автор: me4kov

С Давид сме цял ден по Мадрид. Говорим си все по рядко - толкова сме изплезили език. За "Къщата на пънковете" /"La casa de los Punkis"/ споменаваме леко развеселени, защото ние сме все пак с амбиции... Нали така?
Между другото пита ме с колко жени съм бил. Излъгвам, че с малко, а накрая посочвам смехотворната бройка три. Всъщност пак излъгвам. Истината, от която страхотно съм се кефил, но по едно време и леко-доста сконфузвал, както явно е и сега, е, че с моята Миленка сме си първи и единствени. А съм убеден, че за мен няма по-хубаво нещо. "Хм" - казва струва ми се със скрито присмехулни очи - той разбира се не им знаел бройката.
Вечерта виждам за първи път многобройните мадридски площади, наджипкани с будна кротко-купоясваща младеж, трошаща от време на време бутилки. Присядаме тук и там и получаваме бира и хашишни дръпки колкото си пожелаеме. Черпя го както винаги с русенско варено, а той хапва радостно в нозете ми и се смее. Странно ми става, че замръкнали на "Площада на Слънцето", когато давам една консерва на едно кутре, Давид гледа бесен и нещо мърмори. Вечерта в "Къщата на Пънковете" пак е смръщен и мърмори. На заспиване чувам Доайенът да си приказва до мен с някого кои ли сме ние, `el colombiano` и `el bulgaro`, сякаш с известно притеснение. Отново се събуждам с ранобудната му шетня. Човекът е тъй приветлив и чудесен и твърдя галантно-интелигентен. Черпи ме с хашиш и си приказваме дружески.
С Давид цял ден сме нагоре-надолу, пикаейки по тесните старинни улички и съвсем рядко си говорим. Черпя го от русенското си варено, а той е културно радостен и както често пъти - ужасно възпитан. Малко в повече ми понасмърдява, щот отдавна не е виждал баня, но не съм гнуслив - вмирисвам се и аз. Докато чакаме на един площад, изпълнен с местно мароканско присъствие да ни донесат хашиш за пет евро /откритие на Давид/, похапвайки в един вход, той ме рисува. Някакъв педераст пак се навърта около него и го хваща за ръката, но аз му се изрепчвам "Махай се, той е мой". Рисунката е готова - както съм си седнал, дългокос и бая брадат, а едната ми ръка - със странно голяма костелива длан и пръсти с много дълги нокти, сграбчила маска на някакъв урод - демон. Хубаво изпълнение. Очарован съм. Но Давид не е доволен. Пише нещо на испански, прочитам го, леко разочарован, че не е текст на негова песен нито пък нещо за спомен като в книгата на "Всяка Неделя" и иска да го преведа на български и да му го кажа, а той го изписва на латиница. После ме кара да го произнеса на български три пъти, като го произнася всеки път след мене, а то в буквален превод гласи: "Не съм нормален, и шизофренията всеки път се всериознява повече". Подарява ми творението.
Хубаво. Хм, леко странно.