автор: InsomnialHabits

През 1907 г. Средиземно море галеше бреговете на едно малко френско селце, което се казваше Сен Етиен. Всички в това село се прехранваха с риболов, с това се занимаваше и бащата на Емили. Тя беше красиво дете с ангелски руса коса, лъчезарна усмивка и очи, събрали красотата на целия свят.
И тази сутрин беше като всяка друга, когато се събуди, баща и отдавна беше излязъл в морето, а майка и готвеше нещо в кухнята. Емили се облече набързо и изкочи навън, излезе на пътя, откъсна първото глухарче, което видя и го духна. Тя водеше еднообразен и някой би казал скучен живот. По цял ден обикаляше по брега, гледаше морето, докосваше вълните, а за разнообразие духаше глухарчета. Всеки следобед трябваше да се прибира, защото майка и я учеше да чете. Нямаше търпение да се научи, въпреки че в селото нямаше библиотека, а единствената книга в дома и беше Библията.Емили не беше сигурна за какво точно и трябва четенето, но вярваше че един ден ще и послужи. Нейното желание беше тайна- искаше да пътува , да обиколи света, да опознае всяко кътче, да докосне всяко цвете, да погледне в очите на всеки човек.Никога не беше излизала от селото си, надяваше се че един ден баща и ще улови всичката риба в морето, ще я продаде и ще я изпрати да учи в Париж.Веднъж не издържа, сложи малко дрехи в един вързоп, взе плюшеното си мече и тръгна. Докато излезе от селото, вече беше изморена, не знаеше в коя посока е големия град, но пътя беше доста широк и се надяваше да я отведе там. Не и се наложи да се чуди дълго, след час баща и я настигна и се прибраха вкъщи. Не я би, никога не беше я удрял. Но и се кара много и не и говори почти седмица. Така завърши първото пътешествие на Емили.
Днес както се разхождаше по скалистия плаж, малкото момиченце погледна към небето и го видя. Беше огромен, целия бял, по- голям от всяка чайка или гларус. Емили знаеше името му- това беше албатрос. Есента напредваше и всички птици се придвижваха на юг по това време. Палавницата спря за миг и се загледа, беше виждала, лястовици, синигери и гълъби, но толкова голямо и прекрасно същество, виждаше за първи път.
- Сигурно си кралят на албатросите- помисли си тя. Беше мъжки, в разцвета на силите си, могъщ, красив и изящен. Само че имаше още едно интересно нещо. Албатросът летеше, но не се движеше.
Необичайно за сезона, от Юг духаше много силен вятър. Това продължаваше вече няколко дни. Дори силните криле на птицата не можеха да се справят с него. Кралят замахваше упорито, но въздушната струя не му позволяваше да помръдне дори на сантиметър. Стоеше неподвижно на небето и се рееше като хвърчило.
- Хей- извика Емили- слез да си починеш, ще се измориш!
Албатросът не и обърна внимание, гледаше на Юг.
- Ти си луд- промърмори момиченцето и продължи разходката си. Стигна почти до гората, издуха толкова много глухарчета, че не усети как се е свечерило.Тръгна по обратния път и скоро мина отново покрай брега. Все едно бяха минали не два часа, а две секунди. Птицата отново беше в небето, отново замахваше с криле и отново не помръдваше.
Емили се засмя и поклати глава- ти си не само луд, а и глупав. После продължи към къщи, защото закъсняваше за вечеря.
Майка и вече беше подредила масата, а баща и прибираше рибарските мрежи в огромен съндък.
-Къде се губиш, само теб чакаме- каза той.
- Не можеш да повярваш какво видях- и детето му разказа с нетърпение за странната случка.
Мъжът се засмя- Да и аз го видях, тази година наистина има страшен вятър, дори рибите усещат и се крият в дълбините. Това е албатрос, права си. Те са странни птици и друг път съм виждал как се мъчат да летят срещу вятъра.
- Той отива на Юг- каза авторитетно момичето- не се ли досеща, че ако е изморен, ще му е по- трудно да стигне.
- Ако вятърът не спре скоро, няма да стигне никога.
