Ще трябва вече да свикна
с потока глухо мълчание.
Да се опитам да не надниквам
в теб от нямото разстояние.
Пребоядисах в бяло стените
на овехтялото ни доверие.
Това бяло е с чисто наситено
като в ново преддверие.
У дома съм, след тебе почистих.
Проветрих си надеждите.
Издишах те и те прелистих
като книга. Сега те подреждам
на горния рафт, дето трудно достигам,
дето рядко и кратко поглеждам.
Дето са всички прочетени книги.
А защо все за теб се оглеждам?
Тъжен спомен с пипала ме достига.
Няма даже прахта да избърша
от челото на прокудени чувства.
Искам споменът скоро да свърши.
Но да забравяш е цяло изкуство.
Ръцете ми, помнещи всичко,
нарочно ти поставят пoртрета
там, където ще живея самичка
и без теб. И ме боли до безцветие.
Как искам любовта ни и искам
да се повтори или да се потрети....
Вместо теб до сърцето притискам
усмихнат теб, но от портрета.