За разлика от другите домакинства в селото, у нас животните бяха малко. Нямахме стопански сгради освен за птиците. Само веднъж, за известно време, имахме коза - Леда.
Татко прочел в списание, че козето мляко е много полезно и дори лековито. Заради моето безапетитие купил козата и настояваше да пия сурово, току-що издоено мляко от нея. Не исках.
- Мирише - роптаех аз и стисках уста.
- Как ще мирише! На какво мирише? - шамаросва ме татко.
- На изпотена коза мирише - хълцам аз, но вече пия, защото виждам
ново шамарче.
Така с шамарчета зиме ме пояха и с рибено масло. Преди да ми поднесат супената лъжица с отвратителното масло, легенът е пред мен, защото понякога го повръщах. Родителите ми се грижеха за здравето ми, а аз им създавах затруднения. Не бе нарочно, разбира се. Лесно се простудявах и много боледувах от гърло. Тогава, 30-те години, нямаше антибиотици. Лекуваха ни с аспирин, разтривки, горещ чай. Веднъж, д-р Михайлов даде кафява течност за мазане на гърлото ми. Било е, предполагам сега, коларгол (колоиден разтвор на AgNO3) с цвят на йодова тинктура. Изглежда съм се подобрила от мазането и после родителите ми, без рецепта, купуваха йодова тинктура и ме мажеха с нея. Тя гори, боли от нея, защото изгаря лигавицата. Аз пищя, протестирам, че не е същото лекарство, но татко не търпи възражения. Тъй ме лекуваха дълго. И днес още се случва лекари да ме питат, кой и как е поразил така гърлото ми. Пиша за това, защото е спомен и настояще, което няма начин да забравя, страдайки постоянно. Може би не биваше да пиша за това, още повече да упреквам родителите си, но го сторих. Животът ми би бил друг, ако това не бе станало.
А имам толкова други хубави и интересни спомени.
Докато живеехме в Павел, имахме една кобила, Зорка. Спеше в общинския обор, тъй като бе служебен помощник на татко. С нея пътуваше до съседни села за преглед и поддръжка на телефонните жици. Беше много кротка и привързана към нас, както и ние към нея. Колкото и да я закачахме, тя кимаше с глава и сякаш се усмихваше. Брат ми понякога я яздеше. Обикновено татко я впрягаше в двуколка - кабриолет, с която се пътуваше много приятно. Той често ни вземаше, мен и брат ми, да се разходим до някое село, гдето отиваше по работа. Пътувайки в полето, срещахме зайци, таралежи, змии, лисици. Само при тия пътувания татко разговаряше спокойно с нас за животните, за природата. Имаше знания и обясняваше добре.
Когато срещнем автомобил, голяма рядкост тогава, Зорка уплашена отскачаше рязко встрани, кабриолетът лесно се обръщаше и ние се изсипвахме във всички посоки. Ако няма ранени, смеехме се. Веднъж бях сама с татко и при такъв инцидент, ударила се в нещо, се върнах в къщи с цепната и разкървавена устна. Разтревожена, мама упрекна татко, че е опасно да ме взема със себе си.
- Мога ли лесно да се отърва от нея, като захленчи и иска да дойде -
оправдава се татко, а аз знаех, че му е приятно да сме с него. Аз се отдалечавам и си мисля: "Пак ще отида. Защо не? Приятно е да излезеш от Павел в полето, в друго село.
Понякога пътувахме до Полски Тръмбеш за покупки. Два пъти
като малки сме ходили в татковото родно село Новачене, Ботевградско. Това бе и първото ми пътуване с влак. Помня изненадата си как в гарата влиза огромният влак с голям комин, бълващ черен дим. При качването на цялото семейство с много багаж, аз петгодишната, се запъвам и отказвам да вляза - рева и протестирам, че вътре има много дим. Надничат любопитни пътници и се смеят. В суматохата едва ме убедиха, че димът е само отпред.
От тогава помня срещата ни с другата баба Мария и дядо Петко. Пристигаме почти през нощта. Къщата пълна с трима чичовци, лели, стринки и братовчеди, дошли от София за срещата с нас. Сутринта ме събуди шум на двора, закачки, смях и спор. Баба Мария наръчала на синовете си да хванат кокошка и да я заколят. Тичат татковците, гонят кокошките със смях, спомнили си навярно детството. Хванаха, но къде ли е ножът, брадвата? Докато търсят, единият чичо откъсна с ръце главата на кокошката. Всички братовчеди и брат ми, сънени са по прозорците, смеят се, а аз хленча уплашена.
На двора е и дядо Петко - мълчалив наблюдател. Отивам към него. Той ми се усмихва и кани. Виждам косата му, като моята руса и луничките ни еднакви, но едното му око го няма. Вместо око там имаше червена рана. Ранил се при работа в гората. Не се лекувал навреме и затова бил така. Аз се стъписвам.
- Ела, ела! Не се бой! - моли ми се той и ме прегръща.
Единствената ни прегръдка. При следващото ни гостуване там той бе
починал.
Не помня много подробности. Братовчедите. Синовете на чичо Павел, Велчо, Петко и Митко, много по-големи от нас, а на чичо Киро синовете Петко и Павел по-малки от нас. Сестрите на татко, леля Дила имаше син Дило, а леля Тодорка още не бе омъжена, както и чичо Методи. Така, че аз бях единственото момиченце. От татковата майка почти нямам спомен. Не ми оказа внимание, улисана в подготвяне и поднасяне ястия за повече от петнадесет души за момента. С нас, децата, най-добре се занимаваше чичо Методи, който с видимо удоволствие играеше с нас, боричкаше се с момчетата и се смееше с глас.
Татко ни разведе из селото и извън него. Показваше на мама наши имоти, а мен ме впечатлиха потоците с бистра вода. Това помня, но не помня изказването си:
- Мамо, мамо тук може да мием ризите - разказваше ми мама след години със смях.
Връщаме се в Павел доволни, освежени и с много подаръци за дядо и баба. И ние сме с някоя друга нова дреха.
- Колко сте докарани, като за Великден - казва баба.
Наистина, в ония години, традиция беше за Великден да си с нови дрехи.
Обущари, шивачи денонощно усилено работеха преди празника. Помня, сякаш се виждам в огледалото, с червена кадифяна рокличка до коляното или пъстра бархетна, къси бели чорапки, черни лачени обувки с каишка с бяло копче. Бате - с карирана риза, панталони до коляно, три-четвърти бели чорапи, черни обувки с връзки, като на големите мъже - татковите бяха двуцветни по тогавашната мода. На село е така. С едни дрехи играеш, тичаш, сядаш навсякъде, а в празник си с "новите" дрехи. Приятно бе спретнато облечена да ида на църква. Слушах и въртях глава да разгледам църквата и задавах въпроси, когато трябва да мълча. Помня как свещеникът обяснява, че Бог дарил Светите апостоли с много езици, за да могат да разпространяват божията правда.
- Какво ли е друг език? Би ли могло и аз да получа друг език? - питам
баба.
- Казано е за Светите апостоли (Какво невежество, обосновано с въз-
можности.) В столицата децата на моята възраст са учили чужди езици с частни учители, а аз не зная дори какво е чужд език.
Баба не бе много набожна или по-скоро не афишираше вярата си и не винаги ходеше на църква.
