характер. Съпружеството е път за двама - нужна е хармония между тях. С брачната халка не се купуват всички мисли и чувства на другия. Помни! Малка си още, но помни и внимавай!
Този разговор не забравих, но и станах по-замислена, затворена. Още нямах съвсем близка приятелка. Момичета, които ми предлагаха приятелството си, не харесвах или мама не одобряваше, а тези, които исках, отдавна си бяха намерили приятелки. Затова разчитах повече на бате Петьо.
Зимата татко купи нови кънки за него, а старите останаха за мен. Бате имаше компания момчета, с които ходеше да се пързаля наблизо извън селището, на замръзнало малко блато между ж.п. линията и крушовата гора. С негова помощ се научих да пазя равновесие на кънките и малко да се пързалям в двора и на улицата. Веднъж сподирих момчетата до блатото и се включих в пързалката. Бате бе недоволен от присъствието ми. Нежелана, отидох настрани да се пързалям, ледът под мен пропука, не можах да спра, нежели да се върна и хлътнах в ледената вода до мишците, но усетих с крака дъното. Брат ми се засили да ме спасява, но го спряха. Едно по-голямо момче легна по корем на леда, пропълзя, улови ме и ме измъкна. Всички се развикаха:
- Скачай, скачай! Тичай!
Бате ме заведе у дома със замръзнали дрехи. Нямаше в момента топла вода да се изкъпя. Мама бързо ме съблече, намокри една кърпа с газ за лампи и разтърка цялото ми тяло. Уви ме във вълнено одеало, отгоре юргана и седна до мен уплашена.
- Господи, как се случи това? - пита тя.
Бате се оправдава, но аз си поемам вината.
- Тичай! Повикай баща си да доведе лекар! - наръчва мама на брат ми.
Аз лежа, тракам зъби и мълча. Докато дойде докторът, мама стопли вода, окъпа ме, сгря ме, глътнах аспирин и дори не повиших температура. Остана споменът и житейският опит.
Мъчно ми беше за Павел, за приятелките.
Ще каже някой: „Нали имате роднини в Тръмбеш?" Да. Николай, малката Маргарита, майка й и семействата на четирите й сестри. Откакто живеем в едно селище, те не ни търсят - нито идват, нито ни канят.
Татко продаде голямата градина в Павел и купи веднага два декара двор в Тръмбеш, за да строим наша къща. Продавачът искал да продаде целия парцел от четири декара, затова татко покани маминия братовчед Николай за съсед.
През пролетта се преместихме в друга квартира, близо до двора. Татко ходи в Южна България в разсадник и донесе лозов разсад. Дядо Петър дойде и засадихме половината двор с лози десертно грозде. Баща ми копае дупките, след него дядо сади, а аз с голяма кофа и канче в ръка поливам всяка лозичка.
-Така, така дядовото! По две канчета на корен. След време ще ти се услади гроздето.
Наистина ми се услаждаше години наред, пък и до сега.
Някъде около 1938 г. баща ми катастрофира с велосипеда на връщане от Павел. Периодично ходеше там да се грижи за пчелите. При падането получава леки травми по тялото, но много тежки по лицето - едната скула и челюстта пукнати, носът му - счупен - с много дълбока рана. От мястото на катастрофата го отнасят в Русенската болница. В Тръмбеш тогава нямаше такава. След дни той получава инфекция „червен вятър", почти нелечима тогава. Баща ми наръчал мама да иде с тригодишната Леци. Ние с брат ми останахме сами, неспособни да понесем мисълта как ще оцелее семейството, ако татко умре. Навярно щяхме да се върнем в Павел. Мама си дойде уморена, уплашена, но обнадеждена. След три седмици татко оздравя и си дойде.
Отново се говореше само за предстоящия строеж на наша къща. За по-икономично, през лятото в горещините започна направата на тухли в самия двор, тъй като почвата е подходяща за целта. Наети работници копаят глина, издълбавайки бъдещата маза, носим вода на ръка от съседен кладенец. Получената кал се сипва в калъпи за четири тухли. Ние с брат ми влачим по един от тези калъпи с помощта на връв, обръщаме ги да паднат тухлите, наредени на изравнено за целта място, да съхнат. Това е тежка работа за деца на 13 и 15 години. Мама готвеше за много хора и носеше обяда там. След седмица аз се разболях тежко. Д-р Лечев стоя цяла нощ над мен обезпокоен. На сутринта мама искаше да се грижи само за мен и да върнат работниците.
- Така никога няма да имаме къща. Ако завали, вече приготвените тухли ще се похабят. Не трябва да се прекъсва работата и по-скоро да се изпекат тухлите - възрази баща ми.
Оздравях и даже помагах да се редят тухлите на пирамида - пещ за печене. Пресъхнали и тежки, те ожулиха до кръв ръцете на всички. Интересно беше нареждането от майстора: ред тухли, тънък слой от ситни черни въглища, пак тухли и пак лъскавите антрацитни въглища, докато се получи пресечена пирамида няколко метра висока. Запалиха я от оставени за целта отвори и горя няколко дни.
- Успяхме. - каза татко - Имаме евтини тухли имам пари и за строежа. Напролет почваме. Но .... не стана така.
- Бат'Митьо, парите ще ти трябват напролет. Дай ни ги в заем и ние да си купим материали за къща - моли се Здравка - зимата ще спестим и ще ти ги върнем навреме.
Татко им даде парите, въпреки протестите на мама. Те си купиха материали и пролетта, вместо да ни върнат парите, с тях почнаха строежа на тяхната къща. Настъпи голяма тревога у дома. Мама упрекна татко за доверчивостта му, плака пред братовчеда си Николай с молба да върнат парите. Той пристъпя от крак на крак, зачервен и притеснен, оправдавайки се с жена си, че не могат да върнат парите ни.
Така се преустановиха роднинските, съседските и приятелски отношения с тях. Върнаха парите след две години. Твърде късно, като се има предвид започналата вече на 1 септември 1939 г. Втора световна война и нападението от Германия срещу Съветския съюз на 22 VІ 1941 г. Инфлацията набра скорост, парите се обезценяват, наемите растат и не може да се пести. Започна жестока икономия у дома. Нямаше вече изобилието, което имахме в Павел. Добре, че баба и дядо помагаха. Есента пристигаше каруца, пълна с картофи, лук, боб, сирене, орехи, сушени плодове, брашно, кокошка. За баща ми, с малката си заплата, бе трудно да храни пет гърла, наем да плаща и двама ученика в училище. Той стана още по-нервен. Засегнато бе достойнството му - да не може да построи къща за семейството си.
