автор: Mojsei

ПАЯЖИНАТА НА ЖИВОТА-5
/Философия на можещите/

ОСНОВАНИЯТА НА ВЯРАТА - 1



"Съвременните хора се нуждаят от нова философия, от положителна наука, от истинска религия"
Петър Дънов


Закачка

Кажете: "Ом", "Аум" и "Рам", и "Харе",
Не се правете на магаре!
Така! Това е силата на вътрешния ритъм -
За него непрестанно ще ви питам!

В духовното направили сте вече крачка,
Разбрахте веселата ми закачка,
Започнахте чрез собствено усилие
Борба с коварното безсилие.

В сърцето си усещате ли благодарност,
Насочваща към солидарност?
Тя облика ви разкрасява
И с пориви делата извисява!


Срещата със себе си е изключителен миг, носещ и озарението на емоционалността, и възторга на самопознанието. Достигнал до тази висота, човек е способен да върви по самостоятелни пътища, да твори Живота. Тук вече Вярата може да се разглежда като първа причина на съществуването. Но ако не се опитаме да вникнем в процеса на нейното изграждане, няма да можем да направим и крачка извън външното й описание.
Валери Д.- Рибаров


Предисловие:

Озарението на вярата е изградена способност да се твори прекрасното.
Човек сам е творец на своята вяра. Едва чрез нейното постигане, индивидът успява да разбере своята същност като цялостна изграденост.
До този момент той е осъзнавал частично своята природа и заобикалящия го свят. Вътрешното озарение, което съпътства процеса на изграждане на цялостния индивид, обозначаваме като "вяра". Но това е и момент на преход към цялостно съществуване. Създава се усещането за чудо - чрез собствените си сетива ти се изживяваш като друг, склонен си тази красота да припишеш на външншя свят, но не и на своя собствен разтеж. Хармонията на света се превръща в твоя способност, за да отбележи степента на твоята зрялост. И обратно, липсата на вяра е показател за незрялостта на индивида.
Формата на съществуване на човешките сили са способностите.
Ето защо аз казвам, че вярата е способност, която всеки може да формира, предприемайки пътя на своето личностно израстване. Вярата, като жива човешка способност, остава недостъпна за хората, които безрасъдно се впускат по хлъзгавия път на Деградацията, изграждаща живота на Смъртта. Озареният от вярата живее в рая. Потопилият се, най-често от глупост, в Деградацията прекарва живота си в ада. Раят и адът са двете страни на живота. Те са тук, на Земята.
Постигнатата личностна изграденост се проявява и преживява като духовна сила. Но духовната сила е резултат на разтежа и допълнителен показател за способността да се справяш с възникващите проблеми. И обратно, когато човек не е в състояние дълго време да разрешава жизнените си проблеми, настъпва срив, който може да засегне частично интелектуалното развитие при прекъсване или деформиране на информационния процес, да се прояви като социален срив във формите на стреса на равнищата на раздразнителността и лудостта, да се разгърне като различни физически заболявания или да се прояви едновременно в трите, посочени форми, разгръщайки се като старост и смърт.
Духовният свят на човека е твърде многообразен, но озарението на вярата отрежда особеното място на този феномен в живота на човека. Застоят в саморазвитието, предизвикан от невъзможността да се справим с проблемите на съществуването ни, спуска своето перде върху самосъзнанието на индивида, за да му покаже, че е изпаднал в безпътица. Лошото настроение, повишената раздразнителност започват да преобладават. Общуването загубва своята топлота и се превръща в яростно конфликтуване. Ценностната ориентация, от стремеж към духовно развитие, се преориентира към външните условия на съществуването, намиращи конкретен израз в парите. Тогава възниква и потребността да си купим малко духовна сила в лицето на религиозната вяра. И ако тук не си дадем сметка, че сме изплеснали от действителния път на живота, срутването ни по пътя на Деградацията ще продължи, дори при условие, че някак си закрепим своя бизнес.