Веднъж старият свещеник дойде у нас да иска за услуга мотика, че на другият ден ще има много копачи. Баба му отговори, че не може да му услужи, тъй като вече я дала другиму. Той си отиде.
- Бабо ти излъга попа - смаях се аз. - Защо?
- Да, излъгах го. Преди две години му услужих с лопата. След три месе-
ца отидох да си я искам, но той не ми я върна и до сега. С нищо вече няма да му услужвам, както правят много хора.
Дали затова баба не ходеше често на църква, чудех се аз? Защо и татко не уважаваше попа?
Независимо от качествата на божиите служители, празниците идваха. Хората спазваха обичаите и семействата се сплотяваха.
Баба приготвяше цяла кошница великденски яйца и раздаваше щедро за здраве. Случваше се да клекнем до кошницата и, чукайки ги едно с друго, да търсим най-якото за "борец". Това по-често правеше батето, аз правех другата пакост. Обирах и изхрупвах бадемите върху козунаците. На тяхно място по лъскавата червена кора оставаха бели петна. Случваше се мама да посегне да поднася козунаци на гости и ахва изненадана и притеснена. Тогава гледах да съм по-далече или в леглото да спя. До сутринта й минава, остава упрекът, който трябва да изтърпя с примигване. Деца. Бяхме обичани, сити, спокойни, без отговорности, дори глезени.
Баба и мама не ходеха на полска работа като съседките ни. Дядовите ниви се обработваха от наематели. За нуждите на домакинството татко и дядо купуваха всичко необходимо. В ония години в магазина на село не се продаваше сирене. Всеки си произвеждаше. На нас го носеха двама братя овчари с много овце. Пристигаха у нас с кобилици с по две цедила. На масата в кухнята, едно по едно, цедилата биваха отваряни, сиренето нарязвано, осолявано с морска сол и нареждано в мазата, в каче, високо колкото мен. Това количество ни задоволяваше цяла година. Другата пролет пак донасяха. Помня добре подготовката на сиренето, защото аз залепвах до масата. Чаках да отпадне малко парченце при рязането и го лапвах неосолено. Овчарите, тези червени, брулени от вятъра чичковци, доволни, че харесвам сиренето им, се усмихваха и сякаш случайно пред мен се явяваха малки парченца. И сега си спомням приятния вкус и бих хапнала отново, но няма. Няма го и детството.
Поотраснали, с брат ми получавахме и първите задължения. Татко купи два декара двор в селото, близо до нас, и го превърна в зеленчукова градина. Пролетта постави джамлъци за отглеждане на зеленчуков разсад. Помня книгата, която четеше, как най-добре се отглеждат зеленчуци. Джамлъците, дървените рамки и стъклата изработи дядо. Татко ги монтира на място, подготви почвата и зася. Пролет, в слънчев ден, джамлъците се открехваха да се кали разсадът, при заоблачаване, трябва да се затворят. Чуваха се наръките:
- Деца, тичайте да отворите джамлъците! Или:
- Деца, тичайте да затворите джамлъците!
Татко правеше лехите, мама садеше, ние с канче изливахме вода на всяко
коренче. Най-забавно беше поливането по вадите и разбира се моментът, когато си откъснем първите узрели домати. Ядях ги като ябълки. Имаше пиперки и патладжани. Дини и пъпеши не отглеждахме. Татко ги купуваше по една кола наведнъж и ги прибирахме в мазата. Режехме по всяко време. Ако не ни хареса някоя диня, занасяхме я на кокошките, режем друга. Фенери сме си правили от дини, деца събирахме да ядат у нас дини и какво ли не сме правили. Като свършат, татко поръча и пристига нова кола. Много обичам дини - сърцето им от сладък розов скреж, патент на лятото, магията на природата.
Сутрин слънцето напича и скоро става горещо. Земята съхне и се напуква от жега, въздухът трепти от жужащи насекоми, гущерчетата се щурат насам-натам. Водата в барата е топла, жабите се прегръщат нежно и танцуват две по две, а водните кончета прелитат, носейки дъгата със себе си. От листата на овошките надничат жълти, червени, дори и сини плодове.
Седнала под дървото в зеленчуковата градина сама с куклите до мен. На клона е окачен кантар. Често идваха хора да си купят зеленчуци. Аз набирам и слагам на кантара. Купувачът сам наглася килограмите и ми плаща. Родителите ми ме наглеждат и похвалват за послушанието.
Тези доходи татко пестеше. Пък и къде ли да харчи? Кафене в Павел 30-те години нямаше, в кръчма не влизаше - беше абсоютен въздържател. Извън задълженията в пощата не му тежеше да работи и друго. Втора професия му беше фотографията. Кога и как е започнал това занимание не знам. Помня книгите, които ползваше за ръководство, помня колетите от София с химикали, проявители, стъкла за негативи, хартия за снимки; помня големия фотоапарат на триножник с черното платно, което мяташе на глава, когато снимаше. Сам снимаше, проявяваше негативи и накрая се получаваха снимките. Много пъти с бате сме били до татко в тъмната стаичка да гледаме вълшебството на фотографията. Той ни обясняваше кое как се получава, но не разбирахме.
Идваха хора у нас за снимки за документи, за спомен по даден случай, семейни снимки, ученически. Татко снимаше само у дома, на двора, не и на улицата или да го повикат някъде. Празник стоеше в къщи и дочакваше желаещите за снимки. Снимаше в слънчеви дни, при добра светлина. Спомням си, веднъж идва забързан мъж и иска снимка за документ. Татко го убеждава,
че денят е облачен, няма достатъчно светлина, нека отложат за по-подходящ ден. По настояване на мъжа, татко го снима и скоро му подаде снимката.
- Чакай! Бай Митьо туй не съм аз. Тоя на снимката е много черен.
- Черен е, но си ти. Вземай я и плащай! - му казва татко ядосан - обяс-
них ти, че днес няма да стане добра снимка.
Най-интересната снимка на татко? Снимал е на площада цар Борис ІІІ с делегацията му и първенците на селото, когато в 1925 година е идвал в Павел. Поканен бил по случай полагане основите на новата училищна сграда. Всичко протекло с голямо тържество. Царят полага първия камък в основите със съответния мемориал за бъдещето. Затова училището носеше неговото име. От този контакт татко имаше снимка - портрет на царя с личен автограф. След много години брат ми го отнесе в Чехия, гдето живее.
Пак с четене на много ръководства, нашият татко отглеждаше пчели. Първите кошери бяха от т.н. тръвни, конични по форма, изплетени от растителен материал. После купи, модерните тогава, дървени кошери. Трудно е да се прехвърли роякът от един кошер в друг, но той се справяше. Помня го с мрежата на глава да се грижи за пчелите, да прибира рояците при роенето. Постепенно увеличи броя на кошерите до 25. Влагаше много средства, местеше ги на различни места за по-добра паша.
- Митьо не увеличавай броя на кошерите, ще увеличиш риска - мърмо-
реше мама, но той не бе от сговорчивите хора.
Не помня, не знам дали е продавал мед, но ние ядяхме в изобилие. Всички обичахме сладко, особено брат ми в пубертета. Складиран бе в големи тенекии и когато се свършваше, на дъното се откриваха изтървани лъжици. Макар и страхливи да се приближим до кошерите, ние с брат ми отивахме с татко и научихме доста за живота на пчелите. Много години имахме пчели.
