автор: Mojsei

(Откъс от романа "Интелектуален сблъсък")
На В.


Разбирам отлично глупостите, които пишеш,
защото влязох жестоко в болката ти,
а това направо дешифрира мислите ти,
с които залъгваш и себе си, и мен.
Вината и тъгата ти са на втори план,
а мътилката на безразличието ти се хили
с наглостта на ликуващата пустота,
в която отчаянието ти тържествено ликува
по клавишите на спомените,
които са изцяло в градацията на сивотата.


В поезията към тебе съм жесток
и с нишката "жестокост" те спасявам,
защото откровението при теб е маска,
прикриваща, разсечената ти на две душа -
притихнала и молеща за ласка,
а аз ти казвам:"Ти си тъй добра!"
и без дори да те докосвам,
прониквам в тази наранена доброта
и нея, чрез любов, миросвам,
завръщайки те в жадуваната красота.


Спасил съм те от теб самата,
но не с юнашки обещания -
възпрях потока на Съдбата - злата,
поемйки сълзи и хиляди стенания
и нека тука всеки да се чуди
на озаптената перверзна истеричност,
да мисли даже, че сме луди,
но пак достигаме с теб до идентичност,
защото преоткрих в душата ти невинност
под хиляди заблуди и наивност.


Открих те аз в ментален танц -
о, да, душата ти ликува,
но крие се зад този гланц
и някак си коварно там лудува,
защото си в капан на раздвоение,
а той те кара да хитруваш
и пак изпадаш в примирение,
а думите ми - ах, тях не чуваш,
но искаш да сваля коварната ти маска
с познатата, любовна ласка?!