автор: Mojsei

Как да развием индивидуалността си?



(Продължение)


ІІІ. ЖИВОТ, ОСНОВАВАЩ СЕ НА ВОЛЯ ЗА ЛЮБОВ


Волята е акт, закрепващ личностното разгръщане



Този октомврийски ден за Джиги бе особен - осезателно си даваше сметка, че този мъж навлиза решително в живота й. Цялото й същество се стремеше към него и това, от една страна, я заливаше с трепетно очакване и удовлетворение, че го е срещнала, а, от друга страна, тревогата й пред неизвестното, внасяше смут в душата й. Направи традиционната проверка като дръпна леко кукичката, за да почувства ясната му и безкомпромисна позиция, което я изпълни с по-голяма решителност. Призна му, че го обича и този спонтанен изблик сякаш, че й върна младостта. Почувства мъжката му сила и топлота, за които жадуваше, когато го чу да отвръща със същата невинност на признанието й. "Обичам те, Джиги!"- каза просто, а тази простота сякаш й върна годините, които тя считаше за загубени. Почувства се малка, но притежаваща и богатия опит на разочарованията, които й поднесе семейният живот.
Мислеше и за предстоящия им разговор в Интернет, чрез който ставаше конкретизация и обобщение, и на случващото се с нея…Връзката й с ози мъж се преръщаше в ос на живота й, а тя не можеше да повярва, че такова нещо въобще е възможно. Така го и попита:"Как се случи това?" а той й отговори, като разви въпроса за потребността, която вече е прерастнала в интерес. Нещо повече, разгледа въпроса в широк социален план…
Не усети кък се прибра в къщи. Движеше се сякаш в мъгла, в която мисълта й за него я водеше. Приятното усещане ставаше устойчиво, а душата й не смееше все още да се зарадва.
Остави чантите, които носеше. Бе си взела работа и за вкъщи, а също и мрежата с продуктите, която вече й тежеше…Трябваше и да сготви, но това занимание отдавна вече й носеше нещо неприятно…подсъзнателно…Включи Интернета. Взе си бележките, които си бе нахвърлила през деня на отделни листове и чак сега почувства умората как се оттича от цялото й тяло. Преди да види надписите, усети, че той е тук, че я поздравява, че изпълва цялото й същество:
-Здравей, Джиги! - така той започваше всяка от срещите им. - Аз приех твоето разбиране за преживяването като начин на живот, организиращ личностното разгръщане. В тази връзка, започвам да мисля за екзистенциалното като акт на любовта, организиращ приятелството…
-Обичам те Мо! - започна Джиги спонтанно. - И преди съм стигала до становищата на редица колеги, които разглеждат актът на любовта като личностно разгръщане, но едва с теб преживявам всичко това и се убеждавам чрез личен опит в неговата правомерност. С това мога да говоря и за отстояването на това положение като моя лична позиция. Подготвила съм се да ти разкажа нещо за една осезателна промяна с мен.
Ти знаеш за изключителната ми заетост…Ходя на работа и по цял ден съм като автомат. Сивата мъгла на безразличието ме смазва, а аз я преживявам като някаква леност, сякаш ядрото на дейността ми е обременено с мързел. Тук стана първата промяна, просветване и това започна от момента на нашата среща. Сега си давам ясна сметка за това. Благодаря ти, миличък!
-О, Джиги! Скъпа! - отзовах се мигновено. - Твоята емоционалност ми носи радостно преживяване, което, в същото време, ми служи и като предмет, който изучавам и описвам…
-Нека да продължа, Мо! - настоя Джиги.-Цялата тази мъгла ми действаше като някаква бариера, пораждаща в градация такова трепетно напрежение, което достига определено в някои ситуации и до страх. Сега нещата се промениха.Решителността ми започна да доминира. Сега по-добре разбирам съдържанието на понятията, които ти използваш - например това "озарение".
-Емоционално-психическото състояние, което описваш Джиги, пуска корени при зрелите хора в резултат на срив на волята и то може да продължи с години, дори до края на живота, без да се излезе от него.
-Представлява интерес причинно да се види как става този срив. Според мен, тези причини могат да бъдат различни, но те действат заедно…
-Особен интерес представляват причините от нравствено и от социално естество. Загубата на социалността - безработицата, води до нравствен срив, а сривът на волята е свързан и с физиологически промени, към които мъжете са по-податливи.
-На мен, като специалист, тези неща, които казваш, от една страна, са ми ясни, а, от друга страна, ти внасяш и друг поглед при разглеждането на тази проблематика, което ме впечатлява, но се налага и време, за да я осмесля по-добре.
-Тази трудност, която посочваш е свързана, не толкова с частните, колкото с общите въпроси, които трябва да се познават - става въпрос за мирогледно-методологическата ориентация на индивида в ролята му не само на автор, но и като читател.
-В такъв случай, аз имам въпроси, на които бих желала да си отговоря веднага. Разбирам добре, че ти правиш мащабно разсъждение, което довеждаш и до емпиричните му основания, за да превърнеш и нашето отношение в сфера на собствената си рефлективност. Сега по-добре разбирам основанията ти, когато определяш този роман като екзистенциален. И все пак, покажи ми ако обичаш, онези твои основания от по-висок теоретичен ранг, които ти използваш и като логически модел на конкретните си разсъждения…
-Но ти задваш невъзможни въпроси…А, може би, ще поискаш това разсъждение да направя в поетична форма?
-Да! - каза скромно, но сериозно Джиги и двамата си разменихме информация, че се заливаме от смях…
-Но знаеш ли, Джиги? Ти ми даваш чудесна идея…Нека да започнем с абсурда на съвременното човечество! Слушай!