Липса на самосъзнание за мястото ни в обществото, негативна емоционалност и физически заболявания - това са потоците на Деградационния процес, който трябва да бъде спрян, за да излезем от царството на сенките, за да се наредим в редиците на живите хора.
Вярата е продукт на личностната изграденост, но, веднъж постигната, тя започва борба за своето закрепване и утвърждаване, с което и самият живот разцъфтява. Ако условията са неблагоприятни за развитие и закрепване на вярата, човекът е длъжен да промени тези условия, за да съхрани своето човешко съществуване. И всичко това трябва добре да се знае!
Емоционалната обагреност на убежденията може да се обозначи като "вяра". След Мойсей и Учителят Петър Дънов казва, че "човек носи вярата и убежденията си със себе си". Да, той не ги възприема като нещо наготово от външния свят, но ги изгражда у себе си чрез постигане на хармонично единство със света, доведено до хармония със самия себе си.
Равностойни способности на вярата са волята и любовта. Това са трите основни стълба на човешката душевност. Като прибавим към тях разума и разсъдъка добиваме представа за структурата на духовното у човека.
Вярата е напълно човешки феномен. В това отношение Мойсей и Учителят Дънов се различават. Моята позиция за естеството на вярата съвпада с тази на Мойсей.
Изградената вяра прави човека зрял. Ето защо едва при зрелия човек вярата е предпоставка на по-нататъшното му израстване и условие за запазването му като такъв. Вярата, като компонент на духовността, участва при разрешаването на житейските въпроси и по този начин се постига и нейното възпроизводство. Успешното разрешаване на възникващите проблеми води до закрепване и развитие на вярата ни. Невъзможнотта да се разреши даден проблем ни поставя в проблемна ситуация, която поставя на изпитание всичките ни способности, в това число и вярата ни. Когато не можем да решим даден проблем, на предно място, като компенсация на тази невъзможност, излиза волята, а с нея и вярата ни във формата на надежда. В това се състои и нейната велика заслуга за преодоляване на житейските трудности. Вярата е озарението на духа. Тя интегрира в себе си силата на волята, силата на ума, силата на любовта. Цялостно изграденият дух засиява в ореола на вярата, за да се разкрие чрез тази сила и неговата красота. В този смисъл, вярата е венец на цялостния процес на човешкото възпроизводство. Следователно, ние можем да потърсим и онези по-дълбоки корени, чрез които става възможно да се гради вярата, а тя е сямо човешка.
Напълно съм съгласен, че вярата, волята, любовта, умът, т.е. всички духовни същности, намират своята точна мяра чрез степента им на приложимост. Живата човешка дейност, като текуща природа на битието и следователно като негова същност, се проявява чрез ансамбъла на изградените способности. Вярата е онази способност, която придава мекотата и топлотата на общуването, като резултат на постигнатото съпреживяване, а то е вратата на любовта и нейната висша степен - приятелството. Ето защо вярата стои в основата при изтъкаването на нравствеността. Когато в едно общество се подцени ролята на вярата, то неизбежно деградира и се разпада. Когато в едно общество връх вземе религиозната вяра, то неминуемо вече е изпаднало до нивото на мизерията.
Страданието и злото стимулират надеждата и най-често тя се оказва порта за религиозната вяра, използвана като мехлем срещу душевното разнищване.
Любовта и вярата са толкова близки и така са свързани помежду си, че е трудно да бъдат различени. И все пак, те са относително самостоятелни структури на човешката индивидуалност. Нормално е вярата да предшества любовта и да се превърне в нейно равнище и предпоставка. И това е така, защото в своята реализация човек получава възможността твърде рано да сравнява резултатите на своите действия със своите намерения. На практика емоционалният процес на съществуването е по-силно обагрен и той много често неправилно се отъждествява с любовта.
За произтичаща от любовта вяра може да се говори при успешна реализация на любовта, т.е., когато тя се разгръща като споделена любов. В истинския смисъл на думата само в такъв случай можем да говорим за любов. Във всички останали случаи ще трябва да се правят допълнителни уточнения.