И сега, възрастна, съм доволна, че до десетгодишна живях на село. Средата там е по-богата за дете, което опознава света, въпреки трудностите, свързани с дейностите на земеделието. Лятото, по жътва, с прахоляка по улиците, прахоляка от вършитба с вършачка. Интересно - мъже, жени, всички с точно определени движения работят ритмично, сръчно и бързо. Чувалите със зърно се сипят в хамбара. У баба Нейка той бе огромна каменна постройка, вътре облицована с дъски и разделена на големи камери за различно зърно.
След приключване на вършитбата работниците сядат да се хранят на трапеза на двора. Децата издебваме без разрешение и се озоваваме в хамбара. Скачаме в топлото жито, игра и боричкания, докато някой ни изгони. Играла съм там с брат си и други деца. На другия ден хамбарът е заключен и удоволствието остава за мишките.
В един много горещ прашен ден щях да загубя брат си. Десетгодишен, с други деца като него, отишъл да се къпе и плува в барата до мелницата. Той обичаше да е най-силният, най-смелият. Скочил от моста във вира. Навярно се е ударил и започнал да се дави. Децата се развикали. Един мливар, турчин, се хвърлил във водата с дрехите и го спасил. В къщи никой не подозира нещастието. Помня. Бате си идва у нас, мокър, прежълтял, със жабуняк в косите, по краката. След него рояк деца, а той ги гони и увещава нещо. Дотичва чирак от мелницата и обяснява на мама случилото се. Мама изхълцва и побелява. Баба вади от раклата нова бяла селска риза.
- Данке, иди на мелницата и дари спасителя! Да му се поклониш! - наръчва баба.
Уплашена, мама тича и чак като се върна, разтревожена заплака.
- Успокой се! Окъпах Петьо, преоблякох го и сега спи - прегръща я баба.
На другия ден с подкосени крака минах по виновния мост. С баба отидохме на голямата чешма извън селото, да перем одеяла. В ярко зелената мочурлива местност, осеяна с камъш, отдалеч блести и намигва белият зид на чешмата. Освен шестте каменни корита за поене на животните, тя имаше отделна разширена част, около два на два метра, с два чучура, отвори за оттичане и стени от бял камък. Там бистрата студена вода струи силно, дълбока около 20 см. Жените чакат своя ред, перат прането си, бухат с бухалки, пак перат и простират на горещия чешмян зид или по близките градински огради. Чакащите жени, насядали на групи, предат, плетат или бродират. Всяка минута от деня се оползотворява. В отделна група са момите, дошли да избелват платната за чеиза си. Избелването се постига с периодично изплакване във водата и сушене на силното слънце. За сушене платното се простира на съседната поляна, директно на зелената трева. Следи се да не пресъхне, че тогава пожълтява. За деня се изплаква и простира многократно и процесът продължава с дни. Между другото, стават добри женски компании с песни, бъбрене и смях. Почти винаги има придружаващи деца за игра. Интересно ми беше, когато дойдат коне и крави на водопой. Стопаните не искаха да шумим,че животните се плашат и отказват да пият. Успокояваха ги с характерно монотонно свиркане с уста.
Привечер, с изсушено пране всички се прибират доволни. Жените носят прането си на кобилици, а момите носят на глава надиплените си платна. Непременно наблизо се явява момък за закачка.
В горещото лято, хладните привечери бяха най-приятни с игрите на криеница. Тичаме, крием се, сърцата ни туптят, затаили дъх и пак тичане и викове за успех или поражение. Играта прекъсва - викат ни за вечеря. Често ме пращаха да повикам и дядо. Той, понякога, с приятеля си от детинство и от фронта, дядо Сави кожухаря, отиваше на кръчмата след усиления работен ден . Седнали там, играят табла, на масата по една чаша вино и в мъничка чинийка два локума, боднати с клечки за зъби. Загубилият играта плаща локумите, но често ги изяжда детето, което ги вика за вечеря.
В тази кръчма, гдето ходеше дядо, бе тихо, посетителите, по-възрастни и спокойни, играят табла, карти или билярд. В отсрещната кръчма се виждаха млади шумни мъже, песни се чуваха и често се сбиваха. Врявата се чуваше далече. Имаше и паднали пияни отвън. Веднъж, зимата, там намериха паднал и умрял, често напиващ се мъж.
Лятото, след вечеря, дълго време стояхме вън на по-хладно и си приказвахме. В горещините вътре е задушно, чуваш гредите, долапите да пукат, стенат и скърцат. През отворените прозорци навлизат комари и папатаци, които цяла нощ те безпокоят, а после и през деня търпиш пораженията. Непрекъснато бях изрината по ръце и крака, пък и боледувах от папатасиева треска. Дядо и баба спяха вън в градината под открито небе. Имаше специален дюшек за целта. Макар мама да бе против, дядо ме вземаше да спя при тях. Плашех се от жабите около нас, но той обещаваше да ме пази.
Лежа под открито небе. Щурчетата пеят, прелитат светулки. Над главата ми - безкрайната, вечна и недостижима вселена. Луната, звездите високо и небето - най-високото небе на земята. Отправила учуден взор нагоре, питах за луната, за звездите. Дядо сочеше с ръка, обясняваше съзвездията, и пак питах, и още ми обясняваше с радост. По-късно, вече гимназистка, в часовете по астрономия, знаех много и се ориентирах добре. И сега дори, колчем погледна звездното небе, спомням си дядо Петър и неговите уроци.
Разказвал ми е, че учил в училище седем години. Имал учител, млад човек, завърнал се от следване в чужбина, не завършил образованието си по здравословни причини. В класа били само момчета. От този млад преподавател получили богати знания, особено по алгебра, геометрия и география. Когато бях в горните класове на гимназията, дядо можеше да решава задачите ми и ми даваше ценни съвети. Пишеше красиво, правилно и умно. Като студентка кореспондирах с него пълноценно, а той ме упрекваше, че не пиша красиво.
Той беше добър и внимателен с хората, тактичен. Когато в работил- ницата извърши дребни услуги на беден човек, не му вземаше пари. Ако клиентът притеснен настоява да плати, дядо му поръчва да донесе нещо, което сам е произвел. Тогава, в ония времена, селянинът рядко разполагаше с пари на ръка. Така получавахме мляко, зърно, дини, пъпеши и друго.
Освен това, след като продаде и втората мелница, дядо се пошегува пред баба, че ще направи мелница у дома. Шегата стана истина. Встрани от работилницата, под един навес дядо монтира хромел. Трудно ми е да го опиша, но беше много полезен. Идваха хора с малко зърно, за да смелят булгур от пшеница, царевица или овес за животните. Всеки го задвижваше сам, въртейки една дръжка. Заплащането се изразяваше в уем т.е. малка част от зърното оставаше за нас. Всеки сам си отмерваше и го сипваше в един голям сандък там. Получаваше се зърнена смес, с която баба хранеше птиците по двора.
Споменах "сандък" и се сетих друго. Брашното за цялата година се съхраняваше в много, много голям сандък със солиден капак. От там баба отгребваше за месене на хляба. Интересното бе, че отгребваше с половинка гъдулка - издутата й долна част и дръжката. Много пъти я питах отгде е това нещо. Мръщеше се и не й се искаше да говори за това. Научих все пак. На младини дядо Петър свирел с гъдулка на хорото. След женитбата им баба не била доволна на празник да е сама или да го гледа как свири за другите. Веднъж дядо се ядосал от нейното мърморене и счупил гъдулката. Нали съм беля, попитах го вярно ли е. Той се засмя, учуден, че баба си признала за мърморенето.
