автор: Amphibia

Когато спрях пред портите, беше тихо. Нищо не помръдваше; нямаше признаци на живот. Само онази пробождаща светлина ми издираше очите. Осъзнаването настъпи идея по-късно - и обстановката изглеждаше почти като в детските книжки на тази тематика. Бели пухкави облаци под мен, масивна врата с огромен надпис и още по-масивно бюро, зад което... нямаше никого!
Заоглеждах се притеснено - някъде тук трябваше да бъде. И тогава видях бележката. С разкривен почерк набързо беше надраскано "Отивам за кафе". Усмихнах се - сетих се, че един приятел казваше "На св. Петър кафето му го носят на крака". Да беше тука, да види!
Не минаха и десетина минути и св. Петър се зададе. В ръката му - пластмасова чашка с димящо кафе. Ароматът погъделичка носа ми.
- Откъде взехте кафето? - вместо поздрав казах аз.
Недоумяващият поглед беше обясним. Но какво да направя - кафето ми е една от най-големите страсти (или може би беше, още не мога да свикна в кое време да говоря за себе си).
- Вторият облак отдясно: там се намира барът. Няма начин да го пропуснете.
Следваше отново недоумяващ поглед - този път моят. В крайна сметка едно е да умреш, друго е да почнеш да недочуваш след смъртта. Никой не ме беше предупредил, че има и странични ефекти.
- Барът?
- Аха - св. Петър въобще не изглеждаше притеснен или учуден от моето учудване.
- Ама... Така де... Тоест... - ОК, трябва да се успокоя и да подредя мислите си. Иначе няма да се разберем.
Поех дълбоко въздух и...
- Какъв бар, по дяволите! .. така де, ангелите... Пред рая? - почти изкрещях.
- Е? Нали не е вътре? - дойде невъзмутимият отговор.
Имаше резон. Отчасти. От по-малките части... Присвих устни, преброих до десетина-стотина-хиляда и окончателно се примирих с идеята. Като поразмислих, не беше толкова зле. Всъщност, даже беше чудесно. Писне ти от райско спокойствие - хоп!, отскочиш до бара. Перспективата започна да завладява всеки милиметър от съзнанието ми. Такова въодушевление и такава възбуда не бях изпитвала откакто... добре де, това са подробности.
- Ще се записваш ли? - изтръгна ме гласът на св. Петър от обзелата ме радост.
Въпросът, който се излъчваше от цялото ми тяло, беше разчетен правилно.
- В книгата за посетители. Ще се записваш ли? Водим статистика.
- Ама разбира се. Само ... (тук се изчервих няколко пъти от еретичния въпрос, който щях да изрека) нали ще може отвреме навреме да излизам и да се отбивам до бара. Поне за по кафенце.
Погледът ми казваше "Това, св. Петре, ви се причу. Въобще не съм го казвала". В неговите очи пробляснаха за миг пламъчета (да, пламъчета!) и после с широка усмивка отговори утвърдително. Усетих как почти притичвам до бюрото, като в унес грабнах химикалката и набързо надрасках името си. За всеки случай написах и телефонния си номер, ЕГН и номера на банковата си сметка (знае ли човек?). Усмихнах се притеснено и започнах нервно да потропвам пред портата - почти марширувайки, докато св. Петър открие правилния ключ. По законите на Мърфи (ако го видех вътре, щях да му се скарам сериозно!) от всичките 100 ключа на връзката, чак последният се оказа подходящият. За миг през главата ми премина мисълта, че явно малко са праведните, щом св. Петър даже е забравил кой е ключът от райските врати. Което напълно обясняваше защо така спокойно беше отишъл сам да си купи кафето. Започвах да го подозирам, че е изиграл и една партия белот. Но това беше без значение...
Вратата се отворяше бавно. Предвкусвах изобилието (и кафето), което ме очакваше.
Жегна ме топъл полъх на въздуха - дори приятен.
Огънят ме обхвана...
А после беше прекалено късно за бягство!