Човек започва да греши, когато изпадне в проблемна ситуация, търсейки начини да разреши мержелеещите му се проблеми. На преден план излиза съмнението, но от него не се отива директно към страха и към злото. Двойствеността поражда мъчителна болка и в този момент на помощ идва вярата. Тя излиза на преден план, за да ни запази в трудната битка на живота, а не да ни освободи от земното съзнание, което познава болката на съмнението.
Проблемната ситуация е показател и за собствената ни безпомощност да я разрешим. Нещо трябва да се промени! Съмнението и нуждата ни заставят още по-добре да изучим обстоятелствата, за да можем да променим създалата се ситуация от проблемна до такава на по-високо равнище, където разкритите проблеми намират своето решение, а следователно отпадат и възникналите съмнения. Наред с това и вярата ни получава развитие, т.е. тя се засилва.
Парадоксално е, че за такъв важен феномен на човешкия живот, какъвто е вярата, няма стройна научна теория. Вярата е обсебена от църквата и в този свой идеологически похлупак линее, оставайки недостъпна за устремените към себе си хора. Вярата, все някой ден, ще намери своето истинско място в живота на човека и едва тогава ще се обособи и периметъра на взаимодействие на държавата с църквата и с религията. Сегашното състояние на нещата може да бъде разглеждано в широката рамка на трагикомичното.
Усилването на вярата се бележи от пътя на израстването на човека. На практика днес се развихря стихията на емоционалното напрежение на очакването чрез лостовете на пропагандата и религията, които се оказват родствени по своя идеологически заряд. Идеологиите били отпаднали, твърдят благодарните преподаватели, осъзнаващи се като мъдри политици, пред широката телевизионна публика. Идеологията, която отпадна от само себе си пред лицето на новата действителност, бе заменена с нова, намираща своите основания във всички страни на живота - много по-яростна и брутална от предишната. А след още някое десетилетие отхвърлените идеи ще се завърнат под напора на неудържимия процес на обединяване на човечеството, който днес не толкова срамежливо, колкото лаконично се обозначава като "глобализация".
За да може и вярата да се превърне в инструмент за решаване на житейските проблеми е нужно тя да се развърне в естествения си социологически спектър - и като научна област, и като елемент на образователната система, и като вписваща се в институционалната надстройка, и като страна в общуването между хората. Да, вярата ще получи подобаващо развитие като приложен дял на етиката.
Да се отнасяш с любов към враговете си е голямо изкуство, но то може да ти помогне само да се предпазиш от отровните им стрели. А и това е възможно само в случаите, когато можеш да им противопоставиш аналогична сила, нужна за тяхното обезвреждане.
Спокойната смърт, след един пълноценен и продължителен живот, може да се схване като идеал, но е жестоко животът да бъде принесен в жертва на очакваната смърт.
Душевно и духовно, слово и ум могат да се разглеждат като различни реалности, подчинени на определени зависимости. Кога душата е под контрола на словото? Но нима е изключено духът да е под контрола на ума? А какво се получава, когато духът започне да ръководи словото, изключвайки ума?
Духът на вярата може да бъде разбран в едно учение, когато то бъде детайлно разработено. Фрагментарното изложение на тази сложна проблематика най-много може да достигне до разкриване на духовната екзалтация на всички, които си приписват привилегията да бъдат духовни водачи на човечеството.
Вярата е синтез на убежденията, постигнати чрез разума и запазената, свежа емоционалност.От тази симбиоза се ражда "чудото" на озарението, което се превръща в стълб на духовния ни разтеж и което чудо наричаме вяра. В нея няма нищо мистериозно, нищо отвъдно. Тя е продукт на човешкото саморазвитие. Призивите за развитие на една световна вяра са в пълно съответствие с издигнатата идея за разработване на глобална етика, защото и съвременната нравственост днес се тъче като глобална, т.е. налице са предпоставките всеки човек да се развива като свързан със съдбата на световното цяло. Но тази възможност днес се допълва от една трагична действителност, обричаща голямата част от човечеството на случайността на съдбата. И бедата е в това, че не се работи упорито по посока на родилата се историческа необходимост.