Промениха се много неща. Когато дойдохме в Тръмбеш, неделен ден или в друг празник, по тогавашен обичай, цялото семейство, облечено добре, особено мама, излизахме на разходка до градската градина на бирария. Да. Селото (пардон, гарата) имаше градска градина с бирария - дансинг и музика. По-често с децата, отивахме на сладкарница. Нареждаме се около масата по таткова поръчка, отрупана с пасти и чаши боза. Тогава бозата се приготвяше от просо и беше много вкусна, особено, ако при поднасянето й в нея се настърже шоколад. Собственикът предварително предлага: „С шоколад или без шоколад искате?" На околните маси - семейства с деца, като нас. Малките тичат весели с омазани бузки и брадички. На тръгване, две-три годишната Леци, с подуто коремче пристъпя, пристъпя и застава пред баща ми с молба да я носи. Татко я прегръща, разхождаме се още, срещаме приятелски семейства, родителите ни разговарят, а зад гърба им ставаха и боричкания. Накрая се прибираме всички доволни. Баща ни не излизаше с мъжки компании, нали не пиеше.
С идването на войната, с икономиите, с къщата не можахме да си позволим дори и тези малки удоволствия.
Хазяите ни имаха две дъщери и по-малък син, на възрастта на брат ми. Едната дъщеря, Верка, бе много стеснителна госпожица. Баща й помолил татко да я запознае с подходящи неженени мъже и улесни омъжването й. Зимата, вечер у нас идваха приятели на татко и Верка с приятелка. Брат ми навива грамофона ни, гостите танцуват, мама и татко също. Весело беше за всички. От тогава помня шлагерите на тридесетте години. Някой от гостите подхвърлил на мама, може би на шега, че татко флиртува с телефонистката вдовица. Това бе пръст в семейната стара рана. Никой не знае за нея и никой не го е грижа за последствията от клюките. Мама я заболяло, имайки предвид предишния случай от подобен характер. Един ден тя му каза какво е чула. Той много се ядоса, упрекна я в лековерие, но тя му възрази. Аз бях в съседната стая, чух и надникнах. Тогава баща ми за пръв и единствен път я удари силно. Шамарът попадна в слепоочието, тя се улови там и по ръката й видях кръв. Изпищях. Братът и сестричката ми бяха на двора. Татко бързо излезе, а ние с мама плакахме дълго. Бях в пубертета и тази „малка" драма ми се отрази зле. Следващите нощи плачех насън. При простуда в температурно състояние бълнувах, ревях със силен глас и събуждах цялата къща. Тревожех всички, но никой не можеше да ме успокои. С годините тези бълнувания се разредиха и почти изчезнаха, но мама бе винаги нащрек. Дори след години, преди сватбата ми, обясни на бъдещия ми съпруг тази ми слабост. Никога повече не бълнувах, намерила сигурност и спокойствие в новото ми семейство. Но тогава, 13-14 годишна, бях много чувствителна. Ужасът от вдигнатата ръка срещу мама ме сподиряше денонощно. В училище с ангажирано внимание, бях добре. Щом се върнех у дома и видя баща си, треперех, но никой не забелязваше.
Често отивах при съквартирантите на втория етаж. Те бяха възрастна двойка, без деца. Леля Ирма бе австрийка от Виена, десетина години по-възрастна от мама. Преди време дошла в България на гости на брат си, работещ в Русе. Запознала се и омъжила за Райнхард (не помня фамилното име). Той бе руснак с немски произход, дошъл тук по време на революцията в Русия, заедно с много други руснаци белогвардейци и работеше в техническата работилница „Франц и Щрос" в Полски Тръмбеш. Той говореше немски и български с много силен руски акцент.
Леля Ирма обичаше да съм при нея. Тя говореше български език с много грешки и молеше да я поправям. В замяна искаше да ме учи немски език. Понаучих доста думи, без писане. Трудно ми беше и както всяко дете, не приех трудното занимание, не проявих желание. Родителите ми не са оценили добрата възможност и не настояваха за езика. Една пропусната полза, за която чак след години съжалих. Стоейки при нея, аз виждах, че тя готви различно от майка ми, сладкишите й бяха други. Учех се от нея и много години след това започнах да приготвям нейните сладкиши.
Помня тревожните й разговори с мама за започналата Втора световна война. Тя преживяла във Виена Първата световна война, несгодите на сънародниците си и на нейното работническо семейство. Помня разказите й за недостига на средства и стоки. Тогава тя, младото момиче, за да иде на църква, на гости, на разходка и на танци, обличала евтина рокля, изработена от крепонирана хартия, наподобяваща добре десениран плат. Такава рокля рядко можела да се използва два пъти, а ако те завали дъжд, може да се прибереш в къщи по бельо и полепнали по него парчета хартия.
- Дано и в България не стане така. Войната е най-ужасното нещо, а пак се
започна: Германия срещу Полша, срещу Съветския съюз - шепне умислена тя.
Бях четиринадесет годишна, когато леля Ирма и мама четяха „Скитникът евреин" от Еужен Сю и „Графиня просекиня". Татко четеше Достоевски, имаше всичките му произведения и си ги подвързваше сам. Брат ми и аз четяхме край тях всичко безразборно и без насока. По-късно си дадох сметка, че тези романи, особено Достоевски, не бяха за възрастта ми. Трябвало е повече да играя навън, на въздух.
Мама имаше приятелство и със съседката леля Руска, много добра и тиха жена. Нейният голям син Мишо Михайлов ми предлагаше негови книги с наръката да ги крия от външни хора. Така за пръв път прочетох стихосбирката „Да бъде ден" на Христо Смирненски. Помня вълнението ми при четене на „Цветарка" и „Жълтата гостенка". Тогава прочетох и „В страната на Съветите" на проф. Асен Златаров, известния през тридесетте години в цяла Европа български учен-химик. Написаното за научните му постижения разбрах добре едва през студентството ми.
В училище нещата вървяха добре. Минаваха класовете, растях, набирах знания и сила за още и още стъпала по стръмната стълба на живота. Заговорихме се вече за догодина, за гимназията.
- За какво ти е пък на теб гимназия? - иронично пита съученичката ми Б.Б. Еснафско самочувствие на търговска щерка. Имаха магазин с празни рафтове, каче маслини, чувал ориз, чувал захар и варел олио. Голяма работа! - заканвах се на ум аз. Не се обиждах, а се амбицирах да успея в учението по-добре от нея. Така и стана.