Най-голямата, вълнуваща грижа на дядо, бе грижата за нашите две лозя. Пръскаше ги с платени помощници. Окопаването се правеше от платени надничарки, но баба или мама бяха с тях, за контрол. На едното лозе имаше четири дървета праскови. Още не съм забравила оранжевите им кадифени плодове с неповторим аромат и сладост. На другото лозе имаше три големи ореха, от които ежегодно набирахме по три-четири чувала орехи. Цяла зима се гощавахме с орехи и мед. Чудесно е! Ако не сте хапвали така, опитайте!
Лозите, повечето винени сортове, даваха много сладко и вкусно грозде. Август-септември почва зреенето и дядо ходеше през няколко дни да донесе за ядене. Обичах да ходя с него. Той тръгваше късно след обяд по хладно. Крачеше бързо, угрижен, да изпревари залеза. Аз подтичвах край него, спирах видяла гъба или пеперуда. Бавех го. Затова той често опитваше да се скрие при тръгване, но аз дебнех още от обяд, тъй като на трапезата се е говорило за това. Баба приготвя кошницата и аз съм до нея. Дядо помърмори, убеждава ме да не тръгвам, поспорим, помоля се и тръгваме. Излезли от селото, пресичаме голямо пасище и вървим нагоре, на запад. Слънцето вече ниско,свети в очите ми и аз се забавлявам колко ще издържа да гледам право в него. Далече се чува протяжно скърцане на претоварена каруца, срещаме забързани към селото хора.
На лозето с дядо няма слободия. Щом стигнем там, той ми откъсва грозд да хапна и ми посочва где да седна и го чакам. Не разрешаваше да късам зърна произволно от лозите. Той знае кои лози вече са узрели и ще набере. Чакам уморена, хапвам си грозде и се стряскам от всеки шум, особено ако съм загубила от очи дядо. Щурците свирят, стрелва се заек, прелети ниско подплашена птица, скокне жаба. Не смеех да нарушавам наръките на дядо. Той не даряваше шамарчета като татко, но ме респектираше някак. Разбирахме се.
Напълни дядо кошницата, покрие я с лозови ластари и тръгваме обратно. Сега той крачи още по-бързо, че слънцето ляга на хоризонта. Постепенно сенките на предметите се стопяват. Очертанията им са по-нежни, а хоризонтът седефен. Феерия, която обичах и виждах само в природата, но не и у дома. В селото кучетата лаят разтревожено в здрача, няма улично осветление и хората ги освобождават от синджирите за нощта. Отсреща над селото изгрява луната гореща и рижава като лисица. Бързаме. Нали бях дребосък, необходимо бе да правя две-три крачки за всяка дядова. Уморявах се лесно и понякога се налагаше дядо да ме носи на рамене с кошницата в ръка.
- Друг път няма да настояваш да идваш с мен, като не можеш да вървиш бързо - мърмори той.
Върви и мълчи. Не му се разговаря, ако питам нещо.
- Като се навечеряме ще си говорим.
Но именно нея вечер, уморена, заспивам още на масата.
Дядо имаше един приятел, по-млад от него, но аз му казвах дядо Пейко. Той притежаваше обширни лозя, с които се гордееше. Обичаха двамата, привечер, с кошници да идат за грозде. Взаимно си оглеждаха лозята, обсъждаха добива и очакваното вино. Мен не ме вземаха. Аз ги чаках да се върнат. Дядо Пейко ме даряваше с хамбургски мискет, ароматно грозде, каквото ние нямахме. Помня неговата дъщеря, Милка, която идваше у нас с гимназиална униформа да я снима татко. Струва ми се, че тя е първото момиче от Павел, станало студентка, и то в художествената академия. Бях я забравила дълги години. Към 1962-63 година, с дъщеря ми, дванадесетгодишна, посетихме в София Националната галерия в бившия царски дворец. С влизането в една зала, виждам голям портрет на нейната майка, познах я по лице и дрехите, които обичайно носеше. Приближавам и чета: "Майка ми" - М. Пейкова. Възхитих се и съжалих, че не се познаваме вече, за да я поздравя.
Най-оживените дни в семейството в Павел, бяха по гроздобер. Предварителни приготовления на бъчвите за вино, намиране на берачи и носачи; колар, с постави за гроздето, и всичко необходимо. Отиваме рано на лозето, дядо подтичва и ръководи всичко. Толкова много работници, закачки, песни, подсвирквания и много работа с настроение. Ние, децата, този ден можем да си зобнем от всеки привлекателен грозд. Забравени от заетите възрастни, правим каквото искаме. Бате се катери по дърветата и спира, седнал на някой клон, с голям грозд в ръка и пълна уста. Аз, любопитна, надничам навсякъде, искам да бера, но ме отпъждат.
- Ще си отрежеш пръстите - казва дядо.
Мама и баба готвят у дома. Донасят обяд и после готвят за вечеря.
Щом гроздето пристигне у дома, един или двама мъже, с добре измити крака и високо навити крачоли, влизат в поставите и газят гроздето. Потича ширата. До чучура се поставя канче и всеки може да пийне колкото си иска. С котли ширата се пренася до бъчвите в мазата. Привечер на двора се слага дълга трапеза за всички гроздоберачи. Ястията - хубави, на висотата на известните бабини кулинарни умения. Има и цяла пещ баница. Баба считаше, че трябва добре да нагости хората, които са ни помагали с работа. Всички са доволни и, тръгвайки си, изказват желание да помагат при брането и на другото лозе. То зрее малко по-късно, понеже е до гората и в него има орехи, които го засенчват.
Ширата в голямата бъчва ферментира за вино, а в по-малката татко добавяше натриев бензоат за консервация. Така имахме гроздов сок за зимата. Младото семейство, начело с татко, пиехме само от него. Никой в селото не правеше такова "сладко вино", както го наричахме. Черпехме жените, мамини гостенки и най-вече децата, наши приятелчета. По-много бяха момчетата. Момичета мои връстнички в съседни домове нямаше, освен Стефанка, щерката на обущаря, една година по-малка от мен. Тя бе много изобретателна в пакостите, водеше ме за носа, а мама деликатно казваше:
- Няма да играеш с нея, защото е по-малка от теб!
Може би затова тичах с брат ми и неговите приятели.
Макар и рядко, с удоволствие играех с Анка, на моите години и дъщеря на мамина приятелка още от училище. Живееха далеч от нас и се събирахме, когато майките ни си гостуват. Обичах и сама да си играя с куклите, но най-обичах да забавлявам бебета, да им пея, да ги люлея. Щом изчезна от дома без разрешение и не съм с брат си, мама ме търсеше у съседи, които имаха бебе.