Емили го погледна с най- любознателния си поглед- Как така!?
На свой ред баща и я погледна в очите, лапна парченце хляб и сухо промълви- Ще умре!
Тази нощ тя не успя да заспи нито за секунда, а щом се съмна стана и отиде на брега.
Албатросът беше още там.
- Моля те слез за малко- проплака Емили- няма смисъл да опитваш.
Птицата я погледна и силно изпищя. Присви леко криле и се стрелна във висините, но вятърът я върна отново на мястото и.
Така прекараха цял ден- момичето се мъчеше да го убеди да кацне, а албатросът се мъчеше да лети. И тази вечер тя не заспа. На сутринта стана преди изгрев, наряза една риба на ситни парченца, облече вълнената си жилетка и излезе. Вятърът беше станал още по- силен, но Емили не искаше да мисли за това, което я чака на брега. Когато стигна, единственото нещо, което успя да направи е да въздъхне- албатросът го нямаше. Погледна надолу към скалистия плаж и видя огромната птица да лежи неподвижно, почти до водата.
Детето хвърли керамичния съд с рибата, който с трясък се разби върху камъните и хукна надолу. Колкото повече се приближаваше към него, толкова по- голям ставаше той но нея не я беше страх. Коленичи и погали нежно главата му. Албатросът се присви къде от болка, къде от страх, отвори очи и любопитно я погледна.
- Защо не ме послуша- промълви Емили- Господи, защо не чу какво ти говоря!?
Птицата не отвърна, а едва доловимо потърка човка във влажната и ръка.
- Ти си кралят на албатросите, нали!?- попита тя.
- Не съм, обикновен съм като всички останали- отговори той.
- Защо не ме послуша- настояваше детето- защо постъпи толкова глупаво.
- Виж, Емили, аз не съм глупак, познавам вятъра по- добре от всеки друг. Аз съм роден, за да летя, не мога да пренебрегна същността си, не мога да не послушам сърцето си. Разбери едно и го запомни добре- не е важно към какво се стремиш и дали ще го постигнеш, важно е колко силно го желаеш.
Сълзите потекоха по бузите на малкото момиче. Тя докосна плюшените му гърди и прошепна- Моля те не умирай.
- Ха- отвърна смело птицата- как ще умра, та аз съм краля на албатросите.
- Знаех си- чаровната усмивка изгря на лицето на малкото дете- утре ще дойда пак, ще питам татко дали мога да те взема вкъщи. Чуваш ли!? Ще ме чакаш нали?
- Да разбира се- каза той и затвори очи.
Емили се прибра, яде без да е гладна и после си легна без да и се спи. На другия ден стигна до брега като бягаше колкото бързо може.
Погледна към плажа и единственото което видя беше вода. През нощта приливът бе залял, почти всичко. Там където вчера лежеше албатросът, днес имаше повече от метър вода.
Момиченцето затвори очи и се помъчи да си спомни могат ли албатросите да плуват. Не могат. Сълзите отново потекоха и тя се разплака с глас.
-Излъга ме, излъга ме- знаеше че плаче не защото я е излъгал, а защото може би нямаше да го види отново.
След малко се обърна и тръгна да се прибира с наведена глава. Тогава усети, че нещо не е наред, спря и се огледа. След малко разбра- вече не духаше вятър. Погледна към небето, то беше ясно и слънчево, пълно с пухкави облаци.
-Ама че съм глупава- Емили избърса сълзите си- ами че той е отлетял, колко съм глупава.
Детето затвори очи и си представи как седи на крилете на своя приятел, как минаваха над земята и виждаха непознати гледки.
- Един ден ще обиколя света, зарече се тя, незнам дали ще успея, важно е колко силно го желая! После се запъти към къщи с очи, пълни с мечти.



Това е историята на едно малко селце, едно малко момиче и големия му приятел. Никой не знае дали албатросът е загинал в студеното море или е полетял в синевата, Никой не знае дали Емили е стигнала там дам до където иска. Никой не знае, но няма и значение, станало е това в което вярваме!