Когато завърших прогимназия, чичо Методи ме покани на гости в София. Сетих се какво си е наумил, но и никой не знаеше, че зная. Приготвиха ме. Мама упорито наръчваше да внимавам, да се държа добре пред софиянци, да се оглеждам и да се уча преди всичко.
- Ето ти малко пари в джобчето. Ако чичо ти не е на гарата, ще вземеш файтон! Ето ти адреса - нарежда татко.
Изпратиха ме сама на влака вечер и помолиха едно семейство от купето да ме наглежда до София. Пътуването трая повече от 11 часа. Гледам през прозореца, чета имената на гарите и питам има ли още път до София. Нощ е, повечето хора спят, опитвам се да дремна, но възбудата от предстоящото ме държи будна. Пристигаме сутринта. Пред мен, след мен, всички пътници слязоха. Останах с малкото куфарче в ръка до влака да чакам чичо, както ми поръча татко. Чакам и мисля как ще го позная, като не съм го виждала много години. А той, би ли ме познал, пораснала вече? Чакам, чакам, няма го. Пристъпвам в непознатата столица. Намирам файтон, подавам адреса - трябваше да покажа дали имам пари. Качвам се и тръгваме. Разглеждам смаяна, въртя очи и вдигам глава. Колко са високи къщите? Изведнъж единият кон сякаш се спъна. Странични хора се развикаха, сочейки краката на куцащия кон. Файтонджията спря, скочи, огледа животното и бавно зави наляво преди Лъвов мост покрай реката. Скоро навлязохме в квартал с мънички къщички и спряхме пред ковачница. Конете бяха разпрегнати за подковаване. Аз стоя уплашена, скована на мястото си, не мърдам, не питам, стискам на колене куфарчето си и никой нищо не ми обясни. Мина много време. Почнах да се тревожа, готова да заплача. Нали мама все казваше, че има лоши хора, да внимавам, да се пазя. Как да се пазя сега? Остава да разчитам на добрината на хората. Най-после всичко се оправи и бях отведена на адреса - голяма кооперация на ъгъла на ул. „Раковска" и ул. „Искър". Слизам разплакана и звъня на първия етаж. Чичо Методи излиза, пита как съм дошла, а аз посочвам вън файтона. Той изтичва на улицата с ужасни ругатни и сподиря отдалечаващия се файтон. Аз треперя, стринка ме прегръща и успокоява.
-Чича ти, много се ядосва, защото закъснял да те посрещне на гарата - шепне тя.
Идеше ми да й кажа: „Защо тогава ругае файтонджията?" Не посмях, но вече съжалявах за идването в София при безотговорния ми чичо.
Нахраниха ме, починах си и привечер ме изведоха на разходка. За пръв път в столицата. Жадно поглъщам с очи катедралата „Св. Александър Невски" със златните кубета, сградата на Народното събрание, предпазливо стъпвайки на чистичките жълти павета, застлали улици и площади.
- Ето! Това е Университетът - сочи чичо и добавя за яснота - училището на студентите. Отминаваме, а моята глава още извита назад, с очи в Университета. Стигаме Борисовата градина, езерото с лилиите и лебедите, наоколо хубави дървета и цветя. Хората се разхождат спокойни, доволни.
В следващите дни посетихме чичо Киро на ул. „Пиротска". И той като чичо Методи бил портиер, нямаха професии. Отново се запознах с малките ми братовчеди Павел на 10 години, Петко на 8 и Иванчо на 6 години - палави момченца, които не ми обърнаха много внимание и изтичаха да ритат топка. Чичовците питат за татко и мама. Разказвам за работата му, за двора, лозите, тухлите и започващия строеж на наша къща. Те се чудят как ще се прави в трудните времена, но говореха за него с уважение - беше по-възрастен от тях и имаше професия.
Заведоха ме и у чичо Павел, най-големия им брат. Той имаше своя къща в кв. „Хаджи Димитър". В големия си двор и в специална градина, отглеждаше цветя за продан, а зимата беше каруцар със собствени коне и каруца. Синовете на чичо Павел, моите братовчеди, вече бяха големи мъже. Най-големият, Велчо, женен, живееше отделно с чудесната си интелигентна съпруга и син Пепо на 5 години. Той работеше в акционерно химическо дружество. Роднините ми, с изключение на това младо семейство, говореха шопски диалект, обличаха се полуградски, а битът им бе примитивен. Моето семейство, живеещо в провинцията, ги превъзхождаше многократно, а мама, изпращайки ме, се безпокоеше, как ли ще ме възприемат софийските роднини. По-скоро аз, 14-15 годишната, не ги възприех добре. Още тогава се убедих, че няма значение где си роден и в кое населено място живееш. Важно е какви знания натрупваш и как ги прилагаш в живота. (Херцог Уелингтън, английски политик от 20-ти век, упрекван, че е роден в Дъблин, казва: „Ако човек е роден в конюшня, това все още не значи, че е кон")
В София постоях доста време. Крача из града, гледам улици, трамваи, интересни сгради, но с истинските софиянци нямах досег. Видях малките дюкянчета на една от най-старите столични улици - улица „Търговска", които изчезнаха, както и цялата улица, при бомбардировките през войната и по-късното благоустрояване на София. Наблизо доминираше джамията - изненадана бях, че в столицата има мюсюлмански храм. Не бях виждала преди. Зад нея необичайната външност на централната баня и халите не убягнаха от очите ми и досаждах с въпроси. Стринка работеше в хотел „България". Отишла там с нея, видях гъмжило от германски военни, младежи и девойки в униформи. Срещаха се и по улицата да маршируват в идеален ред. Всички си приличаха и будеха възхищение - руси, розови, излъчваха здраве и дисциплина, сравнима с дресировка.
Завърнала се у дома, веднага се включих в работата по току-що започналия строеж на нашата къща. Градим с камък и тухли, а спойката бе глина. В Тръмбеш дълго време не дойде вагон с вар. Влаковете бяха ангажирани от военните. Никой не строи. Войната руши, ние строим къща. Татко е упорит, притиснат от инфлацията и голямото семейство. Принуден бе вместо хоросан да използва глина.
- Ако отлагаме още строежа и плащаме наем, ще останем без къща - казва той.
Всеки от нас се сещаше, че роднините ни използваха нашите пари и навреме построиха, а ние още се лутаме.
Затова усърдно всички помагахме. Носех вода, носех тухли, макар само по две, но достатъчно да разранят ръцете ми. Брат ми, 17 годишен, биваше натоварван с истинска мъжка работа. Трудно. Знаехме защо го правим и бяхме доволни, че помагаме.
