автор: daik

Не тъгувам, не зова, не плача.
Както ябълката губи цвят,
в златните предели ще прекрача
Зная няма да съм вече млад

Ти сърце кръвта ми вече бавиш
студ докосва те едва. До края
във страната брезова не мамиш
по тревите бос да се пошляя.

Скитник дух, ти вяло, вяло
палиш в устните любовен глас
свежест моя вече отлетяла,
буен поглед, пълноводна страст.

Не пилея своите желания,
мой живот, или си само сън?
Сякаш в пролетни ухания
аз на розов кон препускал съм…

Всички, всички на света сме тленни
стапя се меда в листа на клен…
Нека вечно е благословено:
след цвета си тихо да умрем.

Оригиналът