автор: PLACEBO

Семейни истории с неочакван край


Будилникът иззвъня остро и предизвикателно, но само няколко мига бяха нужни на Кольо Николчев, за да му отнеме гласа. "4 часът! Боже, какви времена настанаха!"
Мъжът се протегна бавно, като внимаваше да не би да изпусне и малко от удоволствието да се протягаш въобще. Стана по войнишки и преметна някаква покривка върху леглото си.
Един поглед беше необходим на човек, за да се убеди, че Кольо Николчев е привърженик на хаоса и това съвсем не го вълнува.
Стаята му беше в окаяно състояние. Да оставим настрана неподредените книги и вестници. Навсякъде се виждаха дрехи, ненужни вещи. На масата беше оставен, завит в найлонов плик, половин хляб, до него - бурканче с мед, а вчерашните (дали не оняденшните?) трохи, даже не бяха почистени.
Но тази неразбория явно не се отразяваше пагубно на нашия герой.
Той вече се обличаше - дебел вълнен пуловер, вълнени чорапи и панталон.
Навън беше зима, кой знае колко градуса под нулата. "Навън беше зима, но се чувстваше пролетния полъх на демокрацията". Това става за литературно съчинение, си помисли Кольо. Но беше истина.
Краят на 1990 година. Магазините бяха празни, хората се редяха на опашки за насъщния по цели часове. Имаше и купони, но каква файда, като не можеше да намериш стоки за тях?
Николчев се загърна добре в шубата си, нахлузи една скиорска шапка, изплетена от жена му, и излезе тихо, като внимаваше да не вдига шум.
4,10 часът. Слизайки по стълбите, чу, че долу входната врата се хлопна.
"Сигурно някой е подранил като мене. Дано днес да успея." Мъжът се усмихна малко кисело на себе си и въздъхна. Днес трябваше да успее да купи някакъв колбас от супера.
Да!
Колкото и смешно или тъжно да звучеше, той се беше запътил в 4 часа сутринта към супермаркета. Ако не беше вече закъснял, щеше да се сдобие с номерче, а после да чака през деня момента, в който ще докарат саламите.
Снегър скърцаше недружелюбно под краката му, вятърът го пронизваше, ала въпреки това той бързо-бързо се движеше. Зави към магазина и с облекчение видя, че няма почти никакви хора. Забеляза и една съседка, млада жена на около 30 години.
Висок мъж, на който се виждаха само очите, му даде номер 18 и му каза да дойде в шест часа на проверка. Записа името му. Съседката пък беше номер 15. Тръгнаха обратно към блока си. Жената с приповдигнато настроение разказваше, как оня ден успяла да занесе в къщи по половин килограм два различни вида салам и децата били на върха на щастието. Те дежуряли цялото семейство - мъжът й щял да отиде на проверката в 6 часа, тя да оправя децата за училище и детска градина, после, в 8 часа, като отидели на работа, бабата на мъжа й щяла да стои на бойния си пост, и чак към 12 часа, когато дойдела стоката, тя отново щяла да се върне, само дано успее да се измъкне от работа и да сколаса с всичко в обедната почивка.
Кольо Николчев я слушаше и кимаше в знак на съгласие, но мислеше за внуците си. Дали имаха какво да ядат в провинцията?
Жена му, вече пенсионерка, отиде при дъщерята , за да помага през зимата. А пък и друго си е една баба да се върти в къщи и да допринася за възпитанието на децата.
А дядо Кольо остана в София, имаше още 2-3 години до пенсия. Работеше като счетоводител в малко софийско предприятие . Дните без жена му минаваха скучно, затова и нямаше ищах за нищо. Ако дойдеше Марчето да види в каква кочина е превърнал гарсониерката им, щеше да го убие.
Той вече си мечтаеше за петъка, когато ще замине при своите хора, за да отпразнуват семейно Никулден. Нали внукът носеше неговото име!
Само да успее днес да купи салам - това ще е най-голямата изненада за всички!
Вчера, най-неочаквано, се беше сдобил и с една бутилка олио извън купоните. Цяло богатство! Жена му ще има да се радва!