Преди време казвахме: отивам на парцела, после отивам на тухлите, сега отивам на къщата, надявахме се скоро да кажем идвам си у дома, в нашата къща. Колко много търпение, грижи и усилия струваше тая къща на цялото семейство.
В дните след завръщането ми от София все разказвах и разказвах какво съм видяла там и какво ми е харесало.
Наскоро дойде писмо от чичо Методи.
- Миче, чичо ти пише, че много те харесали и искат да идеш в София да живееш при тях. Ще учиш в софийска гимназия. Искаш ли? - пита татко
- Не. Не искам.
- Защо?
- Тук си имам семейство. Не се деля от мама, бате и Леци. И в Тръмбеш има гимназия. Пък и те са много по-прости от нас. Говорят шопски.
Татко много се смя на последния ми аргумент.
- Дано един ден да не съжаляваш - мърмори той.
Този разговор ме натовари, накара ме да мисля: Сгреших ли? Не, не съм. Пропущам ли нещо? Вина ли чувствам или болка?
Татко отдавна бе готов да ме даде на бездетния си брат. Недоимъкът ли го тласкаше към това? Може би се е надявал на облекчение в разходите. Защо от трите деца дава именно мен? Запазва си ценния първороден син, а сестричката ми е малка. Чичо и стринка искат мен, но сметката им е без мен. Все пак, бях доволна за дадената ми свобода на избор. Мама не се намеси преди и след решението ми да не отида в София. Изглежда бе сигурна в мен. Не минаха много години, за да се убедя в правилното си решение. Знаех - без мама нямаше да бъда това, което съм.
Когато работата по къщата достигна до покрива, аз не можех да помагам. Както винаги, в тъжни за мен моменти, пожелах да ида в Павел. Впрочем, откакто живеем в Тръмбеш, всяка ваканция бях там. Обичах да съм сама с баба и дядо, спокойна и глезена. В работилницата, насаме с дядо, му разказах за София, за плановете на чичо и татко относно мен, за моя отказ.
- Добре си постъпила. Ти си умно момиче - отсича дядо. Не казвай на баба си да не я тревожим. Знаеш, че не одобрява много решенията на баща ти.
Олекна ми, успокоих се. Потърсих приятелките си да се видим и наприказваме. Не бе за дълго.
От прочетеното във вестниците дядо разбира за предстоящото преминаване на войскови части през България и побърза с доверени хора да ме изпрати у дома.
Наистина, след дни, през Тръмбеш потече войска от Русе към Южна България. По шосейния път през самото селище минаваха германска пехота и моторизирани части. Дори нощем буботещият шум тревожеше съня ни. Пехотинци спираха да нощуват в училището и разквартирувани по къщите. Веднъж и у нас бяха настанени четирима, които цяла нощ въртяха радиото ни на тъмно и тихичко да слушат Берлин и БиБиСи. Друг път пък баща ми и брат ми по същия начин слушаха Москва. Всички хора бяха неспокойни, в неведение, какво ще стане с България и Европа.
Несгодите следваха, надпреварвайки се. Всичките 25 кошера пчели измряха от заболяване или татко ги пренебрегна по време на строежа. След месеци само закъсахме със захарта, както повечето хора тогава. Всичко изчезна от магазините, въведоха се купоните, но продуктите често липсваха.
Помня, веднъж брат ми бе простинал и с температура. Мама му подава аспирин и чай. Леци следи с очи лъжичката захар, който мама поставя в чашата му и имитира кашлица.
- И аз кашлям, болна съм и искам чай със захар - моли се тя.
Всички обичахме сладко от малки. Татко купуваше (ако намери) бонбони, шоколадче само на Леци, защото е малка. Ако тя се омаже около устата батето я облизваше.
Шоколадовата фабрика „Пеев" предлагаше за търговия на малки момчета специални кутии - куфарчета. Там имаше 50 мънички тънки шоколадчета, с картинки в тях. От вътрешната страна на капака на куфарчето са закрепени премии от номерирани големи шоколади. Клиентът си купува за много малка сума шоколадче и, ако в него има номер, получава и премия - голям шоколад. Освен това винаги има картинка с различни животни. Ако събереш всички картинки, пак получаваш премия. Често момчетата продаваха по улиците шоколадчета, печелеха малка сума, а кутията-куфарче можеше да се използва за ученическа чанта.
Брат ми много пъти се молеше на татко да му даде пари и той да прави тази малка търговия. Неохотно татко се съгласи. Купи бате Петьо куфарчето със шоколади и излизаше да продава по улицата и на гарата. Беше зима и той бързо се връщаше премръзнал и недоволен, че търговията не върви, както очакваше. Изкушен, хапвал си от шоколадчетата. С него спяхме в една стая. Една нощ го чух да става и в тъмното тършува в куфарчето и изяде големия шоколад-премия. Тогава пък съвсем не купуваха от него. Така постепенно търговията пропадна, имаше упреци, шамарчета и нерви, но шоколадите не останаха неизядени. Аз съм много по плодовете и хитрувах с портокалите. Не помня точно на каква възраст сме били тогава. Спомням си случаите с умиление, смях и обич към детството, което постепенно ни се изплъзваше.


Постъпих в гимназията. Нови паралелки, с много от предишните ми съученици и много, придошли от околните села. Нови учители, които се сменяха първите години и не си спомням имената на всичките. Не съм забравила класната ни ръководителка В. Рачева, преподавателката ни по ботаника и зоология, предмети, които тогава се учеха в гимназията. Обичахме тази жена - образец за подражание - млада, красива, умна и елегантно облечена. Възхищавах се и на госпожица Бояджиева, учителката ни по френски език. Много се стараех при нея, но не получих повече от петица по френски език. Интересна ми бе физичката, но най-много усилия полагах по математика.
Директорът ни г-н Димитров, дребен, дребнав и нервен, бе много амбициозен в работата си човек. Всяка сутрин той лично ни посрещаше на училищната врата и следеше външния ни вид до педантичност. Носехме ученическа униформа с общоучилищен номер на левия ръкав, момчетата бяха с фуражки, момичетата с барети и на тях монограма на училището. Спазвахме вечерен час - 20 часа и бе забранено събирането на големи групи. Преди училищни и държавни празници, дни наред репетирахме, марширувайки по германски образец с високо вдигане на краката, неудобно и нежелано от ученичките. За директора бе важно той да се представи добре с неговата гимназия.