Вярата, както и любовта, и волята е продукт на усилията, свързани с индивидуалното възпроизводство. Ето защо, когато повярвам на някого, аз мога да работя за него само като го накарам и подпомагам той самият да работи за себе си. Но, в такъв случай и той трябва да се отнесе към мен по същия начин. Любовта на един човек към друг човек все още не е в състояние да укрепи и да развие неговата вяра. Това се получава, когато другият отговори с любов на първия и лумне огънят на взаимността, т.е. на любовта, която може да достигне и до високия пиедестал на приятелството. Ако някой те обича, но тази любов те оставя равнодушен, не може да се роди нищо красиво. Без топлотата на съпреживяването всяка воля за любов се разгръща като нещастие и затова трябва да се търси изход от породеното увлечение. От тази гледна точка могат да бъдат разбрани онези теоретици, които твърдят, че любовта далеч не е само чувство или съвсем пък не се свежда до чувствата. Спокойно можем и ние да повторим след хилядите изследователи, от гледната точка на опита на човечеството, че тайната и чудото на живота е любовта. Ние я разглеждаме като взаимност, развиваща се чрез съпреживяване на съществуването. И още, всичко това е напълно постижимо от всеки човек, стига той да води нормален живот при съществуващите обстоятелства.
Когато ти обичаш един човек, това изчерпва твоята позиция в любовта. Въпросът е дали той те обича. А какво да кажем за ситуацията, при която и двамата твърдят, че се обичат, а липсва взаимността между тях, доказвайки безплодността на усилията им по пътя, превърнал се в нещастие?
Заповедите да се помнят определени "истини", с които е пълна напъващата се литература, са удачна форма да се поддържа духа на високомерието, така необходим за подчертаване на божествената йерархия. Запомнете! Освободете паметта си от изкуствените схеми и заучените формули и в този миг ще се почувствате свободни от натрупаните идеологически брътвежи. Така ще направите крачка напред да пречистите и съзнанието си, а с него и своето слово. По този начин вие ще стъпите на трудния път на истината, а с това ще се извисите и над ширещите се мнения и предрасъдъци.
Помогни си сам, за да ти помогне и господ! Когато ти полагаш усилие, а то е възможно единствено чрез общуването с другите хора, колективната сила започва да действа като принадлежаща към твоята индивидуалност. Това е чудото на общността, което може да се възприема като "божествена сила", действаща и като подпомагаща при позитивен изход на полаганите усилия, и като наказваща при негативен резултат от делата ни.
Будността и самовглъбяването в тихите часове на нощта е един от механизмите за постигане на саморазвитие. Но тази практика е много удобна и за прокарване на всевъзможни мистификации.
Метафората, хиперболата и притчата са удобна форма за разработване на проблемите, свързани с вярата. Когато се докосват до явни безмислици, хората се замислят над техните внушения, а когато пред себе си имат действителния процес, те го отхвърлят с пренебрежение или са готови да го обявят за нещо неразбираемо с явния намек, че то е глупост. Но тук става възможно и да се открият заблатените умове, приели вегетирането на застоя и отхвърлящи саморазвитието, защото то наистина е трудно, защото то изисква да се приеме болката на разтежа.
Словото може да се разглежда като лоно на вярата, когато се види, че и словото е дейност. Но тогава става ясно, че това е твърде ограничено разглеждане на словото като основа на вярата. Реална основа на вярата е практичекият процес на индивидуалното възпроизводство. Ето защо не можем да се съгласим с опитите реалния живот да бъде сведен до света на словото, та дори то да бъде изписано с главна буква. Разбира се, словото е страна на реалния живот. Нещо повече, чрез него може да бъде възпроизведена картината на реалния живот, но отъждествяването им е пресилено и води към мистификация на реалния процес.
Пътят към овладяване на вярата може да започне с пречистването на цялата индивидуална структура, в това число и на речта. Още първите практически опити ще доведат до засилване на волята ни, а чрез нея става и закрепване на убеждениието, че вървим по верен път, с което разцъфтяват и чудните цветове на вярата ни. В този процес можем да установим връзката между волята и вярата, но също така да отчитаме постоянно и тяхното различие.
