автор: lisiza

(повест, първа част)

Пламъкът трепна, изтъня и угасна, колкото и да го защитавх с дланта си. Едва намерих място на завет зад колоната, пресрещайки множеството, а вече стоях глупаво и се усмихвах, без да мога да погледна в страни.
Не бях застанала на подходящото място, изобщо не бях на мястото си, но заинатила се дълбоко в себе си, че ще съм част от празника, се самозалъгвах пред другата причина - и той ще е там със семейството си. Групата им бе весела и наблизо, мъчех се да не ги забелязвам.
Множеството ме изтласка напред от укритието и като не знаех какво да правя, пресякох процесията и се скрих зад друга колона. Беше късно да се върна, пресичането с позакъсняла злоба ме удари в лицето с учудените си погледи и фатално предчувствие. Можех, просто да тръгна с другите и да направя с тях третата обиколка.
Не бях суеверна, но незапалената свещ привличаше очите и почувствах срам, че правя нещо нередно. Криех се старателно от въздушното течение, но напразно, свещта не се запали. Бледият й пламък се задържаше за миг и угасваше рязко. Укорявах се, но мисълта, че имам грехове ме успокояваше със странна настойчивост. Грехове, за които нямах име, но имах вина.
Не дочаках края на процесията. Бях изморена от работата си след втората смяна и в полунощ исках да съм една от множеството, частица от Възкресението. Но тази нощ не бе красива. Студена, с изчистено от звездите небе, с хиляди свещи в пространството около двете църкви. И аз бях там и исках радостта да ме обгърне, но всъщност бях далеч... Много далеч.
Стоях пред по-малката църква "Св.Никола", с надеждата за малко чудо. Но неразумното желание угасна заедно с незапалената свещ. Само вятърът ли бе виновен или гузната ми съвест, че обичах женен мъж или просто в един ден трябваше да изкупя наведнъж, събраното през годините?
Странно, но като се отдалечих, усетих, че няма вятър и дълго стоях на площада пред другата църква "Св.Неделя", гонейки мисълта за угасналата свещ. Беше ли предупреждение? Крясък ме накара да вдигна глава. В небето над мен кръжаха птици. Белите им кореми, гласовете, крилата, ми напомняха гларуси. Но нима сънувах, откъде гларуси в София? Не ги виждах добре в тъмното, но усещах ятото. Илюзия, може би са само лястовички или други птици, но бях сигурна, че са гларуси. Да, исках да видя гларуси в небето, бях уверена, те ме докосваха с полета си.
Изведнъж се успокоих. Не бях и религиозна, но на Великден ми се случваха странни неща. Замислих се, не е случайно. Така е, не вярвах и преди, но нещата бяха много по-прости. Отговарях за вина, за грях бях наказвана.
Добре, грешах, не знаех и не исках да знам, че греша, но бях вече готова да посрещна наказанието си.
Службата приключи. Множеството се разля по площада. До тук бе добре, но не бях помислила за завръщането си. В този ден се празнуваше, а беше нощ и аз с моят късмет трябваше да ставам рано за неприятната първа смяна. Живеех в другия край на града и частните таксита все още бяха рядкост.
Нямах избор, тръгнах след другите, с надеждата някой таксиметров шофьор да е излязъл да поработи. Обикновено се чакахме с колегите, но тази нощ бе по-различна.
Не бе достатъчно и времето да е отвратително. Студ, с валежи през седмицата, от които калта бе плъзнала из улиците. Не бях помислила и за елегнатните си обувки, свикнала да не вървя пеш, но в тази нощ наистина си плащах. Не виждах никой от познатите си, те сигурно бързаха със семействата си, угрижени да запазят скъпоценния пламък до в къщи.
Тръгнах след тълпа от непознати, изхвърлила товара на уморените си мисли, по оживения "Стамболийски". Вървях през калта прежалила новите си обувки, без да гледам към витрините. В тях отражението ми сигурно бе жалко. От влагата, от вътрешното разочарование и безсилие от собствената си вина, да искам да съм с него, да е мой, но той вече имаше семейство, косите би полепнаха с първите капки студен дъжд. Вървях и влачех чадъра си, а тежката ми чанта с всичко необходимо се блъскаше в краката ми. Накъде бях тръгнала с чадър, дълъг и моден в тази разкаляна нощ? Валеше, а не разтворих чадъра. Исках да го изхвърля, като ненужна вещ, превърнала се в смехотворно благоприличие, но за пред другите. Ами те не даваха и пет пари за мен, камо ли за скъпия ми копринен чадър! Първата кофа за боклук бе моето спасение от вината, от греха, от самата мен.
Облекчена от товара си, унизена и щастлива едновременно продължих към дома. Да можех да избягам и от живота си, да изхвърля от него всичко ненужно, да избягам и от жалкото място, което заемах в него с професията си... Можех, разбира се, все някога щях да го направя и решението дойде насред калната улица, мокра до смърт, родена с нова жажда и забравила дали ще се прибера изобщо. Всъщност, никой не ме чакаше и да се разболеех нямаше да ме чакат и в работата. И по-добре, една грижа по-малко...
Пред мен бе "Константин Величков", до "Овча купел" два пъти по-далеч. И в този момент, като по поръчка до мен спря свободно такси. От радост, отчаяна от неприятните мисли, забравила за обичайната си предпазливост, седнах, без да погледна към шофьора. Казах адреса и се отпуснах, но веднага разбрах, че съм сгрешила. Бях го уволнила преди месеци за кражба. Можеше да прехвърли озлобението си върху мен, бях в ръцете му, но той се хвалеше с новата си работа. Бе ме познал, разбира се, но заразказва още по-усърдно за новия си избор. Не го слушах. Само по-скоро да съм у дома. Беше лесно да му кажа да спре и да сляза, не, да избягам навън. Но той някак спомена "Бог забавя, но не забравя". Защо го оставих да говори, да богохулства, защо аз безбожникът се страхувах от тези думи? На следващата пресечка катастрофирахме. Стана нарочно, като че ли той го искаше и аз не направих нищо за да го спра. Очаквах удара интуитивно, предусетих го и не се предпазих, не предупредих, че колата е срещу нас.
Главата ми докосна стъклото, начупено на хиляди късове светлина...
Дойдох на себе си седнала в друга кола. Само помня, че катастрофирах на път за в къщи.