По настояване на директора, под ръководството на учителя ни по пеене г-н Несторов, бе организиран хор от 120 ученика и ученички. Три дни в седмицата, след обяд, в салона по физическо възпитание провеждахме репетиции. Изпълнявахме класически песни и български народни песни, обработки на видни български композитори. Постиженията бяха на добра висота. Директорът винаги присъстваше на репетициите и следеше за строга дисциплина. Веднъж закъснях. Той ме обсипа с обиди, високо, да чуят всички и накрая по-тихо да чуя само аз, завърши: „Коза със коза". Изумена от езика му, бих казала от възпитанието му, усъмнена в трезвеността му, уплашена и обидена, вътрешно изкрещях: Защо? Да, закъснях, виновна съм в случая, но бях примерна ученичка. Маниак на тема дисциплина! Преди Коледа се готвехме за коледуване. Целият състав на хора бе разделен на групи по 7 ученика. Всяка група получаваше улици, в чиито домове да пее коледни песни и събере средства. Простудена, аз се разболях и не отидох на сборния пункт. Директорът с останалите шестима от моята група дойде у нас и настоя да тръгвам. Бях с висока температура, в леглото, с компрес на гърлото и болното ми ухо. Мама се молеше да не ме вземат - вън бе много студено. Той заяви, че ако не тръгна веднага, ще ме изключи от гимназията. Ставам, обличам се, махам компресите по негово искане и запявам на студа. От тогава до днес не чувам добре с дясното ухо, не мога вече да изпея и една вярна нота.
Изнасяхме самостоятелни концерти с чудесни програми в Тръмбеш и редица населени места в околността. Наред с неприятните спомени, в този хор научих много за композитори, за техни произведения, неща, които тогава нямаше где да науча. Диригентът ни, господин Несторов, бе емигрант, руснак - белогвардеец, самотен и затворен възрастен човек. Казваха, че обичал да пие като всеки руснак. Той живееше от музиката и за музиката. Обитаваше малка сутеренна квартира. Помня, бях малко момиче, минавайки привечер край отворения му прозорец, го видях да свири на китара и пее сам, тъжни песни и почувствах болката му по родния край. Когато работеше с нас и директорът кресне някому, диригентът трепваше, примигваше и сякаш се снишаваше.
Живот. Трудности. За едни радостите повече, за други тъгата.
Пролетта и лятото на 1942 г. довършихме къщата. Дядо докара от Павел изработените от него врати и прозорци и ги постави - изработката бе от орехов материал, който баща ми бе приготвил преди години. Възникна проблемът за стъклата - няма на пазара. През война кой може да осигури стъкла за големи четирикрилни прозорци? Дядо се сети, че в Павел още стоят неизползвани стъклата от джамлъците за зеленчуков разсад, но са малки. Наложи се преработка на дограмата, с което той се справи бързо. Есента вече живеехме в новата наша къща.
Първата зима в нея беше много студено, макар печката да гореше денонощно. Родителите ми и сестричката спяха в отоплена стая, а ние с брат ми в студена. Той заспиваше веднага, а аз траках зъби до сълзи, свита на кълбо и не можех да заспя. Не понасям студа, но такива са били възможностите в семейството. Най-важното беше, че вече сме в нашата къща. Най-после у дома.
Тогава бях в девети клас, а Леци тръгна на училище в първи клас. Наложително бе да помагам в домакинството, включително плетях сама пуловерите си, а мама плетеше на всички останали в семейството. Затрудняваше ме носенето на вода с кобилица, тъй като селището още не бе водоснабдено. Мама переше на ръка дрехите на петимата в семейството, а аз носех вода с бакърени менци, които дори празни доста тежат. Да ги вдигна пълни до рамото си, бе свръх усилие за мен. Друг начин нямаше, всички така живеехме тогава.
Брат ми също бе натоварен физически. Татко имаше планове да използва някаква механизация за добиване на вода у нас пред къщата. Затова заставяше брат ми да копае дълбоко, дори му определяше обема работа за ден. На бате Петьо беше трудно и струваше ми се разбираше, че е безсмислено. Ако не се справяше, биваше наказван и жестоко шамаросван. Наистина този проект не се осъществи никога.
Лозето в двора се копаеше няколко пъти в годината. Нямаше работници като в Павел, затова сами се справяхме. Нареждаме се тримата с брат ми и мама в средния ред да вижда копаем ли правилно. Аз се запъхтявах бързо и исках почивка, но с почивки работата не върви. Струваше ми се, не вярваха, че не мога. Разказвах им смешки, разсмивах ги и те спираха, почивах и аз.
Мама самоотвержено поемаше най-големия дял от домакинската работа и наръчваше:
- Учете си уроците! Трябва да добиете добра професия!
В гимназията имах нова приятелка Цонка, племенница на мамината приятелка леля Руска. Дошла бе от Килифарево да учи в Тръмбеш, тъй като там няма гимназия. Харесахме се веднага и се радвахме дълго време на добро приятелство в уроците, на училище, на разходка. Лятото тя ме покани на гости в Килифарево. Семейството й ме прие много сърдечно. С нея излизахме на разходка до площада в малка градинка, гдето обичайно вечер се събират младежи и девойки. Запознах се с нейните приятелки и приятели, които учеха във великотърновските гимназии. Неусетно се почувствах център на внимание и останах изумена, защото никога не ми се бе случвало. Вярно, имах прилична външност и поведение, но нямах самочувствие. Изненадата бе, че ме ухажваше сериозно момче от лично семейство и беше първенецът на търновската мъжка гимназия. Не знаех как да се държа, стеснявах се. Когато се прибрах в къщи, получавах от него писма в които изтъкваше чувствата си към мен. Аз не бях готова за такава кореспонденция, не бях узряла. Струваше ми се нередно и понякога смешно. Проумях, че той е влюбен, а аз не съм. Рядко отговарях на писмата му и не в неговия тон. Веднъж дойде в Тръмбеш и стоя пред къщата ни до следващия влак за връщане. Мама ме упрекна в неучтивост - трябвало да го поканя или да изляза поне там да поговоря с него. Брат ми говори с него, после една съученичка съседка. Бях смутена от съседите, които виждат всичко и очакват с любопитство как ще постъпя и не се видях с него. Днес съжалявам за прекалената си сдържаност, която се прие като излишна гордост. Това момче израстна като много сериозен мъж. Учи медицина и стана добър специалист. Опитите му да се сближим през студентството бяха също безуспешни. Харесвах го, преценките ми за качествата му бяха положителни, но сърцето ми не трепваше. Да не пиша повече за него. Преди десетина години разбрах, че е починал.
