автор: kallin

Силвър и неговият папагал.

В москва има Институт на времето. Това е много голям и важен институт. Защото там се занимават не с ремонт на часовници, както сигурно сте си помислили, а с пътешествия в миналото.
В института строят кабини на времето.
Ако сте учен или поне аспирант и непременно трябва да видите какъв цвят са били очите на Юлий Цезар или да фотографирате най-древния човек, водят ви в специална зала, проверяват дали не носите със себе си в миналото случайни микроби или граната, а след това ви изпращат на хиляди или милион години в миналото.
Алиса Селезньова неведнъж бе ходила в тоя институт и има там много приятели и добри познати. Най-важният от познатите и обаче е пиратът в оставка Силвър, от когото даже директорът на института има респект. Някога бяха спасили пирата в отколешно морско сражение или катастрофа, и той самият не помни в каква точно пушилка е било. Та, сега го бяха устроили като пазач, понеже "който не работи не трябва да яде", както казвал апостол Павел.
В салона на института бе празно, само пиратът Силвър и папагалът му играеха шах. Няма нищо чудно в това, понеже папагалите живеят тъй дълго, че не само шах играят, но и говорят пет-шест езика.
- Здрасти! - каза Алиса. - Не сте ли виждали робота Вертер?
- Здравей, Алиса - рече папагалът.
Той бе стар, зелен, с червено коремче и сини криле, а главата му бе побеляла.
- Твоят Вертер играе футбол на стадион "Будилник". За двойната ни победа - каза пиратът-пазач.
- И?
- Преди малко летях дотам - рече папагалът. - Нашите губят.
Пиратът Силвър извади изпод масата зелена бутилка от дебело стъкло и отпи от гърлото и.
- Трябва да се посъветвам с Вас, уважаеми Силвър - произнесе Алиса с нежно гласче. - Как може да се помогне на хора, които са попаднали в уж-жасно положение преди двеста и петдесет години?
- Всеки ще ти го каже: не се забърквай в това, Алиска! - отвърна Силвър.
- Ами ако ги заплашва ужасна смърт?
- Че тя всички заплашва.
- Тогава защо Вие, Силвър, дойдохте в нашето време, а не умряхте в своето?
- Щото ми се щеше да поживея още!
- Ами и на тях им се ще.
Силвър се замисли. После въздъхна, запуши с тапа бутилката с ром и я сложи под масата.
- Силвър, ходилили ли сте на остров Хуан де Палма?
- Ох, даже не го споменавай! - възкликна Силвър. - Ни дума повече! Ни звук!
- Но ще ни разправите ли за него?
- Там в една пещера скриха съкровищата си капитан Кид-младши, страшната цинична разбойничка Анна Райс, поклонникът на трасетата Игнацио Блюмкин и много други бандити.
- Какво ще кажете, ако научите, че пиратите хвърлили в онази пещера едно момче и момиче, за да умрат от глад и жажда?
- Ама че мерзавци! Малко ли им е кръвта по мръсните ръце, та са посегнали и на невинни деца!
- Искам да направя така, че децата да не умират! - отговори Алиса. - Трябва да отида на остров Хуан де Палма през 1852 година, по-точно, на 14 юни 1852 година. Трябва ми "спаскаб".
- Не бива - веднага каза старият пират, - "спаскаб" е засекретена машина, дори не всички сътрудници знаят за нея.
- Но аз зная - рече Алиса, - и тя ми трябва.
- Няма да ти я дадат - каза папагалът.
- Къде е скрита? - попита Алиса.
- В склада за ценно оборудване.
- И там има специална охрана?
- Твърде специална даже - съгласи се Силвър. - Но сега ги няма. На мача са.
Той направо се разкъсваше между желанието да помогне на Алиса и служебния си дълг.
- Знаеш ли поне какво е "спаскаб"?
- Естествено, зная. Това е спасителна кабина.
- Браво! - извика папагалът. - Да тичаме по-скоро!
- Чакай, чакай! - викна на птицата пиратът Силвър. - Продължавай, Селезньова! Искам да разбера колко си подготвена.
- В много редки случаи някой сътрудник на Института на времето или учен-историк може да изпадне в беда. Например, ако някъде падне в планинска клисура и си счупи крака или го нападне мечка, която го изтиква към някой бор. Или дори ако инквизицията го осъди на изгаряне на клада. Тогава пътешественикът във времето може да натисне бутона за особена тревога и веднага ще му изпратят на помощ "спаскаб".
- Продължавай, продължавай!
- Всички кабини на времето са на земята и са маскирани. Ту като хралупа, ту като пешера. "Спаскаб" е своего рода флаер - малко летящо кълбо, което може да вдигне двама души. Специален сътрудник, спасител, при първо повикване долита при изпадналия си в беда другар. И го измъква.
- Да тръгваме, Алиса, ще ти покажа "спаскаб" - викна папагалът.
Алиса хукна след бавно летящия папагал към полуподземието. Коридорът завършваше със затворена врата с надпис:
"Вход забранен за всички без изключение".
- Бутни вратата - каза папагалът, - че аз съм прекалено лек.
Алиса го послуша.
Тя влезе в неголямо помещение, прилично на вътрешността на изтърбушена диня. "Спаскаб" стоеше насред залата, беше лилаво кълбо, високо колкото Алиса. Отстрани - кръгъл люк. А на люка имаше залепена със скоч бележка:
"Ключовете са в дясното чекмедже на бюрото. Ще се върнем след второто полувреме, ако не дадат продължения. Охраната."
- Това си е направо безобразие! - каза Алиса. - Така ли се охранява толкова секретен апарат!
- Ти да не би да искаш да го охраняваха постоянно, та да не те допуснат и на пушечен изстрел разстояние!
Алиса извади ключа на "спаскаб" от дясното чекмедже на бюрото, бързо отвори машината и скочи на седалката.
Папагалът кръжеше из въздуха пред люка и за смелост си пееше пиратски песни.
На пулта можеше да се набере датата на пътешествието по календара, а на въртящия се глобус над пулта - точката, където ще се лети.
Алиса набра: "14 юни, 1852 година, вечерта. После намери върху глобуса остров Хуан де Палма.
Затвори люка, включи захранването, стартира и "спаскаб" се понесе през столетия и километри.