Разглеждането на вярата като процес, съпътстващ разтежа на волята е продуктивно. Но така вече сме направили крачка към опростяване на нещата, свързани с тази сложна проблематика. Съгласен съм с тези, които правят извода, че практическото овладяване на вярата е ключ за разбиране на окултните мистерии, плашещи хората. Демистифицирането на този процес води по пътя на Светлината. А какво ще рече да станеш пазител на тайните на бога, ако не ти самият да станеш бог, равен на останалите твои съвременници.
Изискването към ученика да вярва безусловно се превръща в логическо противоречие на фона на разсъжденията за неговата сила, постигана чрез свободата за трупане на качества и способности. Вярата се развива в зависимост от степента и характера на развиваните способности. Тогава и самата тя може да бъде схваната като способност.
Разглеждането на волята във връзката й със истината заслужава внимание. В такъв случай, самата истина може успешно да бъде схваната като текуща природа на битието, а с това и като реалната основа на вярата. Тук вече наистина е необходимо нещата да бъдат разглеждани в тяхната динамика, за да видим разширяващата се цялост на процеса, която метафорично може да се изрази като "пламтяща". Съзнанието, свикнало с разглеждане на застинали форми ще се затрудни с усвояването на логиката на процеса, но интуитивно ще схване диханието на пламтящата сила - Вярата, втъкана във Волята и Любовта, и имаща за своя основа Истината, разбрана, с първо приближение, като текуща природа на Живота.
Не мога да се съглася, че аз съм това, което утвърждавам вътрешно за себе си. Също така е твърде съмнително, че аз съм това, което другите твърдят за мен. Аз съм това, което успявам да постигна по пътя на своето усъвършенстване при сега съществуващите условия на живот. В тази своя борба аз виждам и отдавам заслуженото и на такъв компонент на моята индивидуалност, какъвто е вярата.
Между вярата и постигането на целта връзката не е директна и в никакъв случай вярата не стои на първо място. Но това е въпрос на конкретно разглеждане.Тук само ще отбележа, че абсолютизирането на вярата, като условие за успешното постигане на целта, има своя изход във фанатизма, утвърждаващ тържеството над света като висша ценност.
В света на тънките енергии и метафорите имат своето значение. Още древните са разбирали, че истината може да издържи превратностите на времето ако бъде закодирана в притча. Но много често интуитивните прозрения на адептите на вярата се представят като вдъхновени безмислици, използвани успешно за лумпенизиране на публиката чрез нашествието на глупостта и лъжата в лицето на идеологията. Да, вярата е невероятно благодатна почва за фабрикуване на нищо неказващо слово от името на Словото. Как разумно може да се обясни, че формулите на разума се подемат от вярата, за да проникнат в етера? Само ако победиш земното си съзнание ти ще можеш да се осъзнаеш като победител на света и ще можеш свободно да тържествуваш в днешното демократично пространство, доказвайки категорично действителната му природа.
А колко удобно се получава ако действителният практически проблем за изграждането на вярата у хората се подмени с въпроса за вярата в бога. Вместо да се занимаваме с действителността и с реалната човешка проблематика, ние навлизаме в причудливия свят на схоластиката, а следователно и словото започва да се използва за надлъгване.
Нека още тук да кажа! В пълно съответствие с позицията, че вярата се постига с много труд и усилия, аз доказвам, че вярващият човек е прагматичен. Той издига в самоцел своето индивидуално възпроизводство като позитивно и разширено, а в него вярата има своя определена роля. По този начин аз си спестявам неудобството непрекъснато да се раздвоявам, както е раздвоено религиозното слово, а следователно и душата, впримчена в мрежите на религиозната вяра. Това раздвоение е присъщо на зависимия от обстоятелствата човек, на човекът, който се отчуждава от своята същност, за да я види, чрез религията, като сила, която господства над него или пък може да си я купи за съответния повод. За да се разбере правилно силата, която витае над нас като съдба и бог, трябва най-напред да се изградят отношенията между хората като човешки. Но кога ще стане това? Днес възникват такива предпоставки, но те съзнателно се рушат чрез обединените усилия на държавите. Равнището, на което възникват тези кълнове все още е твърде ниско и затова те се унищожават. Затова става много лесно за идеолога да издигне като мащаб на човешките отношения правилното отношение кам бога.
