автор: ben

Животът прилича на компютърна игра.
В началото се учиш на клавишите.
И на всичките му правила - на писаните и неписаните.
Нали трябва да знаеш как да вървиш - напред и все напред.
И имаш някаква цел - макар понякога трудно да съзираш смисъла...
Целта е да напредваш.
И без това веднъж поемеш ли по пътя - всичко идва от самосебе си.
Движиш се в определената посока и започваш да опознаваш света около теб.
В началото всичко изглежда много красиво - рисувани пейзажи от ръка на гениален художник с безкрайно въображение...
Наслаждаваш се, че си там и се чувстваш омаян.
Но така е само в началото, докато не започнеш да срещаш ония неща по пътя си, които се опитват да ти попречат да вървиш.
Сега разбираш, че не само трабва да се движиш - трябва да намериш начин да оцеляваш.
Обикновено първите капани се минават лесно. Лошото е, че колкото повече напредваш, толкова по-трудни стават те. Осъзнаваш, че не само трабва да им убягваш - трябва да ставаш все по-добър и по-добър.
Само че на игра е лесно. Защото винаги имаш право на грешки. Дори да са фатални - може да си позволиш да продължиш от същото място. А в най-лошия случай - имаш още някой живот.
Можеш и да се откажеш винаги когато си поискаш, а после да започнеш отначало. Вече имаш опит, макар и да е за сметка на загубеното време...
И знаеш враговете си - можеш лесно да ги различиш. Защото те не са като теб, те са различни. Те няма да се правят на твои приятели, да печелят доверието ти, а после да го предават. Те атакуват директно - съвсем целенасочено и недвусмислено. И ти също не се замисляш да отвърнеш на удара. Научиш ли се веднъж как да се браниш - всичко става по-лесно. И ти ставаш по-силен.
Сега вече става нормално това да ги побеждаваш, вече не носи същата тръпка. Тогава може би се замисляш за смисъла? Какъв е всъщност той? Дали при всеки паднал противник твоята сила нараства? Дали взимаш от него всичко, което може да ти даде - оръжие, злато? Може би мисията ти е свързана със достигане на някакво несметно богатство? Или може би спасяваш света, като го отърваваш от всичките тези гадини, които си унищожил? ... А може би трябва да спасиш някого в беда? Своя(та) принц(еса)? Може би си влюбен и правиш всичко това заради любовта? А може би е от чисто желание за власт или себедоказване. Или просто искаш да си по-добър от другите...
Сигурно в играта ще ти кажат. Там сигурно ще знаеш...
Понякога получаваш някой бонус - предлага ти се някой скрит път или просто създателят е оценил усилията ти и те пренася с криле до следващото ти премеждие.
Или получаваш помощта на някой доброжелател. Той е там именно с тази мисия - да ти помогне - това е смисълът на неговото съществуване. И ти взимаш всичко, което можеш от него и поемаш пак напред. Не се обръщаш назад - все пак твоята цел е по-възвишена. А другото не е от значение...
И когато си ранен сигурно все имаш с какво да превържеш раните си - сред толкова трупове трябва да си открил някоя панацея.
А когато си уморен и си на края на силите си - намираш място къде да починеш. Даже може би имаш и с кого. С онези, чиято цел е да бъдат там до теб. И които винаги са до теб, макар че присъствието им понякога ти се струва съвсем безмислено...
Или може да срещнеш и някои безобидни, сродни на теб същества - те не са ти приятели, но не са ти и врагове - просто други играчи със своя собствена мисия. А може би целта им е да достигнат до твоето „богатство"... Но ти не знаеш това. И не се и замисляш. Само предполагаш, че в един толкова огромен свят би трябвало да има по нещичко за всеки...
Ако нямаш опция за почивка, просто натискаш пауза. И заспиваш. Стига да имаш този късмет...
После пак продължаваш. Напред и все напред. И се надяваш да не си изпуснал нещо важно по пътя. Защото понякокога попадаш пред врати, чиито ключове трябва да си намерил вече. А връщането обратно е много трудоемко. Миналото не винаги е такова, каквото си го оставил. Може и да не можеш да се върнеш.
Интересното всъшност е, че не знаеш кога ще дойде края. Това донякъде поддържа тръпката в теб. И това че никога не си виждал онова, за което се бориш. Освен ако не си попадал на сценария и не си го изчел целия. Но тогава какъв би бил смисъла на играта?...
Понякога може да се объркаш - точно си казваш, че най-после си намерил това, което толкова си търсил, а то... се оказва просто зрителна измама. Ех, този създател! Как добре е замислено всичко. Трябва да се мине през всичко възможно, за да можеш да заслужиш победата. През всичко...
И сигурно има моменти, в които ти се иска да спреш, може би се изнервяш, може би се отчайваш, може би ти се иска всичко това да прикючи... Моменти, в които ти се иска никога да не си почвал... Може би ти се иска да захвърлиш щита и да се втурнеш през глава напред... В този момент всичко се превръща в хаос - може би губиш посоката... Може би се чувстваш изгубен...
Сядаш да починеш и после пак...
След всичко изиграно и цялото това време започвам да се питам - напразно ли е било то и все още така смислен ли е смисъла. Дали съм пропуснала нещо и дали съм използвала всичките си възможности? Виновна ли съм затова, че все още не съм достигнала каквото търся или друг е виновен за това? И има ли въобще виновни? Това, че следвам указанието и всички правила ще ми гарантира ли очаквания край?
И вървейки в избраната посока, сега от много време насам пак се заглеждам в пейзажа. Този който е рисувал май наистина си разбира от работата. Отдавна не бях забелязвала красивите форми около мен в стремежа си да намеря нещо по-голямо. В тази своя мания... И жажда... И чувството, че съм се загубила и пропиляла енергията си напразно започва леко да се изпарява. Нарамила тежкия товар на всичко погубено продължавам напред. Вървя и е странно, че никой не ми се изпречва на пътя.
Мисля, че съм на прехода...
Май минавам на следващото ниво...
А ти? ... Ти къде си?...