Пленниците на пещерата.

"Спаскаб" се спусна на върха на единствената планина на остров Хуан де Палма, обрасъл с трънаци и трева.
Свечеряваше се.
Алиса извади изпод седалката фенерче, взрив, препарат против хлебарки, сгъваеми чашки, а също - ей, че и провървя! - и стълба-самодвижка. И още обезводнена вода, микросандвичи, които стават големи, ако се извадят от вакуумираната им обвивка и ред други необходими вещи.
Някакъв умен човек се бе досетил да прибере всички спасителни вещи в една малка раничка. Алиса я надяна на раменете си и заслиза надолу - към брега, към кладенеца. След няколко крачки пред нея се ширна изгледът на океана и на залива край брега. В залива стоеше пиратски кораб. Между кораба и брега като дребна хлебарка тъмнееше лодка, която се отправяше към острова. Не бе трудно за Алиса да намери входа на пещерата, макар той да изглеждаше по-различно, отколкото в края на ХХІ век.
Алиса се приближи към черната дупка - кладенеца, издълбан сред камъните.
- Ей! - викна тя, като се наведе над кладенеца. - Има ли някой жив там?
Никакъв отговор.
Тя извади от раницата самодвижката, която се вместваше в пластмасова опаковка, прилична на купчинка стари листа, натисна почти невидимия бутон и отвътре изскочи дълга прилепчива лиана, която се полюшна във въздуха като ядосана кобра и се вкопчи в скалата с плоския си край. Алиса я подръпна, лианата се държеше здраво.
Тозчас лианата взе да изтегля от кафявата "торбичка" тъничка стълбица. В края на стълбата се образува сплетена от тънка нишка седалка. Алиса седна на нея. Люлката се понесе надолу като кабинка на лифт. Спускането отне не повече от минута. Алиса вече знаеше какво е разположението на пещерата. Трябва да се премине през късия коридор до залата с езерото, което се слива с океана.
- Денис! - тихо викна Алиса.
Тя тръгна към езерото, като се стараеше да стъпва беззвучно... Но това не я спаси. Някой невидим от тъмното с всичка сила я цапна с камък по главата. И сигурно щеше да убие или да зашемети Алиса, ако не бе допуснал грешка. Той мислеше, че главата и трябва да е там, където се намира главата на възрастен човек, т.е. с десетина сантиметра по-високо от Алисината. Ударът бе с приплъзване, нападателят изгуби равновесие, строполи се върху Алиса и я отблъсна към стената.
Алиса не чака повече - няма значение кой те напада, отначало трябва да му отвърнеш, пък после да се разправяш кой крив и кой прав.
На Алиса и се виеше свят и хич не и се щеше пак да я бият. Тя да не е пират!
Алиса рязко включи фенера на хилядократно по-голяма мощност.
- Ах! - възкликнаха нападателите.
Алиса веднага ги видя.
Единият бе юноша на тринайсетина години, русоляв и почернял на слънцето. Беше облечен само в едни конопени моряшки панталони. До него с гръб към стената се бе свило момиченце, слабичко, с чупливи тъмни коси, с големи очи. Облечено бе в покъсан сарафан.

(Следва продължение - Денис и Яна.)