Голямата игра беше, когато малката ни братовчедка от Тръмбеш, Маргарита ни гостуваше. Това е дъщеря на маминия братовчед Николай, синът на леля Христана. Лятото я оставяха за 2-3 седмици в Павел у нас, защото баба й работеше в полето и заради нашата детска компания. Много я обичахме с брат ми и цялото ни семейство. Вечер дядо ни разказваше приказки и после ни караше по ред да рецитираме стихотворения. Справяхме се добре под грижите на мама и нейните подсказвания. Ако Здравка, майката на Маргарита присъстваше, малката се притесняваше, явно уплашена, ставаше нервна и много грешеше. Майка й взимаше пръчка и я перваше гдето свари, да я насилва да каже вярно стихотворението. Помня с болка разплаканото дете, зачервено, хълца и казва стиховете с удължено а-а-а,хлъц,а-а. Разплаквахме се и ние с брат ми и се разваляше радостта да сме заедно. Не че нашата майка не ни е плескала за някоя пакост, напротив ставаше и това, но когато го заслужим. Маргарита я плескаха жестоко, дори след години, вече голяма. Майка й имаше още четири сестри, чийто (меко казано) особен характер носеха с прикята си. Помня, че на събора в Павел на гости идваха петте сестри със семействата си. Три дни преди това се почваше подготовката за посрещането на толкова много гости. Тя канеше от наше име, любезна и засмяна, а след години се разбра, че не е добър човек към своето семейство и към нас. Не ми се иска да пиша за това сега.
Спомних си как един ден татко си дойде от работа по необичайно време. Подаде на мама телеграма мълчешком и се скри в тъмната фотографска стаичка. Почти веднага се чу приглушеният му плач. Уплашена, поглаждах мама, която четеше телеграмата. На безмълвния ми въпрос тя шепнешком отговори:
- Умряла е майка му. Умряла е баба ти Мария от Новачене.
Мама се просълзи, аз ревнах, а баба се разшета да вари жито за помен. Новачене е много далече да идем на погребение, превозът - бавен, разнороден и несигурен. Дори за татко бе вече късно да тръгне, телеграмата се забавила. Как да тръгнеш, с кон, с кабриолет, автобуси в Павел нямаше тогава. Затова баба и мама приготвиха необходимото за помен. Изпекоха питки с около 12-15 см. диаметър, върху тях сипаха варено жито, в средата забодена запалена свещ. На съседи, на приятели, роднини се подава питка, прекръстваш се, поема я другият, също се прекръства и двамата казват: "Бог да прости баба Мария". Така се постъпва и на задушница. Помня. Ходила съм с баба на гробищата. Привечер жените тръгват от дома си, в ръка с кадилница с живи въглени в нея и цветя. Наближили гробищата, се вижда как от всички посоки те прииждат, облечени или най-малко забрадени с черно, а след тях сини опашки от дима. Стигнали с баба на гроба, тя се покланя, прекръства и казва:
- Добър вечер, мамо!
Поставя цветя на гроба, пали свещи за майка си, прабаба ми Бойка и за брат си Матей, загиналия на война. Слага тамян в кадилницата, духа, прикадява гроба и казва заедно с мен "Отче наш". Постояваме мълком. Чуват се тихи плачове от други гробове и молитвите на двамата попове, баща и син, на някой пресен гроб. Баба избърсва сълзи и раздава питки, които е донесла в кошничка. Идва леля Христана, други жени и си разменят питки за "Бог да прости".
После тръгваме обратно на групи. Вън от гробищата, разговорите вече са други. Жени, живеещи по далечни краища на селото, не виждали се отдавна, си разменят новини за семействата, за роднини и приятели. Притъмнява, залайват кучета и всички се пръсват, отправили се към домовете си.
Уважението към душите на мъртвите близки, мислената среща с тях на гробищата, в църква или в съня ни, укрепва силите ни да вървим напред в живота, да следваме нашия съдбовен път, знаейки, че не винаги на човека се случва това, което му се иска.
Растях в спокойна, в топла семейна атмосфера, запазила напластения от много поколения бит. Не познавах злото, но ми предстоеше да се срещна с него.
Детето излиза за пръв път истински от семейната среда, не когато заиграе с деца извън семейството, а когато стане член на една институция, каквато е училището. Там то се среща с непознати хора, деца и учители с неизвестни за него характери, навици, разбирания и чувства. Това е една от първите пресечни точки на съществуването на всеки в обществото. Това е началото на оня дълъг път напред, когато е необходимо да усвоиш не само знания и умения да мислиш логично, не само да се научиш на прилично поведение спрямо другите, а и да развиеш избирателните си способности. Това е основата на успеха или неуспеха, мисля аз. Животът е избор и предпочитание. Избирайки между добро и зло, истина и лъжа, красиво и грозно, прекрасно и ужасно, милосърдие и жестокост, подходящо и неподходящо, разумно и неразумно, човек пътува към себеоткриването на истинската си същност.
Моят училищен звънец удари на 15 септември 1934 г. Както всяко дете с цветя в ръка и чанта на гърба, прекрачих в училищния двор пълен с много деца, развълнувани като мен. Групата първолаци бе разделена на две паралелки от двама съпрузи учители - Семерджиеви. Попаднах при учителя, но ми се искаше да бъда при учителката. За щастие приятелката ми Анка, бе в същата паралелка и седнахме на един чин. Дъщерята на учителя Донка седна с Йозефина Цофман, дъщеря на богат земевладелец имащ 1 000 декара земя и работните ръце на много селяни. Сам не може много да обработи, нали? Той първи си купи автомобил в селото. Не зная кога и как този чужденец се е заселил в Павел, съпругата му също бе чужденка. Йозефина бе скромно, чувствително и ученолюбиво момиче. Харесвах я, но Донка не допускаше никой до нея.
Учението тръгна. Постепенно глътвахме буква по буква четмото и писмото, цифрите и сметките. Игрите в междучасие бяха кратки, като слънчев сноп сред облаци, събрали всичкото детско щастие.
В класа нямаше буйни деца, нямаше кавги, дори момчетата кротуваха. Учителят ни, висок, млад мъж, бе много нервен и биеше учениците си жестоко за незначителни, често за несъществуващи вини. Татковите шамарчета са ласка пред боя, който извършваше той. Всеки ден набиваше по три-четири деца. Веднъж и неговата дъщеря се пообърка в урока, забави отговора по зададения въпрос. Той не я изчака, залепи й такъв шамар, че от чина тя се озова под подвижната черна дъска, която, засегната, се завъртя няколко пъти. После учителят издърпа детето си за ръката, повлече го по пода.
- Не! Не, татко! Не! - пищеше Донка закривайки с ръце лицето си.
- Няма, татко, а господин учителю!
- Да, господин учителю!
Господин учителят отвори вратата и с два ритника я изхвърли в коридора. Целият клас вече ревеше с глас. Приключил, той затвори вратата, изправи се пред нас с див поглед и ние с последно ...хлъц... млъкнахме на секундата. Най-често биеше със сурова пръчка. Веднъж учителят, нервен и ожесточен, изпитвайки по редиците таблицата за умножение, докато стигне до мен наби три деца. Наближавайки моя чин, скована от страх, аз не мислех за умножението, а за страшната пръчка, която шумно, сякаш сама, шибаше по панталона му готова за нападение. Мен попита:
- Седем по осем колко е?
- .... ... - забавих отговора.
- Простри ръце напред! Дланите нагоре - нарежда той и ми удари 10
удара с пръчката напреко по дланите и пръстите.
- Дланите надолу! - реве той и ми нанася още 10 удара.
Заскимтях като куче, скрила вече ръце под чина. Толкова ме заболя, че не
можах повече да пиша, не можех да държа писалката. Нищо не можех да хвана. Децата нагласиха чантата на гърба ми и се отправих към дома, разтревожена за реакцията на родителите ми.
Започнахме обяда, а моите ръце са под масата.
- Мике, защо не ядеш? - пита ме топло баба.