Кольо осъзнаваше прекалено добре ситуацията. Кризата обхващаше бавно, но сигурно всички сфери на живота. Кога е било това - да се радваш на парче салам и да му се кланяш като на Господ? Възрастните хора разправяха, че по време на войната също било с купони, но имало какво да се купи с тях.
Тогава, по време на войната, Кольо беше дете на 10-12 години. Имаше някакви спомени оттогава. Живееха на село, баща му и дядо му имаха имоти, които обработваха и децата не чувстваха никакви липси. След 9 септември 1944 г. започнаха мъките на семейството им. Обявиха ги за кулаци, дядо му изпратиха в лагер, а баща му интернираха. В главата на вече 16-годишното момче настъпи голяма бъркотия, но майка му успяваше да свърже двата края в тези тежки за семейството години. Взеха им къщата, имотите.
Много пъти Кольо се беше питал - за какво той е виновен? Направи опити да следва - не, даже не приемаха документите му. Какво ли не работи, с какво ли не се захваща. Научи се да мълчи и да се съгласява с властващите. След дълги години се убеди, че "Мълчанието е злато".
Срещна Марчето на една вечеринка и напълно в реда на нещата, я покани на танц, младежкото му сърце се разтуптя и той се влюби. Дребна, крехка, подвижна като дяволче, тя му завъртя главата и на бърза ръка двамата се ожениха. Ожениха се, за да започнат мъките им. Но през годините здраво се държаха един за друг и всеки оценяваше предаността на другия.
"Както и да е. Всичко е минало свършено." Кольо погледна часовника си и се успокои, че има още време до 6 часа. Беше се обадил в работата, че до обяд може би ще закъснее. Колежката му, също счетоводителка, го успокои да не се притеснява.
Явно, мисълта, че ще може да купи салам, му подейства като опиум. Захвана се да почисти стаята. Беше щастлив, че ще успее да изненада приятно внуците.
Проверката мина бързо. Доколкото разбра, номерата бяха стигнали до 340 и продължаваха да се записват. Всеки ден колбасите стигали за около 120 човека. Значи, беше вътре!
Това го окрили още повече. Купи си от новите вестници - особено го интересуваше зеленото Земеделско знаме. Очакваше да върнат земята, да върнат бащините му имоти. Надежда се прокрадваше в сърцето му... Бащините му земи...
Скоро дойде и време за следващата проверка. Някой пусна слуха, че днес нямало да има колбаси. Той поогледа празните стелажи в магазина, пошля се безцелно. И навън се поразходи, слънцето огряваше вече комплекса, вятърът беше утихнал. Близо двучасовата разходка му се отрази добре. Влетя със зачервени бузи в супера.
"Саламите ще дойдат в 11 часа!" Това беше първото, което погали ухото му. Бяха се събрали поне 100 човека - стари баби с бастуни, майки с бебета, хора, забегнали от работа, с риск да я загубят. Магазинът жужеше като кошер, настроението беше празнично.
Кольо извади вестника и погледът му се плъзна по страниците. Но къде ти ще прочетеш нещо - от няколко страни се чуваха различни разговори.
"Луканов е нахалник, като не си подава оставката."
"Трудно ще им бъде на СДС-то"
Повечето оживено коментираха политиката и всеки, естествено, беше прав.
След около час и половина радостната вест се разпространи из супера и хората едва ли не започнаха да се прегръщат. Всички излезнаха навън и високият човек от сутринта (който беше дал номерче на Кольо), застана на вратата и тържествено каза:
- Колбасите пристигнаха! Спокойно, днес са получили повече, така че ще има за всеки. Имате право на 1 кг!
Чуха се освирквания, други плеснаха радостно с ръце.
Скоро дойде и номер 18. Кольо взе една палка сух салам и Камчия.
- За внуците! Откога не са вкусвали саламче, милите!- виновно каза той на продавачката. А тя му смигна весело, когато той й каза, че е получил повече от 1 кг салам.
Прибра се в къщи, внимателно положи богатството в хладилника. Дори и не помисли да си отреже малко.
Точно в 12 ч., когато започваше обедната му почивка, той се появи с видимо добро настроение в работата си. Колежките ги нямаше. Бяха му оставили бележка, че отиват чак до Горубляне, защото чули, че там има сапун за пране и ориз. Ако можели, щели да му купят и на него. Кольо се зарадва още повече. Ако успее и това да занесе на жена си..!