Връщам се с удоволствие в юношеството. В бедните години, почти едничкото развлечение на семейството ни бе възможността да се разхождаме с велосипеди вън от селището, сред природата. Родителите ни имаха още от младоженци запазени дамско и мъжко колело плюс това, което татко получи служебно в Тръмбеш. Излизахме с брат ми или и татко с нас. Родителите ни излизаха сами. Мама, въпреки пълнотата си, бе добра на педалите. Има я на снимка в движение.
Есента на 1943 г. бате Петьо постъпи във Военното железопътно училище в София. Така се освобождаваше от стандартната казарма, а получаваше и професия. Знаех, че там ще му бъде трудно, не беше склонен да се подчинява някому. Цял живот не прости на родителите ни, задето го вкараха в този капан. Не ожидаше за тази професия, но и в гимназията не му се учеше много.
На мен ми липсваше много. Той ми бе опора особено вън от дома. Излизахме на кино или разходка заедно, като в киното той сядаше при приятели, аз при приятелки, и на разходката също. Щом дойде време за прибиране, той се явява, пипне ме по рамото и тръгвам без възражение. Ако сме някъде на танци, той танцуваше повече с мен, струва ми се, беше стеснителен с момичетата. Така беше не само през гимназиалните години, а и по-късно.
В Тръмбеш имаше само двата първи класа на гимназиалното обучение. Следващата година заминах да уча във Велико Търново. Учих в елитната тогава девическа гимназия. Не помня много от това време, защото учебната година трая до коледната ваканция, поради войната.
Веднъж, в междучасието, учителката по пеене ме спря и агитира да стана член на организацията „Бранник". Много трудно беше да обясня, защо не мога да бъда там. Аргументирах се, че нямам средства за скъпата им униформа. Това не бе главната причина, но и няма значение
Помня учителя ни по руски език, господин Тронко, възрастен добряк, руски емигрант белогвардеец. С усмивка си спомням учителя по физика, нали обичах предмета - солидната обосновка на явленията в природата и необходимата логика за тяхното обяснение. В паметта ми са образите на още много учители, но не си спомням имената им. Един учебен срок е малък отрязък от вече дългия ми живот.
Върнала се за ваканцията по Коледа, разбрах, че няма да имаме учебни занятия за неопределено време.
През януари 1944 г. бяха най-големите бомбардировки над столицата.
В Тръмбеш дойдоха много евакуирани семейства. Слушахме с тревога новините по радиото. Германските войски, минаващи през селището намаляха, сякаш се свършиха. Где заминаха толкова много млади мъже в посока само на юг? Никога не видяхме да се връщат обратно, някои поне? Где потънаха? В морето ли, или попиха като пяна в пясъците на Сахара? На източния фронт също - хиляди, милиони хора умират и защо? Вътре в страната - напрежение, ожесточение от партизани, полиция, жандармерия. Война. Никой не се чувстваше сигурен. Отдавна има купони за храна и облекло. А купони за живот и смърт? Кой разпределя великото тайнство живота? Бог, Съдба, Сатана? Страхът бе силният владетел.
Нощем от затъмнения Тръмбеш се виждаше заревото от взривове и пожари в Русе.
- Господи, как ще се оправят хората без къщи? - шепне мама. Милата, тя, страхувайки се за своята изстрадана къща, съчувства на другите, знаейки, че всеки е строил с обич и надежда, без да предвижда войната.
Нямахме редовни учебни занятия до края на учебната година, но документираха, че сме я завършили успешно.
Селището, с увеличен брой жители, стана много оживено от софиянци и местните младежи - студенти, прекъснали учението си в София и чужбина.
Сред евакуираните имаше учители, които без задължение ни събираха в студеното училище да ни занимават и учат поне малко. Помня заниманията ни по литература и курса по немски език. Редовно в училище учех френски език, но нямаше такива занимания. Записах се в курса по немски - нали някога леля Ирма ме учи малко и създаде интерес у мен. Сега се научих малко да чета и пиша на немски език, научих и доста нови думи. Курсистите бяха малко, някои бързо напуснаха и всичко се провали след двадесетина урока.
Сред евакуираните имаше много хора на изкуството. На нашата улица, две къщи след нашата, живееше някакъв кинодеец със семейството си. Професор по пиано, Георгиева, учила някога във Виена, преподаваше уроци на деца. Тук беше и оперният певец Саша Попов, както и Виржиния Попова - мецосопран. Тя бе внучка на певеца в църквата, дядо Петър - горд, че внучката му наследила неговия талант.
Тези артистични сили, ведно с местни любители, събираха публика в големия читалищен салон. Изнасяха се спектакли и концерти.
Естествено бях слушала класическа музика до тогава, само по радиото и усещането ми бе бледо. Затова, когато видях и чух едновременно живото изпълнение в салона от артисти, чувствата ми, душата ми откликнаха, пленени и облагородени. Вече и по радиото слушах с вълнение.
След концерти и спектакли, столовете от салона се отстраняваха край стените, оформяйки пространство за танци. Настъпваше часът на младите. Ученици и студенти се вихреха доволно. Бях винаги с брат си, а и мама беше някога с нас, щастлива да ни гледа как танцуваме заедно.
Мислила съм си, ако на българска територия се водеха военни действия нямаше да танцуваме, нямаше да роптаем само от купонната система. Какъв ли ужас щяхме да преживеем както поляци, украинци, белоруси, руснаци, унгарци, французи, чехи, сърби пък и германци. Всеки придружава родината си по пътя на войната. Спечели ли някой в тая война? НЕ! Всички загубиха, страдаха и много умряха. Жалка равносметка. Сега, половин век по-късно, всички разбираме и отхвърляме безсмислието на войните.
В това наситено със събития време, аз бях в компанията на брат ми и неговите приятели. Не бях лишена от внимание, нито пък последното бе специално или прекалено. Бях много романтична и дори природните промени -сезоните, вечерите, луната, цветята, будеха у мен стремеж да изразя усещанията си, чувствата си. Може така да се обяснят опитите ми да пиша стихове. Вписвах ги в тетрадка, която криех безусловно от всички. Веднъж случайно попадна у бате Петьо и той се пошегува с писанията ми. С усилие и със сълзи на очи я издърпах от ръцете му и я пуснах в горящата печка. Защо го направих? По-добре да бях му разрешила да ги прочете, да ги запазя и да пиша още, а аз престанах завинаги.
