автор: gumbert

Робърт Фрост

Когато брезите се скланят надолу
Сред други дървета, тъмни и стройни,
На мен ми се струва, че някое момченце
Навело е тези брези към земята.
Но не момчето привело е техните стебла,
А зимният дъжд. В мразовито, ясно утро
Клонките им, покрити с глазура,
Звънят на вятъра, и многоцветно
Искри по тях напуканият лед.
А по пладне, когато слънцето ги стопли,
На земята падат прозрачните им ледени обвивки,
Пробиват снежната кора, и струпват
Планини от счупено стъкло,
Тъй, сякаш там е рухнал целият небесен свод.
Стъблата им под леденото бреме никнат
И се накланят към земята. А привели се веднъж,
Брезите никога не ще се изправят.
Ще измине много време, и ние се натъкваме
На техните прегърбени стебла, покрити целите с листа,
Безволно влачещи се по земята -
Като момичета, на колене застанали,
Сушат косите си на слънцето...
И по-добре да бяха тез брези наведени
От нашето момче, овчарче някакво,
Живеещо достатъчно далече от града,
За да не може да играе бейзбол.
Та то измисля си игри
И тъй играе си на тях през цялата година.
И на брезите, дето никнат на земята на баща му
То всеки ден люлей се и не спира,
И всички те навели са глави пред него.
Момчето овладяло е нелеката наука
Да се катери по дървото, до самия връх,
До недостъпните му клонки нависоко, и
Да запазва равновесие - така и ние
Наливаме си чашата до края
И даже в повече. Държи се здраво то
За тънкото стебло, там на върха и после, с внезапен скок
Във въздуха, свистейки, описва полукръг
И благополучно слиза на земята.
В детските години и аз така люлеех се
На клоните на нашите брези,
И днес мечтая пак да се люлея.
Когато изморен от собствените мисли,
Животът ми се струва тъмен лес,
В който аз вървя с пламнали страни,
Паяжини лицето ми покриват
И окото ми сълзи, одраскано от остра клонка, -
Тогава ми се иска да напусна таз земя,
И после да се върна пак, за да започна всичко отначало.
Съдба, не ме разбирай превратно
Не оставяй моите желания наполовина изпълнени.
Трябва да се върна на земята.
Земята - това е мястото на моята любов, -
Не мога аз да си представя другаде да обичам.
И искам да се изкача на някоя бреза
По черните й клонки на бялото стъбло
Все по-нагоре към небето - до онзи миг,
Когато клонът ще ме спусне на земята.
Прекрасно е да си отидеш, а после да се върнеш.
И въобще, каква по-хубава игра от тази
Нагоре и надолу тъй да се люлееш,
На клоните на някоя бреза.