автор: HAVA

То и сега си стои там, насред центъра...

. Е, не е само! Около него има и други. За дърветата говоря, за душата им. А те имат душа. И да говорят могат. И да галят. И да се сърдят, и да живеят..., и да умират.
Да, точно такова е нашето дърво - живеещо и умиращо.
Всеки път, когато го наближа, притаявам дъх и обръщам взор към висотата му. Повеляваща висота. Неволно се взирам в дълбоките бръчки, набраздили, като на старец, полуокършеният му ствол и търся успокоение в могъществото на двуетажната му корона. Какви клони! Какво вълшебтво! То с тях подпира небесата, но е прегръща в скута си всеки, който е отворен за тази милувка.
До него плахо, но доверчиво, като че ли се е подпряло на завет, расте млад клен. Да бе рожба на старата топола, а то - сякаш повече от дете! Тя песен му пее. Та нали всишчки врабчета й пригласят... Като майчица го огрява, та нали от слънцето събира сила...?! Като исполин същи е. За никъде не бърза.Само дето времето се препира, и в стремета си бе прогърмяло връз нея.
Полупрекършена, старата топола пак живее, диша, говори. Не я ли чувате?! Говори, говори за онези малки слънчица, които се промъкват през листата й и се сипят във очите на минаващите покрай нея хора, тако щото ти засяда нещо под сърцето, набъбва в гърлото и се изтръгва като вик до сами небесата...