Притчата за Дървото на Живота от Библията има важно значение за правилното вникване в проблематиката на вярата. В рая Адам и Ева достигат до Дървото на Познанието и това е техния първи самостоятелен акт. Те не успяват да достигнат до плодовете на Дървото на живота, които биха ги дарили с безсмъртие. В рамките на своя живот, човек достига безсмъртие чрез овладяване на вярата като една от висшите способности на живота. Религиозната вяра е идеологически вариант на вярата. Тя е удобен механизъм за утвърждаване на съществуващото социално положение, за утвърждаване на раздвоения човек, устремен към своя задгробен живот. Но тя се оказва и параван за прикриване на действителната проблематика за вярата, чието разрешаване бързо би променило света в позитивна насока.
Озарението на вярата е доказателство за това, че човек успешно се справя с трудностите на живота. Силната вяра помага на човека да превъзмогва невероятни трудности, но тук вече попадаме на друг процес, показващ, че само вяра не е достатъчна, а е нужна свобода за нейното закрепване и възпроизводство. Дошло е времето зърното на вярата да разцъфти в човешките души. Но заедно с това ще трябва да отпадне и нейната идеологическа обвивка, а това предполага нов, по-висок социален ръст в развитието на обществото. Световната вяра ще разцъфти като освободена от своите идеологически окови. Това ще бъде тържество на човечността, когато хората ще станат господари на своята същност. Днес физическият свят си остава недосегаем за голямата част от човечеството,
а социалното възпроизводство на останалите се свежда до тяхното биологическо равнище, т.е. самият социален процес се деформира изкуствено.
Ако приемем вярата за венец на човешкия живот, то това означава, че самият живот трябва да стане човешки. Това е императивът на днешния ден, от чиято висота ясно се вижда, че през цялата история на човечеството до саморазвитие са се домогвали малка част от хората. Господстващите класи разполагат с условията за постигане на саморазвитие, но и те не се ползват от тази възможност след като отнемат тази възможност на болшинството от хората. Когато самите блага не достигат е налице историческо оправдание, но днес нещата са променени. Човечеството се нуждае от нов ред, чрез който всеки човек да има възможността да се саморазвива. Това днес се вижда от мнозина, но правителствата на богатите страни не предприемат стъпки в тази посока. Най-напред трябва да съществуват условията, като необходима предпоставка за разцъфтяване на вярата, а след това ще може да се говори за нейното усилване. Разбира се, процесите не трябва да ги виждаме, че реално ще протичат в такъв чист вид. В условията на мизерия "усилването" на вярата е свързано, от една страна, с религиозната екзалтация, оказваща се един от лостовете за поддържане на създаваното положение и, от друга страна, екзалтацията прераства в нахалство, бушуващо в обществото в различните форми на престъпността.
Непрекъснатото боравене с чистите понятия "вяра", "воля", "любов", "чистота", "истина", "бог" е един от мътните извори на идеологията, чиито потоци заливат книжния пазар, за да демаскират користните цели на заинтересованите от този процес сили, които намират свои оръдия в лицето на тези автори, издатели, разпространители.
Идеологизирането на вярата не знае граници. Най-напред вярата се откъсва от своята реална материална основа, след това тя самата започва да се дели на обикновена и божествена, за да стане ясно, че ако животът ти продължава да е невъзможен, ти самият си виновен, защото не си достатъчно вярващ.
Под "чисти понятия" аз разбирам понятия, изпразнени от съдържание. За да се обясни процеса на вярата се трупат планини от думи, които тъкат плетеницата на изложението, което поддържа единствено духа на екзалтацията и по този начин защитава своята правомерност. Аз не съм против емоционалното изложение, но когато чрез еднообразни схеми се експлоатира доверието на читателя и чрез неговото "неразбиране" се оправдава сложността на излаганата проблематика, става възможно да се демаскира действителното намерение да се лумпенизират читателите чрез деформиране на информационното пространство.