Абсурдът

Едностранчивостта
на възпроизводствения процес,
натрапван
като необходим,
а в дейсвителност,
станал излишен,
ражда случайния индивид,
който си остава
без значение
за промяната на положението.
Абсурдът
на деградацията
поражда полюси,
които задават
мизерията на обществото,
в чийто кръговрат
общуването -
основа на хуманността,
се изражда
в конфликтуване,
което унизява,
макар и по различен наин,
индивидите,
в невъзможността им
да израстнат до личности,
а деструктивността
избуява
като насилие,
което изгражда
царството на произвола.


-Този текст наистина задава определена концептуална рамка и затова веднага може да се превърне в поле за изява и на неразбиране, и на изказване на различни гледни точки. На мен самата ми е нужно време, за да го осмисля, но признавам, че си успял в кратък текст да обхванеш един цялостен процес, визиращ индивида в отношението му с обществото - отбеляза Джиги с някакво напрегнато очакване за развитие на тази логика.
-Ще ти кажа само едно. Този текст пести много страници, ако искаш същото нещо да го обясня в проза. Нека саге да видим какъв тип индивид се ражда от такива обстоятелства!
-Добре!- с някакво облегчение и надежда в гласа де отзова Джиги.
-Ха….Ха….Ха…Добре те разбирам…-казах аз. - Слушай по-нататък, ако обичаш!



Човекът с изтрита идентичност


Човекът с изтрита идентичност,
преврънал се в пустиня,
не носи гняв, а примирение
в среда, лишила го от намерение.
В нищото отсъстват всякакви мечти,
а камо ли пък бели пеперуди -
разкъсан споменът лети,
превръщаш дните в луди.
Апатията му става дом -
отдавна е загубил той посока
и преживява инстинктивен страх,
редуван с екзалтация дълбока.
Но той е живо същество,
спасено от неволите чрез мрак,
напомняйки на днешното ни общество,
че в общността е той сирак.

-Много крайно, Мо! Но ме караш да се замисля, защото прокарваш логичесски последователна линия на разсъждение - каза Джиги критично, но с нарастващо спокойствие в гласа.
-Няма да влизам в дискусия сега, Джиги! - казах бързо и малко напрегнато. - Слушай по-нататък! Истинският трагизъм не е толкова в битката между хората с различно социално положение, а в колизията между тези с еднаква съдба.


Робите на дъното се бият

Робите на дъното се бият
и душите си наръгват с вкус:
писъци в тях се вият,
ала те танцуват блус
и чрез мъдрости се утвърждават,
носещи омраза с формата на стихове -
хитро мерзостта си възхваляват
с променени, лицемерни гласове,
сочещи Луната и звездите
като издокарват думите на гланц,
имитиращ битка с бедите
чрез мимикрията на танц.
Звезди са те в своите очи -
така е, само злобата им пречи,
че извиканите от природата лъчи
остават псевдопоетични речи.
Противникът да бъде уязвен -
това е ястие, приготвено наивно,
което се поднася всеки ден
с надежда да усети нещичко противно.
И правят се дори контакти лични -
да се съзре поне един дефект,
с цената на подмоли неприлични,
използвани, с познат от времето ефект.
Историята, на миналото близка,
разкрива днешния процес,
с тенденцията му низка,
превръната отдаввна в абцес.
Не може в блатото да си различен -
та туй показва нещо мръсно
и даже с блясъка си еротичен
оплют ще бъдеш, та дори и късно.