- Не съм гладна - шепна аз.
Мама още не ми е обърнала внимание, улисана да поднася нужното на масата. Татко ме поглежда строго.
- Какво се случи в училище? - пита той и аз изтръпвам от нервния му глас.
Заплаках, хълцам и не мога нищо да кажа.
- Защо си криеш ръцете? Сложи ги на масата!
Слагам ги на масата. Изумена аз самата от това, което виждам, изумих всички. Ръцете ми са подути двойно и с червено-патлажанен цвят. (На другите деца след същия бой, ръцете само се зачервяват и им минава бързо.)
- Кой ти стори това? - скочи татко.
- Учителят ме наби с пръчка. Не казах колко е седем по осем.
Той остави приборите, заканвайки се на учителя. Дядо се опита пък него да успокоява. Мама се втурна да ме лекува с компреси. Голяма бъркотия се получи. Аз се чувствах виновна, но никой не ме упрекна за неуспешния отговор в училище. Те знаеха, че се старая и уча добре. Имах отлични оценки, но от страх и обида, не помня много училищни радости.
На другия ден в училище ме заведе татко. Не знам какво е казал на учителя, но той не ми посегна повече. Не знаех, че ще бъде така и още се страхувах. Всички пишат, аз не мога.
- Покажи си ръцете! - сопва се даскалът.
Показах ги и той нещо измърмори. След време разбрах, че отбягва да се занимава с мен, колкото и да се стремях към изява. Отмъщението му беше, когато постигна нещо, той да каже, че някой ми е помогнал или не съм го правила аз. Рисувах много хубаво и бързо правех най-сполучливите в класа фигури от глина и пластилин. Детето жадува за похвала, знаеше той, но ме лишаваше. Какво му сторих аз, едно дребосъче?
Навярно след време съм се поуспокоила. Времето лекува болката, защото я покрива с бъдещето.
Татко ни купи хармоники. Изписа ги чрез пощата по каталог от списание. На брат ми беше по-голяма, моята, по-малка с различни тоналности (не мога да обясня, нямам музикални знания, макар да обичам музика). Хармониката бе мечта на брат ми, но тъй и не успяхме да се научим да свирим - няма учител в Павел, пък и по природа не сме музикални.
Сприятелих се с още една Анка от класа, живо и весело чернооко момиченце. Тя бе дете на един от овчарите, които ни носеха сиренето. От преди познавах и момчета: Ангел - внукът на баба Нейка и съседско момче Митко. Най-ученолюбив в класа беше Иван Пенчев, беличко, кротко, русо момче, което разказва урока си много интересно. Прав пред класа, взорът му, струваше ми се, не виждаше пред себе си, а бе устремен вътре в него да извлече всичко, което вчера е учил. Ръцете му, отпуснати свободно, изразяваха вълнението му с пръстите. Те бяха много подвижни в противовес на спокойното тяло. Всеки пръст бе нещо самостоятелно и се движеше, допирайки се до съседния или далечен от него, сякаш си приказваха и подкрепяха в напрежението. Забавно бе за мен да следя пръстите му. Това истина ли бе или измислица? Какво богато детско въображение!
Ако светът на детето го уморява със страхове и неоправдани отрицания, то си създава друг, въображаем свят. Ако не умее да го измисли, търси го в книжките или приказките на дядо. Да. Той най-добре разговаряше с мен, но аз не му разказвах всичко за училище. Не можех да му кажа за ежедневния страх, изживяван там, страх, който е още в мен. Не исках да се оплача за това, че не успявах да тичам бързо, да скачам на високо и далеко, както искаше учителят. Не смеех и как ли бих могла да му кажа, как едно момче от друг клас, настигайки ме на улицата, ми се подигра, че татко не харесвал мама, а искал даскалица Мара. Да. Така я наричаше цяло село. Наистина бе учителка, но не и казваха, например, госпожа Иванова, а даскалица Мара. Тя имаше син, но съпруг нямаше. Защо? Не знам, не помня може би. Главният въпрос за мен бе вярно ли е чутото за татко. Разтревожих се. Бях толкова малка и не разбирах много неща. Струпа ми се много, а вън бе топла пролет с цветя, аромати, дървета с копринени зелени листа, щъркели и лястовици.
Гледам мама е спокойна и татко е същият. Една вечер, преди вечеря, мама се върна бързешком от магазина и сърдито каза нещо на татко, а той се оправдаваше. След години научих точно какво се е случило. Мама купила в магазина 1 кг. ориз. Тогава, ориз, захар, сол се продаваха сипани в момента на тегленето в сиво-кафяв хартиен плик. Един килограм напълва плика, като остава само 2 см. свободна хартия, с която не може да се покрие отворът на плика. Мама държи с длан и пръсти плика пред гърдите си и тъй като ръмял дъжд, тя без чадър, вървяла плътно до стената под стрехите. От другата улица, под прав ъгъл, вървяла също под стрехите даскалица Мара. На ъгъла двете неволно се сблъскват и оризът на мама се разпилял по дрехите на двете, включително и в деколтетата им. Учителката с чувство на превъзходство обидила мама на висок глас, че я посипала с ориз. Било точно до витрината на магазина на евреина. Мама се извинила, другата продължила да обижда. Евреинът излиза и казва на мама:
- Данке, внимавай! Тя те предизвиква, защото има аспирации към съпруга ти. Всеки ден обикаля край пощата и в пощата.
Така мама научава за тези отношения и у дома нещата се промениха. Не! Нямаше кавги. Беше по-тихо отвсякога. Всички мълчат. Не обръщаха внимание и на нас, децата, но и ние нямахме желание за лудории. Въртим очи от мама на татко, не изпускаме и малкото думи, които си разменят.
Наскоро след това даскалица Мара завела дело срещу мама за обида, т.е. била засипана с ориз. Свидетел бил евреинът, който обяснил, че всичко станало неволно. (Не помня името му, затова казвам само евреина.) Не знам какво е било решението, но помня тревогата на баба, че мама е унизена в съда в Свищов без вина. И на мен, осемгодишното дете, не беше леко. Още преживявам случилото се при писането на тия редове.
Даскалицата размахваше амбулаторното си достойнство и незадоволена дързост. А мама се държеше с великолепна сдържаност при любопитни въпроси на съселяните си и личеше у нея превъзходството на човека над всичко, което го сполетява.
Не мина много време и в къщи чух непознатата дума развод. На село тогава, това бе немислимо, непознато, но на мен се наложи да разбера какво става. Родителите ми ходиха пак в Свищов. Върнали се, те все още мълчаха, но на нощното шкафче стоеше документ, който мама трябваше да подпише.
- Няма да подпиша, защото развеждайки се с теб ще загубя момиченцето си - казва мама - що за закон е да оставя сина при майката, а дъщерята при бащата? Да я дам на даскалицата? Не! Никога!
- Няма да се женя за никоя. Ще се върна в гр. Фердинанд, а щерката ще дам на бездетния ми брат Методи да я осинови - отвръща татко.
- Разбрах, искаш да идеш в града. Срам те е от хората заради отношенията с даскалицата. Тя няма семейство, което да руши, а аз трябва да разруша моето, изграждано 11 години и да лиша децата си от баща, независимо какви постъпки има той. Не съм съгласна! Няма да се развеждам!
И до сега се възхищавам на смелостта на мама, на нейната симпатична дързост, породена от гордостта на човек, на когото се опитват да отнемат правото да бъде горд със семейството си. Тя бе безрезервно отдадена главно на семейството.