В крайна сметка, вярата, в своя идеологически вариант, се абсолютизира като се свързва чрез любовта с Бога и по този начин идеологът си е свършил работата. Пред читателя се поставя задачата да постигне божествената сила на любовта, а по условие бог е непостижим за хората. Тогава не ти остава друго освен цял живот да посветиш за постигането на тази химерична цел.
Липсата на любов между хората в стихийното общество, по идеологически път, т.е. чрез измама, се трансформира като любов към бога. Няма съмнение, че по този начин вместо възвръщане към себе си човешката индивидуалност се деформира. Постигането на любовта не води до превъзмогване на пространството, а точно обратно - любовта е доказателство за възприемането на света като прекрасен, защото преди това си постигнал хармония с него, а следователно си в състояние да възприемеш и пространството, което вече е в твоите сетива.
Ореолът на вярата е доказателство за постигнатата чистота. И обратно, чистотата е необходима предпоставка като питателна среда за развитието на вярата. От тази гледна точка може да се утвърждава и рационално да се разбират твърденията, че нечистият човек е смъртен, а чистият е поел по пътя на безсмъртието. Разбираема е и формулата, че само чистият човек притежава сетива за истината. Но какво да кажем за твърденията, че всички сме грешни, че всички сме смъртни. Тук веднага се разкрива промяна на гледната точка. И още нещо! Ще трябва да признаем правото на всеки човек да достига до чистотата и истината като равнище на своето развитие.
Вярата тъче духовния свят на човека с развитието и на волята му, и на ума му, а любовта идва като природна даденосст, но също се изгражда, закрепва и развива с много усилия в обществената среда. Съгласен съм с тези учени, които с изненада констатират, че тази проблематика стои неразработена от науката.
В йерархията на собствеността човешките същностни сили стоят на върха и затова се превръщат като основна ценност на възпроизводствения процес. Това е централен въпрос, който трябва да се поставя правилно и да получава решение в практиката.За правилното му поставяне трябва да тръгнем от разбирането на цялостния възпроизводствен процес на индивида, който предполага като предпоставка наличието на материална собственост. В такъв случай ще стане ясно, че висша ценност в йеархията на собствеността са изграждащите се човешки способности, одухотворени от чистотата на душевността. В този смисъл и вярата става възможно да се разглежда като изграждаща се човешка способност. Тогава няма многозначително и уклончиво като предпоставка на житейския процес да поставяме просто словесни изрази, подменящи реални структури. Липсата на вяра следва да се разбира като паталогично състояние на индивида, а следователно и на обществото. От тази гледна точка може да се разбере, че човечеството все още е на етапа на своето предисторическо развитие.
Тежките изпитания и смъртоносните противоречия, когато те са и продължителни, се превръщат в сигурен фактор на човешката деградация. Вярата, волята и любовта могат да ти помогнат, могат да те спасят в критична ситуация, но как ти самият ще можеш да ги спасиш от социалната стихия?
"Да вярваш - значи да мислиш правилно!" Съгласен съм! Кога и кой човек мисли правилно? Това е прагматичният човек, това е човекът, който чрез своята дейност разгръща текущата природа на битието и по този начин се превръща в негов субект. Колко примамливо звучи разрешението да мислим като Бога, който предварително е обявен за недосегаем! И наистина, да мислим като Бога, ще рече, че ние ще можем да осъзнаем Бога в себе си, а с това и себе си да осъзнаем като Богове, т.е. като хора. Но тогава удвояването ни в лицето на Бога ще стане излишно. "Щом има раздвоение не може да има успех, защото успехът - това е законът на вярата, т.е. законът на единството" / Учителят Петър Дънов. Вярата. Изд. Логос. Варна, с.20 /. Ето една мисъл, под която и аз се подписвам, макар че в нея може да се открие и, в случая, е положено съвсем превратно съдържание. А то е свързано с изискването да се вярва, но да се чака идването на онези помагачи, които ще уредят живота ни. Така се извежда необходимостта от търпението, която се проповядва не само от църквата, но и от политиците, които подменят социалното действие в спектакъл от собствените си действия пред чакащата по принуда нация.