Добивах самочувствие, когато виждах, че съм харесвана и предпочитана пред другите около мен. Оказваше ми внимание разглезеният син на местния лекар, учещ медицина във Виена, а сега си беше у дома. Нямах илюзията, че това е много сериозно и бъдещето ми е свързано с него. Приятно ми беше с него, когато излизах вечер, разпитвах за Виена, за университета, но се прибирах с брат ми. Дори не съм танцувала с него, нито на кино сме били заедно - само на разходката пред всички. Както се случва на село, веднага съученичките ми започнаха да гадаят как ли стоят нещата. Специално Б.Б. дойде да ми обясни, че майка му е много взискателна и не би приела бедна снаха. Отговорих й, че не мисля за това, което нея я вълнува. Наскоро го взеха в казармата и получавах писма със стихове - четоха ги всички у дома. Да, така постъпвах. Нищо не криех от родителите и брат си. Върнала се от разходка вечер, от вратата още почвам да разказвам кого съм срещнала, кой ми е направил комплимент, в коя компания съм била. Така е, защото не вършех нищо нередно. Характерът ми е такъв и до сега. Печелех по този начин, чувайки мнението на близките си за постъпките ми или постъпките на хората с които бях в контакт. Когато мама ме поучаваше, татко се намесваше: Аз като мъж ти казвам, че ... така ... така." беше ми от полза и добих усет да преценявам хората. Брат ми никога нищо не споделяше.
В топлата пролет на 1944 г. местните хора се заеха с грижите за ниви и градини, разчитайки на тях повече от всякога. Евакуираните, далеч от домове и имоти, с малко отговорности, припнаха из природата за удоволствие. В околностите на Тръмбеш, особено край река Янтра, има хубави природни места. Левият бряг на реката е по-висок по цялото й протежение и е с по-различна бяла камениста пръст. Там, на „Белия бряг", в ранна пролет расте в изобилие диво кокиче. Отиването до там е трудно, мостът е почти в съседното село, заобикаляме, берем букетчета кокиче, лудуваме и закъсняваме за обратния път, забравили колко много трябва да вървим. Ако седнем да починем, заприказваме за детските си тайни и догадки, но се прибираме доволни и оживени. За синчец и минзухари ходехме по-близо на „Балък баир". Там съм ходила от много малка. В четвърти клас, в училище сутринта, няколко деца решихме след обяд да идем там. От тичане към дома се сгорещих и, скрита от мама, облякох най-тънката лятна рокля и хукнах, а беше април. Вечерта се върнах премръзнала с ръце, пълни с цветя, но изядох два шамара, аспирин и горещ чай. От пролетните цветя най-обичам съсънките (анемония) с кадифени тъмно-винени цветове и нежни листа като пипала. Имаше ги много по поляните над лозята. След години изчезнаха завинаги, защото местността се превърна в обработваема земя.
В топлите летни дни евакуираните откриха реката, удобните места за плаж и къпане. Преди само момчета ходеха да се къпят там и то скритом от родители. Лятото реката бе един жертвеник, защото се случваше да вземе удавник. Всички помним почти ежегодни трагедии със загинали деца. Но сега в това тревожно лято, увлечени от софиянци, свободно тръгнаха млади и стари от двата пола. Не останахме назад и ние с брат ми. Нямах бански костюм, нямаше в магазините, пък и кой ли у нас би ми купил. Мама не искаше да хаби плат да ми шие. Аз взех за модел банския на Фифи, евакуирана приятелка на моята възраст. Намерих изоставена памучна рокля на мама в бяло и синьо, кроих, ших, мерих, порих, рязах, пак ших, мерих и накрая облякох бански костюм. Това бе първата „дреха", която сама си уших. Представих се на мама и я смаях. Недоволна преди всичко, че отивам на реката, тя ме предупреди за износения плат, който може да се скъса при рязко движение. Не я послушах, а облякох костюма под роклята и отидох с другите. Седнала на пясъка, усетих как се пукна платът под мен и не посмях да стана. Докато компанията младежи и девойки играха, тичаха и се къпаха, аз дебнах да не ме видят, облякох се и сложих край на плажните ми развлечения. Сега си спомням с усмивка този следобед, сякаш още чувствам топлите лъчи на слънцето, мириса на ливада, на река и смущението ми. Хубав спомен от юношеството, тъй силно врязал се в паметта ми.
Щом не мога да ходя на реката, гдето са всички, с които искам да бъда, заминах за Павел. Високо ценях отношенията ми с баба и дядо - спокойни и радостни за тримата. Посрещнаха ме учудени, че мама е разрешила да пътувам. Селото беше пълно с полицаи и жандармерийски части, настанили се в училищната сграда. Тяхното непрекъснато движение огласяше инак тихото село. Арести, довеждане и отвеждане на арестувани с гърмящи моторетки и камиони. Тревогата сякаш бе наситила и въздуха.
В единия край на селото имаше голяма група еднакви къщи, строени някога от държавата. Това бяха домовете на бежанци - тракийци, дошли през 1913 г. от Беломорска Тракия. В една от тези къщи било разкрито скривалище на нелегални. Мой съученик и съсед Д. Л. Идва у нас и се хвали оживено, как баща му, кръчмарят, с пушка помагал да ловят шумкари у бежанците, как именно той бил хитър да ритне похлупено корито в обора и открие входа към скривалището. Тогава с детския си усет се запитах: Защо? Щом е бил хитър, защо го е направил? Знаел е, че ще причини страдание и смърт на други хора, които не са му сторили зло?
В същото време отнякъде докараха трупове на няколко убити партизани и ги простряха в училищния двор - лежаха точно там, гдето играехме детските си игри и сутрин правехме гимнастика. Помня ги. Видях ги отдалеч, увлечена от любопитството на много хора. Видях жандарм да тласка момченце да стъпи на трупа на убита бременна жена. Видях това за миг и избягах, съжалявайки до днес, че го видях.
Бях случайно там, защото ежедневно със стомна носех студена вода на дядо от училищния кладенец. На следващия ден не исках да ида. Вечерта дядо пак си поиска студената вода - тогава нямаше хладилници. Възразих, че не съм донесла заради убитите в двора на училището. Той ме убеди, че вече не са там.
- Хайде, дядовото момиче, докато прочета вестника си, ти ще идеш и се върнеш.
Страхът ме спираше, но исках да му угодя, той толкова много се грижеше за мен. Повиках съседско момиче за другарче и отидохме. Светло беше, когато тръгнахме, но доста тъмно при връщането ни. Напуснали училището, настигна ни каруца. Каруцарят беше прав отпред, стъпил извън каруцата на ока ли, не знам как. Задминавайки ни, видяхме ужасния й товар. Тя бе без дъно, в нея и извън нея се мятаха безразборно много голи човешки крака на трупове. Навярно главите са били отпред - главите на хора, които допреди ден-два са били живи като мен, весели или тъжни хора, майки или бащи на някого, синове и дъщери на нещастници. Ужасът, който изпитах тогава, е още в мен. Това бе първата ми среща в упор с насилието на човек над човека. След месеци видях на кино трупове от войната, от фашистките лагери на смъртта, но на кино. Друго е.