-О, Мо! Давай нататък! Признавам ти последователността и краят на изложението ти започва да ме вълнува…
-Но тук ще трябва да поясня нещо! - опитах се да успокоя Джиги. - Вчера видях една публикация на младо момиче - С. Тодорова, която много компетентно и коректно описва манипулативния процес. В тази връзка написах следното:



Хората, когато не общуват


Твоята творба показва намерение,
чрез което блика мойто уважение
и се възхищавам на умението ти риторично
да говориш за живота поетично…

На съдбата - казваш - да се покоря,
но ще бъда с наведена глава
или пък пред всички да вървя
и така съветваш ме сама.

Хората, когато не общуват,
тръгват по наклон трагичен
и започва се - да конфликтуват
по маниер циничен:

най-напред те приобщават -
правилата на играта ти показват
като и късмет ти обещават,
не приемеш ли … наказват?!

Хората с възбудени пороци
те въвличат в лицемерни обиколки,
но това не са уроци,
а среда с кармични болки.

Липсва значи общество
с тенденции здрави
и чрез него - в тъждество,
да вървиш в пътеки прави.

Няма нужда да търпиш
ударите лицемерни,
че решиш ли да се покориш
ще поемеш пътища неправомерни.



-Тук даваш друг поглед на връзката "индивид - общество", която е предметна оласт на конфликтологията. Бързам да те попитам дали довеждаш тези разсъждения до край…
-Да, Джиги! - оттговорих машинално и с цялата топлота, която се бе събрала в гърдите ми. Ето го този текст, който те касае лично:


Погледът ти нежно ме следи


Погледът ти нежно ме следи
и постила път,
в който стъпки от преди
водят в интимен кът,
за да се превърна в молба,
а и ти без глас ме молиш,
да вървим в нашата съдба,
че любов за мене ще търколиш.
Срещата ми с теб е чиста,
но потъвам в нежен сън,
в който сребърни мъниста
пеят и издават звън.
Тази радост ни поглъща
и достигаме до райски висини,
откъдето всеки се завръща
с житейските си добрини.
Нося в сърцето твоя глас,
а чрез моя ти ме чуваш
и сега ти казвам аз -
с мене в живота ще танцуваш.
Поеми горещата ръка,
за да сътворим покоя
и, останали за миг така,
ще потеглим двама в зноя
на оназ прегръдка мощна,
предизвикваща чрез смях шегата
и чертаеща картина нощна
там, в сърцето на гората.
С тебе, в заник зачервен,
носим онзи шемет,
който е невинно споделен
и цъфти в трепет.


-Тази еротика си е направо разменено любово обяснение, Мо? - отбеляза Джиги не толкова възторжено, колкото замислено…
-Така е! - казах кратко и малко хладно.
-Картината, която обрисува е впечатляваща, Мо! Екзистенция на озарението, впримчена в капана на абсурда и ликуваща над него! Тук правиш обобщение, събрало в себе си всичко - става ясно каква воля ни е нужна, за да разширяваме границите на своето възпроизводство, за да създаваме възможности за цъфтеж на приятелството ни като повдигната на степен любов, както ти се изразяваш.
-С теб Джиги, навлизаме в нова територия - тази на приятелството. Тъждеството ни, ни прави и различни от това, което се познаваме досега, поемаме по пътеки, по които не сме вървяли досега…
-Усещането за промяна поражда нерешителност - отбеляза с някаква тъмна отсянка Джиги.
-Това е трепетът на развитието, съдържащ и ликуването на възторга, и спокойствието на мъдростта, и нерешителността от неизвестното, но и дързостта да се върви по неутъпкани пътеки…Всичко това изисква прокарване на нови пътища, но и задържане на еуфорията от новите възможности, което се проявява чрез волята…
-Да, Мо! Овладяването на промяната изисква воля, но тази промяна трябва да се прави, а това е също воля, вкарана в действие…
-Смелостта не е липса на страх - отбелязах кратко - а действие въпреки страха, тя е движение към задоволяване на осъзнатата потребност въпреки съпротивата на стаха.
-Потребността ни от взаимност извиква волята ни като смелост за постигането й- отбеляза Джиги, а очите й вече блестяха, в което бях почти сигурен.- Но тук достигаме и до въпроса за болката като двигател на разтежа - допълни Джиги с много нотки на съмнение в гласа.
-Болката като граница, като погранична ситуация е едно, а навлизането в света на болката е друго - казах кратко, за да приключим този, продължил по-дълго разговор.

(Следва)