( продължение)
След катастрофата дните се объркаха. Не пропуснах и да се простудя. Малко ми бяха другите главоболия, болестите се струпваха наведнъж. Вместо да се изплаша, се зарадвах. Сега вече нямаше кой да ми помогне, да ме изведе от тинята, в която се оставях от години да затъвам. Време е да помисля за нещата около себе си. Размисъл по-болезнен и от болестта, но не можеше да изчака. Лошото бе, че нямах сили да стана и да отида на преглед. Поредният безмислен преглед с алергията ми към лекарствата, но можех поне да се успокоя за главата си. Дългите рецепти нямаше да ми помогнат, но усещах в главата си тежест. Ударът бе лек, но ме прикова към леглото за дълго. И тези мрачни мисли, точно сега ли трябваше да атакуват болния ми мозък?
Времето бе пред мен. Не направих усилие да се обадя по телефона. В "Овча купел" те се брояха на пръсти, ако изобщо работеха. По правило в лошо време се разваляха. Не се притеснявах и от уволнение, ще ми намерят заместник, ще се справят. Все едно, дори да се сгромоляса целият свят не бих направила усилие да стана и да търся телефон.
По съвпадение след два дена излизах в отпуск. Бях започнала и ремонт. В стаята ми той остана недовършен. Лежах и погледът ми напразно си търсеше място да спре. Стаята бе празна. Ремонтът смешен с претенцията си да покаже обезпеченост. Голите стени ме обграждаха като в затвор, целият ми багаж се събираше в два куфара. Сякаш бягах от нещо, сякаш се бях приготвила да тръгвам...
Всъщност, обичах красивите вещи, защото не можех да ги имам. Живеех ден за ден и се наслаждавах на глупавата мисъл, че мога да живея с малко. Залъгалки. Смешни залъгалки, заблуда за останалите, не и за мен.
Двата куфара подпираха стената, превърнати в нощно шкафче. В дългите часове на деня привличаха погледа, лутащ се из празната стая. Да замина ли, къде, при кого, в това състояние? Да ида ли на лекар, да се обадя на съседите? Не, ще си остана тук. Вината си е моя, сама ще се справя. Мрачното зодоволство ме извеждаше до истината, помогна ми да се преборя с болестта, а всичко бе толкова простичко, скрито зад безбройните думи, които не показваха и една миилонна от нея. Коя истина? Борех се с многото истини, борех се със себе си.
Имах чувството, че не ми се случва за първи път. Беше познато изживяване, с мен или някой друг, в този живот, а може би само сънувах. Имах треска. Събуждах се мокра, заспивах, болезнено преглъщах студен чай, който не разхлаждаше изгорелите ми устни. Горях, тялото ме болеше, нещо режеше мозъка. Температурата властваше над мен, но нямах сили, не можех нищо да направя. А трябваше да стана, да си направя компрес с оцет, но се отпусках и оставях в ръцете на случая. Случаят си знаеше работата, щом само в един ден ми се струпваше всичко. Или бях наказвана за безбожието си, или просто бях родена с вина.
Мислите не ми оставяха и миг спокойствие. Укорявах се за грешките си назад и вместо сънят да донесе изцеление, да забравя коя съм, да не сънувам и събуждам измъчена, държах очите си отворени, да съм будна, само и само вината да не се връща. Бях виновна, за живота си, за залъгалките, а можех да избягам, но постигнатото ме връщаше назад, алчно за още страдание.
Рецептите, наистина не помагат. Всеки има своята рецепта, само аз не. Не намирах лекарство в нищо, но съзнанието, че точно сега съм болна, ми даваше малката, макар и безнадежна утеха. Гонех мислите, но те идваха, накъсваха спомените, напираха в съня, отнасяха ме с настойчивото си питане в неизвестната посока на подсъзнанието. Не можех да ги спра, можех просто да ги изслушам. Хванах се на собствената си самоизмама, тя ме дърпаше хищно и аз потъвах в тежка, непосилна забрава.
(Мъчително усилие ме изпълваше цялата. Стоях в средата на стаята, с каменни крака, прикована сякаш от цяла вечност към гледката навън през прозореца. Той изпълваше пространството, той бе вселената, в която исках да вляза, но не можех да я докосна, дори и с мисъл. Бях затънала в нещо лепкаво и тежко. Не можех да дишам. Около мен се разстилаше мъгла, мокра от нарежение. Напразно, колкото и да напрягах мускулите си не помръдвах, а затъвах още повече. Усещах с порите си тъмния натиск и той ме задържаше отвсякъде, а само аз можех да протегна ръка, да разчупя ледената му прегръдка, да пристъпя напред към прозореца, да съм свободна...
Там, навън бе лято, беше ден, усещах го по клоните на дърветата, долавях полета на крила и разтварях ноздри за горешия въздух. Бях там, но прикована от векове, и изведнъж лепкавото нещо ме отпусна, разтвори прозореца, изведе ме навън и ме заслепи с обичта си. Слънцето се вля в гърдите ми, опари ме с дъха си. Вдишвах жадно аромата му и гледах към хоризонта, отдръпнал се към безкрая с пръснатите купчини дървета. Бях виждала вече тази картина, нарисувана от сънищата, не чувах стадата, но знаех, че са някъде там и вдишвах упоено капките разтопен бор, бръмченето на пчелите над цветните петна. Радост се промъкваше кам сърцето, като забранен плод и вече усещах вкуса на мед върху езика си, бях вътре, в себе си, у дома, бях в моя ден...)