автор: Fanagoria

В душата ми надежда вече не расте.
И изворите й запушени са - да не бликат.
Ще се науча да заспивам и без теб,
но във съня си още дълго ще те викам.

В мълчанието ти покълва само злъч
и като ехо пръска семето на болка стара.
Аз чаках други думи - да я замъглят.
Но... само казаните ехото повтаря.

Ще се науча да заспивам и без теб.
Сънят ми тих е - няма да ме чуваш като викам.
В душата ми... надежда вече не расте.
И я запуших с думите ти. Да не блика.