Никой не знае какво съм чула, но то ме измъчваше. Баба ме питаше какво съм сънувала и помня ли защо съм плакала на сън.
Минаваха дните. В училище бях разсеяна, не ми се играеше. Следях ще си замине ли татко, какво ще стане с мен. Бях ужасена.
Постепенно родителите ми започнаха да си говорят. Дядо и татко пак заедно бистрят политиката. Само баба още гледа баща ми под вежди и мълчи. Аз още нося тежкото камъче в гърдите си.
С брат ми никога не сме говорили за това и не знам как го е понесъл. Стара истина е, човек страда сам, а радостта си споделя с всички.
С времето нещата у дома сякаш, се нормализираха. Ваканцията ми помогна да се отпусна и станах отново дете без грижите на възрастните. Лятото, слънцето, многото плодове и игри на открито ме излекуваха. Малко по-силна, по-упорита и по-уверена започнах втория учебен клас, макар учителят ми да бе същият. Същи бяха и постъпките му, особено с увеличаване на работата. Учителите тогава бяха натоварени и с отговорността за хигиената на учениците си.
Периодично, сутрин в училище, докторът на селото ни предлагаше виолетов разтвор с метално-сладникав вкус да се гаргарим против инфекциозни епидемии. Навярно е бил разтвор на калиев перманганат, добър дезинфектор. Освен това, всяка сутрин в клас, учителят, преглеждаше чисти ли са ръцете ни, имаме ли носни кърпички, къпани ли сме, чисти ли са дрешките ни, имаме ли въшки. Веднъж той постави уловена въшка в трапчинката за мастилница на чина. Цяло междучасие я разглеждахме и бутахме с върховете на писалките. Понякога ни караше да събуем обувки и чорапи да провери дали краката ни са чисти. Във втори клас имахме нов ученик, повтарящ годината. Той бе сирак, без майка, син на овчар, много едър за възрастта си, кротък, тъжен и мълчалив. Учителят, установил веднъж, че неговите крака не са чисти, го наказа всяка сутрин, за проверка, да стои до вратата на класната стая с един бос крак. Виждаха го деца и от други класове и му се смееха. Влиза учителят, бегло поглежда, казва "добре" и ученикът си сяда на мястото. Унижението, което изпитваше това момче, го доведе до голяма затвореност. Срам го беше да гледа другите в очите, не говореше с никого, мълчеше и на черната дъска. Явно се чувстваше жертва на учителя - мишка, с която си играе котката. След много дни, сутрин, след като учителят каже "добре" на босия му крак, по устните му пробягваше лека усмивка. Не знам дали учителят забеляза тази усмивка или по друга причина, веднъж ревна.
- Защо ми показваш винаги левия крак? Покажи другия!
Момчето изпълни нареждането. Другият му крак беше много, много мръсен. Ужасната пръчка на господин учителя изсвистя върху мръсния крак и при втори замах ученикът я улови, издърпа я от ръцете на мъчителя си, счупи я на парчета и запрати отдалеч в кошчета за отпадъци. Застанали един срещу друг, момчето с ръце на кръста, впило очи в жестоките очи на възрастния. Пръв се отмести учителят. От този миг той вече не се занимаваше с него, не го изпитваше и му позволи в края на годината да мине в трети клас. Ето още един урок в училище, от който разбрах, че жестоките хора са страхливи.
У дома минаваха, бягаха, идеха дните и месеците. Мама, макар и по-нервна отпреди, се занимаваше повече с нас, децата. Грижа й беше да сме с добре подготвени уроци. Във втори клас бе необходимо добре да разказвам. Не допускаше никога да започвам изречението с "А-а-а-а-"
- Знам - казваше тя - използваш секундите с "а-а-а-..", за да помислиш. По добре мисли и мълчи без "а-а-а..", грозно е.
Не ми разрешаваше да използвам думи не на място и думи утежняващи речта. Например: "просто"; „понеже и обаче"; "значи" - в началото на израза и не на място; "тъй нататък".
- Къде нататък? Обясни направо и точно!
"И други" - Кои са другите, кажи ги!
Помня веднъж на двора как оживено и разказвах някаква случка в игрите ни.
- Мамо, аз му викам да не прави така, но той …
- Чакай, чакай! Защо си му викала, той далече ли беше? - пита тя.
- Не. Беше до мен. Казах му …
- Добре ме разбра. Когато говориш, не казвай "викам", когато не си викала надалеч. Използвай точната дума "казах". При писане търси не само по-точната дума, но и думата, с която написаното ще бъде по-хубаво. Учи се от учебниците и книгите. (Например: красиви цветя, хубави цветя, пъстри цветя, ароматни цветя.)
Не съм идеална, но ми помогна в живота точната реч и придобитата мярка да съобразявам думите си.
И днес още се чудя отгде у мама досетливостта да ме учи така. Тя не беше много учена, както вече писах, но много четеше, напътстваше и мен да чета. На глас четеше доста изразително и изискваше същото от нас децата. Така навярно съм привлякла вниманието на учителите, които понякога ми възлагаха рецитиране на стихове на детски утра в празници. Смутена, със стиснати ръце, излизам на сцената, вперила очи в мама в салона. Рецитирам сякаш само за нея и чакам нейното одобрение. Накрая тя ме дарява за награда с шоколад или поне с локум. Мама, усмихната, приема похвалите на приятелките си. Горда бях, че съм част от тая нейна малка радост.
Пролетта на 22 април 1936 г. у дома дойде голяма радост. Роди ни се сестричка, Елена.
Помня, предната вечер у нас дойде на гости баба Вена, акушерката. Ще спи у нас при мама, а ние с бати, при дядо. Бях почти девет годишна и пак не се сетих какво предстои, защото мама винаги е била дебеличка. Гостуването на баба Вена ме зарадва, защото тя бе най-милата жена в селото. Около петдесетгодишна, розовичка, закръглена, с бял кичур в косата, винаги усмихната. Когато срещне деца на улицата, усмихва ни се като майка, погалва някое по главата, друго щипне по бузите, и чудно, знаеше имената на всички. Такава доброта лъхаше от нея! Усмивката й наистина топлеше. Тя бе учена акушерка, а не самозвана "баба", както тогава често се случваше по селата.
Сутринта влизам сънена в кухнята. Гостенката и баба ми закусват и ме гледат със светнали очи.
- Знаеш ли какъв подарък ти донесе баба акушерка? - пита ме засмяна баба Мария.
- Искаш ли да го видиш? Ела! -води ме баба Вена.
Влизаме при мама. Тя лежи бледа, отпусната с полуотворени очи. До нея има вързопче от което се чува мляскане като коте. Изумена надничам. Бебе. Мъничко червено бебе, нослето му като копче, с мънички бели точици на върха. Каква радост, имам си сестриче! Веднага исках да го взема и прегърна.
Заприиждаха съседки и приятелки на мама да й честитят рожбата. Всяка носи лакомства на мама, а баба черпи тях с баница, медена питка и сладко вино. Всяка гостенка, засмяна, наднича с благопожелания над бебето, а аз разпервам ръце покровителствено.
- Бебето е мое. Не го пипайте!
Да, така чувствах сестричката си. Научих се да сменям пеленките й, разнасях я, когато плаче, бях винаги до нея, дори с учебника. Мама ме наблюдаваше и виждайки, че се оправям, разчиташе на мен. Вече не играех с кукли, щом си имах жива кукла.
