автор: bebe_eli

Студеният огън на кьлбото ги разтапяше за секунди.Настигне ли те спасение няма - умираш в адски мъки.Тъпанчетата ти се пръскат от собствените ти крясъци на ужас и болка.Задушава те смрадта от собственото ти догарящо тяло.

Намирахме се космическия кораб "Вселена".Неголям, обагрен в яркочервеното на Федерацията.Вече пет месеца откакто напуснахме последната колония в търсене на нови обитавани планети,с които евентуално да търгуваме.Нищо.Според изчисленията ни, отдавна трябваше да се натъкнем на спътник ако не друго,но космоса сякаш си играеше с нас.Около кораба буквално нямаше нищо - нито планети, отломки, звезди, метеорити ...камо ли някакъв разумен живот.
На шестия месец претърпяхме необяснима и внезапна авария, която ни извади от строя.И двата двигателя се запалиха, ей така от самосебе си, заедо с тях се запалиха и всички запаси от гориво!Абсолютно необяснимо и предвид ситуацията - пагубно. По- голямата част от 30 членния екипаж запази самообладание. Двама не особено стабилни психически механици изпаднаха в истерия, че ще умрем така или иначе и изхвърлиха от трюма всичките ни хранителни запаси, преди някой да се сети да направи каквото и да било.Храна остана за около седмица и то при положение че я пестим и разпределяме правилно.
Вече си мислех че по - лошо и безднадеждно няма как да стане.Обаче сгреших.На третия ден след аварията към кораба се доближи нещо с размерите и формата на варел. Придвижваше се с изумителна скорост, черно и хладно.Сензорите не го идентифицираха, радарите го отчитаха като "отломка".Опитахме се да се свържем по радио станцията , и по - странни кораби бяхме виждали, но без успех."Отломката" се спря на десетина метра от "Вселена" и се спря, все едно ни изучаваше.Хората взеха да се паникьосват и извдихме всички налични оръжия,тези на кораба не можехме да контролираме(заедно със защитата му бяха повредени).
След няколко часа "отломката" просто "проникна" в кораба и от нея с плавно равномерно движвние излезе кълбо.То минаваше през стените сякаш беше само видение или сянка.Голямо колкото топка за тенис, черно и хладно.Капитанът се опита да го обстреля с бластера.Голяма грешка!Кълбото проникна в мислите му и го вцепени от ужас.После се разтече и стана на нещо като носещо се петно катран.Полепи се по кожата на капитана и направо го заля.Горкият човек крещеше от болка, докато плътта му изгаряше.Нечовешките му писъци отекваха по коридорите.Костите му се стопиха и той издъхна.За минута - не повече.Никой не помръдна.По лицата бе изписан потресаващ страх.Окопитихме се чак когато стоновете на третата жертва затихнаха.На пода лежаха три кървави купчини,смърдящи на изгоряло месо.Разбягахме се по отделенията като овце, пръснахме се недоумявящи и невярвящи кякво точно се случи.Кълбото тръгна на лов, не бързаше.Така или иначе нямаше къде да се скрием,то минаваше през всичко.
Колкото и да бягах нямаше къде да отида.Настъпвах още тлеещите, полуживи останки на приятелите си и подминавах жалните им писъци за помощ.Не можех да помогна нито на тях нито на себе си.Бластерите бяха абсолютно безполезни.Студеният огън на кьлбото ги разтапяше за секунди.Настигне ли те спасение няма - умираш в адски мъки.Тъпанчетата ти се пръскат от собствените ти крясъци на ужас и болка.Задушава те смрадта от собственото ти догарящо тяло.
Корабът не беше голям и скоро почти всички замлъкнаха мъртви.Останахме само трима в контролната зала и хлипайки очаквахме гибелта си.Кълбото не закъсня,"надуши" ни.Доближи се и имах чувството че се надсмя над безпомощно влачещите се проплакващи тела пред себе си.Подмина най - близкия човек, който само стискаше очи и се молеше.Подмина мен и заля парамедика, който се беше свил под командния пулт.И до днес се будя нощем от истеричните крясъци, който раздраха съзнанието ми.Като кървав нож се впиваха в ума ми и го тровеха.
Не знаех какво чудо спаси мен и помощник - капитана.Кълбото си замина така внезапно както се беше появило.Изчезна в пустия мрак на космоса и отнесе огнения си хлад със себе си.
Храна вече имаше много - сега не деляхме на 30 а на 2 и доживяхме някак идването на спасителния флот.Като не получили сигнал от "Вселена" няколко дни, пратили патрула да ни търси на последните подадени от нас координати.И ни намериха,обезумели и полулуди,но живи.
Прегледаха ни старателно както психотерапевти,така и медици. Оказа се че съм бременна.Помощник - капитана имаше неоткрит рак на черния дроб в ранен стадий.Дали кълбото беше разбрало и се беше смилило над нас?