След 2-3 дни дядо прекрати работата си рано вечерта.
- Слагайте да вечеряме, не палете лампите и лягаме да спим веднага. Мика ще спи в нашата стая - отсече той.
Необичайно за него - не чете вестника си. Вън беше много тихо, без движение по улиците. Навярно не само той е предугадил какво предстои. Заспиваме вече и внезапно се чуха много изстрели отдалеч. Дядо се надигна, ослуша се и наръча да затворя прозореца, въпреки горещината.
- Какво се случи? - питам аз
- Убиха бежанците. Никакво излизане през нощта и сутринта, докато не ви кажа.
Не заспах до сутринта.
Игнорирала съм неясния за мен политически аспект. Била съм само едно невинно седемнадесет годишно момиче, вълнуващо се от доброто и злото у хората. И сега, толкова години по-късно, помня и ме боли от човешката жестокост. Не проумях и никога няма да проумея насилието.
На разсъмване се чуха мотори и камиони - полиция и жандармерия се оттегляха от селото. Свършиха си важната бойна задача - убиха две семейства от девет души, млади и старица, невъоръжени селяни. Ятаци били. Те ли ще съборят държавата?
Моите мисли, изглежда, бяха мисли и на дядо. На закуска заговорихме за войната - време, в което убийството на фронта се приема за законно и дори те награждават за храброст и ставаш герой. Попитах дядо за неговото участие в предишни войни.
- Войната е мръсна мъжка работа, за която не ми се иска да говоря. Не разбирам мъже, които обичат да говорят за фронта, опростявайки и омаловажавайки всичко. Войникът - редник, изоставил близки надалеч, не иска война, нежели да мрази и убива войника от отсрещния окоп, бил той дори сенегалец, който го изумява. Оня, който знае, че винаги трябва да мисли преди да действа, разбира, че се бие и убива не само за защита на родината, но и за защита на нечии политически или икономически интереси, които не винаги носят благо на родината. Аз мислех повече за семейството си, което се нуждае от мен и ме чака жив и здрав да се върна - длъжен бях да го сторя. По-малко мислех за цар Фердинанд, който грешеше в неосъществимите си стремежи. Всички войници, млади и силни, уморени, измъчени, уплашени дори, нетърпеливи чакат и мислят само кога ще дойде краят на безумието. В боя СТРАХЪТ е пружината, която трябва да държиш яко и търпеливо. Ако си нетърпелив, отскачаш напред пред другите и загиваш, или ако имаш късмет ставаш герой. И помниш в остатъка от живота си какво си сторил, макар законът да не ти дири отговорност. Отговорен си пред себе си, променяш вижданията си за живота, ставаш по-добър или зъл в зависимост как понасяш спомена. Но никога вече не си същият, не може да си същият. И светът няма да е същият след сегашната война. Дано промените са на добро, та вие младите да живеете спокойно в бъдеще.
В тези тревожни дни, с тези разговори, мисли и преживявания, пораснах изведнъж. Станах мълчалива, замислена, оставах сама, не ми беше до бъбрене и смях, както обикновено. След гостуване от месец и половина се прибрах у дома.
Тръмбеш е необичайно тих. По шосейния път няма германска войска - изтекла е. Селището - стъписано, уплашено и свито като виновно дете. Жандармерията, която върлуваше из Павел, е правила същото едновременно и в Тръмбеш - обиски, арести, разстрел на трима мъже пак от бежанците - тракийци, свързани с тези от Павел.
Отминала ли е бурята? Германци наоколо няма, те губят вече по всички фронтове. Бомбардировки няма, евакуираните са отпътували в мое отсъствие. Не можах да се сбогувам с тях и загубих познанството си с много приятни хора.
- Какво предстои на България? - се питат всички.
Август-септември 1944 г. Животът тече смутен в очакване на голяма промяна. За добро или лошо? Хората търсят контакти, питат, опират се на нечие мнение и преценки за бъдещето. Младежите се събирахме вечер и се разхождахме по гарата и търговската улица. По-големите, студентите, говореха по сериозни политически въпроси и често се случваше при приближаване на момичета да млъкват.
Аз често говорех с мама за училището ми - оставаха две години да завърша гимназия. Какво ще стане, ако войната дойде на наша територия.
- Не зная - шепне мама - нямаме средства да идеш пак във В. Търново. Изчакай, ще видим!
Притеснена, не ми се излизаше често. Бате го нямаше в Тръмбеш - вече работеше на гара Царева ливада. В кината вървяха само немски филми и страшни военни прегледи. Татко оживено коментираше с колеги, че съветската армия наближава река Дунав. Заможните хора бяха притеснени, а местните управници уплашени повече от всички други.
Привечер на 8 септември 1944 г. бяхме се събрали десетина гимназисти и студенти в градинката на гарата. Съвсем светло беше. Говорехме оживено и се смеехме на нечие остроумие. Внезапно се чуха два изстрела и всички млъкнахме вкаменени.
- Почва се. Хайде всички по домовете! - категорично каза някой, сякаш го е очаквал.
Изпратиха ме до дома. Татко току-що тръгваше да ме търси.
В идващата нощ, с влака пристигнали комунисти политически затворници, освободени от Плевенския затвор. Завзели полицията, общината и постъпили с местните управници така, както те постъпваха с техните другари.
Пак насилие. Тези, които роптаеха и се бореха против насилието, извършиха нови насилия повсеместно. Нали имат идеали! „Грижата за човека" само лозунг ли е? Объркана бях. Защо ли, нали учех история? Отделният човек можеш да прецениш, успокоиш и извикаш най-доброто у него. В големите групи от хора обидени, унизени, озлобени, бушува гняв, трудно обуздаеми страсти и жажда за силата на властта. И пак потекоха войскови части по шосето през селището - прашни млади руски мъже в непознати униформи с каски на главите, бронирани коли, танкове и оръдия. Хората ги приветстват, възложили надежди на тях за край на войната. Някои се радват и смеят, други уплашени стоят у дома си и гадаят бъдещето си. В бушуващия порой на обществените промени, с пяната, на повърхността изплуваха, наред с идеалистите и кариеристите, които в следващите десетки години опорочиха добрите намерения. Сещам се за думите на Анатол Франс: „Революциите се замислят от идеалисти, извършват се от фанатици и се довършват от кариеристи". Неспособна съм да кажа повече от този велик мислител.