Дните летяха приятно. Бебето растеше бързо, като гъбка. Всички се радвахме и го обичахме. Ако един не го е прегърнал, то е в други грижовни ръце. Татко много се радваше на малката си дъщеря, често се занимаваше с нея. Това внимание към сестричката с много обич от толкова голямо семейство , помагаше бързо да се развива. Израстваше весела, пъргава и умна. Не-навършила 10 месеца, проходи за почуда на всички. Атмосферата у дома беше чудесна. Мама и баба все повече разчитаха аз да се грижа за сестричката си. Никога не се отегчих. Тогава нямаше развлечения извън дома, например кино, спорт, танци, като сега. Щастлива бях с бебето у дома. Идваха и приятелки.
Сладкарницата беше през две къщи до нас. Татко ни завеждаше, нареди ни на масата, накупи лакомства и боза. Той пийне една боза на крак, мустакът му също пие, после го бърше и приглажда, а мен ми бе смешно, като го гледах. Дядо нямаше мустак. Той пък бе интересен със смешните му мимики, докато избръсне горната си устна и брадичката. Спомени. Вече седемдесет и три годишна пиша подробности, сякаш бяха преди час, два. Каквото хапнем там, татко плащаше и наръчваше да занесат и у дома.
Един ден, в ранното лято, когато зрееха златните зарзали, мама и баба отидоха да кършат лозето. Тази работа не се доверява на чужди хора. Аз се грижа за бебето и дядо ни наглежда. Много обичам плодове, каквито и да са те. Не съм устояла, навярно, да гледам зрелите зарзали на дървото в двора. Домъкнах подвижна стълба до дървото. Под него постлах най-хубавата вълнена покривка за легло и поставих сестричката си там. Качих се на дървото, хапвам плодове и пускам на покривката. Бебето лази събира и лапа със смях и радост. Доволна бях от себе си, убедена, че се грижа добре за нея. Скоро се наложи да пера гащички. До вечерта опрах и прострях цяло въже. Щом мама и баба пристигнаха побързах да се похваля с прането си. Мама огледа, огледа уплашена и изтърва всичко от ръцете си. Набързо се изми, преоблече и понесе сестричката ми на лекар. Тръгнах с тях и там разбрах за епидемията от дизентерия. Чувствах се виновна, че съм нахранила мъничката Леци със зарзали и съм я разболяла. И до сега се чувствам виновна, макар да знам, че бактериите са причинили болестта.
Последваха мъчителни тревожни дни за цялото семейство. Мъничкото весело човече се отпусна на легло, не иска да се храни, не бърбори, не се смее. Нямаше сили дори да плаче от болките. Сърцето ми се късаше. Мама изваряваше всичките й дрешки и съдове. Големите пиехме преварена вода, а Леци - оризова вода. Рано, всяка сутрин, мама я носеше в лекарската амбулатория за преглед. Аз вървях до нея, носейки вързоп от дрешки и бутилка преварена вода. В амбулаторията и вън от нея - тълпа от майки с болни деца на ръце. Дечицата - слаби, отпуснати, тихи. Майките, уплашени, разменят погледи и се просълзяват, разбрали за смъртта на още нечие дете. Доктор Михайлов забързан и притеснен, преглежда, наставлява и отбягва питащите очи на майките. Той ни беше семеен приятел, но не можеше нищо специално да направи, за да помогне. Помня, преглежда Леци, клати глава обезкуражаващо и я покрива, явно без по-нататъшен интерес. Не знам какви лекарства са използвани тогава, но съм сигурна, че нямаше сулфамиди и антибиотици. Детето стана много слабо, с подуто коремче, с тънки ръчички и крачета. От безсъние и тревога и мама отслабна, очите й изразяваха само мъка. Забравяше да се храни, забрави и нас, здравите й деца. Грижите продължиха дълго.
Лятото бе много горещо, сухо, с много прахоляк във въздуха, по треви и дървета. Един ден се яви вихрушка за кратко и всичко замря неподвижно. Баба Мария погледна небето и прошепна.
- Иде голяма буря. Ще пресече болестите в селото.
Около три часа по-късно дойде очакваната буря. Върховете на акациите отсреща разклатиха върхари и скоро запращяха и стенеха от напора на вятъра с откършени клони. Зрели и неузрели плодове застлаха земята. Светкавиците разцепваха небето, сякаш там нещо се пукваше с огнена диря. Заваля дъжд, град, порой. Окъпа селото и отнесе жегата, праха и болестите.
Наистина болните деца се подобриха. Леци започна да се храни, да чурулика. Чула мама да се кани да разшири диетата й, аз веднага посегнах да й давам бисквити. Бях спряна навреме, но мама уморена и изнервена от тревоги и безсъние ме опердаши за бисквитите и чак сега и за зарзалите. Изтърпях пердаха без плач за пръв и единствен път. Важното бе, че Леци се съвземаше, опитваше се да ходи, учеше се за втори път. Все си мисля, че това боледуване промени нещо в нея и тя не израсна достатъчно висока.
Веднъж, след около месец, татко съобщи на всички за възможността да иде на работа в Полски Тръмбеш. Дядо и баба възразиха, че остават сами на старини. Татко ги убеждаваше в предимствата и възможностите там да учим в гимназия. Трудно е от село да праща три деца да учат другаде. Това изисква средства и то не малко. Мама мълчи раздвоена между дълга към родители и дълга към децата си.
Месец август 1937 г. започнаха приготовленията. Баба често плачеше и мърмореше, загдето ще живеем по чужди къщи под наем. Дядо стана още по-мълчалив. Каква съдба! Някога той не разрешил на дъщеря си да иде да учи акушерство, за да остане в Павел и се грижи за тях на старини. Сега тя му се изплъзваше окончателно, обвързана със съдбата на децата си.
Накрая всичко е готово. Дойде денят да тръгваме. Сънят ни, тревожен и кратък, бе прекъснат по тъмно сутринта. Пристигнаха четири наети каруци. Една за нас, другите за покъщнината ни. Свивам се сънена, седнала в каруцата и чакам потеглянето. Баба плаче, за кой ли път? Дядо ме прегръща.
- Какво ще правя без него? - мисля си уплашена.
Суетнята продължава в здрача на утрото, а моето внимание се поглъща от особен далечен шум. Чувам много каруци от различни краища на селото, които постепенно се събират на изхода към Полски Тръмбеш. Шумът е мелодичен съчетал тракането на колелетата и звъна на сферичните звънчета по сбруите на конете. Чуват се все по-далече извън селото, слети като странна музика. Друг път не съм ги чувала, защото не съм ставала толкова рано. Потеглили, и ние настигаме натоварените с чували каруци. Питам. Татко обясни, че чувалите са пълни с жито, което носят за продан в Полски Тръмбеш. Обичай било в края на лятото земеделците, организирани на големи групи, да идат и продадат произведеното зърно. Стопаните бяха весели и горди, конете накичени, а един от тях на чело носеше знаме.
Мама, седнала до мен, държи Леци в скута си и мълчи умислена. Аз се стискам уловена в седалката, готова да заплача понеже болезнено понасям тръскането по неравния път. Заболява ме коремът, зъбите ми тракат, чак бузите ми се тресат. Не съм съзнавала, че ме плаши неизвестността на новото място.