След обяд Марчето се обади да го пита кога ще тръгне. Той не се сдържа и й каза радостната вест - ще донесе олио и салам. Тя не скри радостта си:
- Утре вечер ще те чакаме, Коле! Ще напраявя салата от кисело зеле, и ще те чакаме с олиото. Грам не е останало! Добре, че има свинска мас.
Кольо затвори телефона, но му се доплака. Запомни какво му каза Марчето - грам не е останало! Сигурно гладуват и децата са отслабнали. Срам и позор, при този възход на живота на Запад, неговите внуци да няма какво да ядат!
Мрачните му мисли бързо бяха изместени от една страшно радостна новина - колежките му се завърнаха и му донесоха ориз, сапун и цели два шоколада Аеро! За това - последното - даже не беше и мечтал.
Колко му трябва на човек, за да се почувства щастлив?
Е, шоколадите ще бъдат баш-изненадата за внуците.
На другия ден Николчев се прибра по-рано от работа, стъкми багажа си. Сложи всичко в една черна чанта, приличаща на дипломатическо куфарче, отгоре с цип. Натъпка я, толкова бързаше, че не подреди както трябва нещата в нея. Ципът не се затвори докрай. Но нямаше време да търси друга и тръгна.
По пътя за гарата щастието го изпълни изцяло. Олиото бълбукаше в чантата, сухият салам, завит в амбалажна хартия, се показваше от единия край на чантата и леко му намирисваше. А Кольо вдишваше с пълни гърди миризмата на шпека. Вдишваше щастие.
По тъмно влакът пристигна и народът се изсипа на гарата. Градският автобус така се препълни, че щеше да се спука по шевовете. Кольо Николчев държеше с дясната си ръка чантата, а с лявата - с един пръст - беше докопал горния лост. Натискаха го и го блъскаха като полудели. "Нали имам закалка от София" - помисли си Кольо и се остави на приятното бълбукане на олиото.
Щом звънна на звънеца, вратата светкавично се отвори и внуците го нападнаха като хуни.
- Салама! Салама! - закрещяха те от възбуда и се хвърлиха да целуват дядо си.
Появи се Марчето и извика към хола:
- Олиото дойде!
Оттам изскочиха дъщерята, зетят и сватовете от село. Настана една...
Марчето грабна чантата и я понесе в хола, та всички да присъстват на церемонията. Кольо се почувства истински герой. Сега децата като видят и шоколадите.
"Тайната вечеря" започна. Жена му тържествено отвори чантата и шоколадите веднага издадоха присъствието си. Децата пощуряха при вида им и се нахвърлиха с бойни викове върху дядо си.
Марчето вдигна палката салам и пред очите й се откри цяло богатство - ориз, сапун, олио... Но.. нещо я смути, нещо й се стори странно. Всички погледи бяха насочени към нея.
Тя отгърна амбалажната хартия и оттам се подаде... един износен сгъваем дамски чадър. Очите на мъжа й се ококориха и той зяпна от почуда. Роднините замълчаха за миг, докато едновременно не избухнаха в такъв смях, че... Всички се тресяха, всеки искаше да пипне чадъра, та да се убеди лично.
Кольо също се смееше и се чудеше кога ли беше станало това - дали във влака, когато отиде до тоалетната, или в препълнения автобус.
След минути Марчето обилно поля салатата от кисело зеле и червен пипер с олио, сипа от домашната ракийка на сватовете и всички се чукнаха.
Домакинята занесе бутилката с олио в кухнята и внимателно я постави на място. Дяволито огънче блесна в очите й. Наряза от другия салам - Камчия-та на тънки парченца, красиво ги подреди в чиния. Извади от шкафа голям поднос за сандвичи, постави вътре чадъра и тръгна към хола. А там ракийката на сватовете вече беше допринесла за доброто настроение.
- Добър апетит! - каза Марчето артистично и постави двете чинии в центъра на масата.
Бурята от смях отново се развихри.
"Ах ти, дяволче такова!" - Николчев гледаше жена си влюбено и сълзите напираха в очите му. "Все пак, човек е най-щастлив сред своите" - заключи той и посегна към чашката.

Евгения Маринчева
декември, 1990 г.