автор: gumbert

Позабравих те; но спомням си мазилката
във входа, подутините на ребрата радиаторни, редуващи се
с обривите на звънците с фамилии от типа на "ще си пийна"
или "ще те убия", и псориазиса на азбеста,
плюс епидемията на електромерите останали там от блокадата.
Ти умря. А те останаха. Годините се хвърлят във вълните
подобно на низвергната княгиня.
Други табелки, други парични знаци,
други филизи, и друга мърша.
Какво да правим с преживяното? И трябва ли
въобще да мислим за съдържанието в недрата на
хипоталамуса, т.е. за цвиленето,
и неговия тътнеж, необясним за героите
толкова далеч от Троя.

Какво, съветваш ме да бъда весел?
Към облаците да погледна? Лицата им с холандската
дантела на жакета очертани. Но с парашут
във миналото не може да се скочи, в следвоенния
пейзаж с трамваите, с откритата вена на реката,
с двузначността на прането,
единадесет квадратни метра
срещу взривената десетилетка
се свиха в мозъка до размера на нервна клетка,
и включиха онова бархетно одеяло
там под струга, където ти се раздаваше на юношата с каскета.
Да погледна към облака, - само дрипи
разхвърлени, както в онзи квадрат,
с едното здание: да свикна с това страдание?

Не си струва, мила. Кое оцелява, остава,
освен капризите на климата? Друго време,
други ревери, маниери, догми.
И днес, във края на столетието
само аз те помня цялата
извън времето. Сиреч без роклята,
на леглото. Но, вероятно, тялото
съпротивлява се на спомените,
когато вече е изтляло. Като жертва на греховна власт
отказваща в най-хубавата част на
съществуването, още повече - с оглед на бъдещето.
За повече слава, изглежда, архангелите, подострящи перото:
торсът, бедрата, глезените, раменете, профилът
- всичко превръща се в разплата за онази прегръдка.
И в това се състои и гибелта на статуите.

Не ще успея аз навреме за твоето избавление.
Върху скромния твой Помпей
се стоварва моят Везувий на забравата: от обиди и безумия,
пространствени премествания, на азиите и европите,
и на задълженията; връзки и чувства,
подгонени към тяхната гибел от тълпата на дните,
годините и прочие. Погребана си ти под тази
лава. И дори тази песен си е едно допълнително
твое погребение, а не разкопки на древната,
единствена, иде ми да извикам - истинска! -
цивилизация. Сбогом, приятелко.
Позабравих те. Изглежда, зеблото на
небитието, подобно на всяка една тъкан,
ти отива. И запазва, а не

погубва, като спестяване, -
с цел избягване на обледеняването -
топлината, останало от изригването.