автор: otkrovenie

В безкрайността на Вселената, там, където не достигаха чужди мисли, бавно крачеше човек- объркан и изгубен в собствения си свят...И не защото светът му бе толкова голям, а защото на него му се струваше такъв. Голям, защото бе преминал всички познати му бариери и вече беше свободен... Свободен, но не знаеше що да стори със свободата си...
А всичко започна от една проста мечта- да може да избира живота си. Дълго бе обмислял възможностите, преценявал ситуациите, докато събере смелост да направи първата крачка, подтиквана от дългия път, който бе изминал и по който бе видял неправди, лъжи и оковите на лицемерието, което бе принуден да търпи около себе си. От доста време осъзнаваше, че не живее, че жив е само привидно, и се задушаваше от скучното ежедневие и липсата на действие в живота си.
А мечтаеше за свобода и справедливост, за приключения. Ако някой го бе видял тогава- отпуснат и меланхолично усмихнат в своето кресло, спомняйки си за миналото, нямаше да повярва, че човек с улегнал живот като неговия ще е способен да промени нещо...
Може би бяха прави! Едва ли щеше да промени реалния свят, да накаже злодеите и да защити бедните и слабите, но щеше да промени своя свят и своя живот... Те просто не разбираха, че важното е не дали ще успее, а дали ще опита, не дали ще постигне желаното, а колко силно го желае. Така и не бяха разбрали, че за свободата и за честта може и трябва да се жертва животът.
И като смел рицар той тръгнана на "поход" срещу злото. Но това пътуване не бе така гръмко- нямаше броня, кон или копие- не материялно, носеше ги в сърцето си...
Обикаляше и даряваше хората с щастие, доколкото може... било то с усмивка, жест или добра дума. Противеше се на нередното и възхваляваше доброто. Воюваше за свободата на благородните души. Влизаше в битки с "великаните" на виасоки постове, забравили откъде са тръгнали и кой ги е издигнал до там... (Но толкова сляпа е славата!) Той бе открил своя път към щастие и свобода, своя начин да постигне мечтата си... Виждаше го ясно, защото не за първи път се опитваше да го открие...
Помнеше предишния път, но тогава бе още млад .. Тогава се бе впуснал в една динамична и с неясен край промяна. И тогава търсеше свободата и бе решен да премине всички граници до нея само че не бе помислил за последиците. Защото едно такова бунтарство нямаше да остане ненаказано... от обществото. А то не обича различните, новаторите, не търпи дръзки промени, още повече, ако не са в изгода на най-високопоставените... Но нали той все пак се бореше за слабите...
Доколкото зависеше от възможностите му, премина доста граници, но не се чувстваше по-свободен и по-свободен... Напротив!- сякаш рамката на собствения му свят се стесняваше, но продължаваше докато остана без сили и падна... Не понесе ударите на обществото... И се оказа сам- неразбран и безнадеждно изгубен. Едва тогава осъзна, че всичко беше илюзия, че не във всеки се крие доброта и благородство... Но кой можеше да му каже...? Не че всъщност не му го казваха... Напротив! Но той не искаше да чуе... Той вярваше! Вярваше и нямаше да промени вярата си, докато не се убедеше в противното.
А го знаеше - всичко разбираше, но го таеше в себе си. Надеждата го крепеше до мига на отчаянието. Тогава вече бе изгубил смисъла. Чувстваше се предаден и забравен и сякаш онзи безкраен негов свят се бе свил до малка черна дупка, която поглъщаше всичко и трупаше наимуверни количества болка в центъра на душата му. Вече не се опитваше да обясни илои да се оправдае. Бе изморен от сивотата и безверието на света..., но и сам вече не вярваше...
Не искаше да признае дори пред себе си, че бе избрал доброто и помагаше на непознатите да осмислят безсмислените си дни с надеждата, че така ще открие смисъла на собствения си живот и ще сложи ред в купищата си объркани мисли.
Знаеше какво означава да нямаш опора под краката си, да се носиш в безтегловност към безкрайната неизвествност само защото без смисъла не можеше да определи посока на живота си. И точно когато за миг се почувства сигорен, че прави нещо значимо, неразбирането и безразличието го сломиха... Беше се отказал... Отказал се бе от всичко и тихо, и болезнено, безмълвно очакваше края...
Но все пак опита!
Това го накара да продължи да живее, за да достигне пак мига, в който да тръгне отново... към стремежа за свобода...
Може би страха пропавала го караше да чака толкова дълго втория опит... Трябваше да бъде сигурен в успеха си...
И ето- сега вървеше... свободен в безкрая на своите мисли... и ограничената свобода в рамките на обществото..., но все пак свобода...
Не познаваше друг начин да живее...
Останалото бе смърт.