Проследявайки фрагментарното изложение на цитираната по-горе книга, достигаме до метафората за тишината като лоно на човешкия живот. Съгласен съм, че тишината играе важна роля като среда за приложение на различните системи за самоусъвършенстване. Тя не е символ. За нея могат да се напишат много съдържателни страници, насочващи хората към овладяване на техниките за самоусъвършенстване. Но, в случая, за нея научаваме, че, като велика мистерия, тя трябва да остане скрита, защото не е дошло времето за изнасянето на тази наука на бял свят. И вече не е трудно, от ръба на абсолютизацията и мистификацията, да се понесем на гребена на фантазията, за да утвърждаваме, че тишината е свят за този, който вярва истински. Оказва се, че светът на вярващия се отъждествява със света на отшелниците, в който няма нито спорове, нито проблеми.
За да се преодолее очевидното противоречие между Слово и Тишина те се обявяват за синоними и въпросът е решен, за да отпаднат всякакви съмнения.
Израстването чрез превъзмогване на трудности е един напълно прагматичен процес. Но това не трябва да си остава едно голо афиширане, а, веднъж стъпили на този път, повече не трябва да го напускаме. Ако стоим неотменно на гледната точка на решаваните житейски проблеми, ние ще уловим връзката на човека със света. Тогава на тази връзка можем да слагаме различни имена, но единственото което не трябва да правим, за да бъдем последователни, е да не напускаме произволно тази връзка, за да не отлитаме в света на фантазията.
Плодотворна е идеята за усилване на вярата чрез реализация на желанията /с.27/. Но за мен реализацията е процес на разширено възпроизводство на човешката индивидуалност, докато авторите на изследваната от мен книга виждат реализацията във вярата и молитвата.
Съвсем приемливо звучат думите:"Вярващият върви по пътя на преобразяването" / с.28 /. Но тези декларации се нуждаят от последователно разтръщане на заложеното в тях реално съдържание. А това предполага нито за миг да не се откъсваме от проблемите, които ни поднася живота. Но какво излиза? Оказва се, че истинската вяра била извън времето и пространтвото, а това поставя пред нас едновременно три изисквания: 1/ да се надрасне ума, 2/ да се излезе извън времето, 3/ да се излезе извън пространството / с. 29 /.
Да убием низшата природа у себе си, да се преродим и така да се спасим! Да работим мощно върху себе си, защото изградените способности са обиталището на духа ни. Постигнатите от нас качества са ключът на настоящето и бъдещето. Да овладяваме по-висшите стъпала на своята природа, ще рече да намерим себе си. По този начин ние успешно ще решим загадките на днешния ден ! / Срв.: с.30 /.
Да се подобряваме отвътре! Това е централният въпрос. Но как е възможен този процес? Отговорът е поразителен: човешкото знание трябвало да изчезне /с.32/. Практическите съвети подменят волята с търпение и така се полагат основите на екзалтацията, елиминираща целия свят и уважаваща единствено себе си като убежище от бушуващата реална мизерия.
Съгласен съм, че "чистият живот е по-важен от всички религии" /с.32 /. Нека тогава да се учим как да живеем чисто и да издигнем принципа на живота, завещан ни от нашите предшественици:"Чистота във всичко и навсякъде!" В случая, нека не замърсяваме учението за вярата като го обременяваме с всевъзможни измислици!
Приветствам идеята за възможността да се постига неразрушимост и безсмъртие от човека чрез упорита работа. / с.33 /.
Животът има две страни. От една страна, това е животът на хората, устремени по пътя на щастието. От друга страна, това е животът на хората, обременени от вечното страдание. Устойчивите духовни качества изграждат характера на човека. Науката, изучаваща тази предметна област се нарича характерология. Да познаваме своя характер и да работим за неговото усъвършенстване! Каква по-достойна цел от тази можем да си поставим?
(Следва)