автор: Mojsei

Пред мен е статията на Хараламби Паницидис "Ерос и философия", ориентирана от него чрез темата:"Към една поетика на желанието", което коректно ни насочва към предметната област на разглеждането.

Статията започва така:

"Няма нищо по-старо от съдбата
Да надмогваме себе си, когато обичаме
И когато умираме.
Няма нищо по-старо от съдбата
Да предаваме себе си, когато обичаме
И когато умираме.
Няма нищо по-старо от случването
Да имаме едната или другата съдба."

Схващането на съдбата като надмогване или предателство към себе си, когато обичаме и когато умираме има еднозначно тълкуване, свеждащо се до възпроизводсто на любовта и на съществуването при отчитане и на другата страна на живота - деградацията, която може да се нарече условно и самопредателство, но тя вече не носи философска натовареност, защото не е саморефлективна.
Първите думи на изложението звучат така:

"Философският разговор за любовното желание е по природа двойнствен, защото иска, а когато го и може, не изтърпява докрай да остава при заедността на тялото и душата."

Именно философският разговор за любовното желание, за разлика от поетичната двойственост и двойствеността, която се застъпва от Хараламби Паницидис от името на философията, е еднозначен с това, че го свежда до нормалните граници на страстта, отчитайки и възможността за преминавана на страстта в сласт, както и залиняването на страстта, които две крайности, са два различни пътя, водещи към едно и също място - патологията.
Философският разговор не е субект. Той н може да иска, нито пък, сам по себе си, може да прави нещо. Но тук се повдига интересен въпрос: как ва е природата на философския разговор за любовното желание?
Любовното желание има като свой субект влюбените, чието преживяване достига равнището на съпреживяването и в този момент се получава тъждество между съпреживяване и саморефлексия, което предполага и такава нагласа на водещите философския разговор.
И след горната постановка авторът продължава така:

"Обикновеният разговор за любовното желание е по природа непосредствен, но еднообразен - няма си език, с чийто "поглед" да измине, да представи, та дори и да си представи цялостността на изживяното в него."

Непосредствеността на любовното желание, в акта на неговото задоволяване, предопределя и природата на водения за него разговор, а това е сферата на еротичното, което и като саморефлективно, прави разговора философски.
Но в разговор за любовното желание могат да влязат и реално влизат и всички останали, което пък показва многообразието на възможностите, оставащи извън посочената от нас гледна точка.
Цялостта влиза като елемент и инструмент на философското разглеждане, но в случая, предмет на анализ е съпрежвяването като елемент на цялостта, в която са потопени влюбените, които разглеждаме. Това е съвършено нова гледна точка, която се нуждае от по-подробно обосноваване от мащаба "съпреживяване - цялост".
Авторът посочва:

"Теоретическият разговор - бяга от "плътта" на преживяното в неспокойната суетливост на правораздаващата моралност или в псевдонаучното превъплъщаване на уподобяването."

Бягството от плътта на преживяването е характерно за псевдонауката, но защо вживяването в процеса, наречено от автора "уподобяване" се обявява за псевдонаучно?
Интересно е становището му, когато преминава към разглеждането на онтологията на въппроса, пишейки следното:

"Онтологията на желанието се самоопределя от "границите", при които тяло намира тяло, от мястото на тяната среща и от душата, поискала да присъства."

Говорим за еротично желание, което тласка влюбените един към друг в сферата на непосредственото, което може да бъде обозначено и като техен език.
Желанието е потребност, жажда, която търси своето задоволяване и в мига на удовлетворяване се възпроизвежда като нова потребност, която си има и своите особености.
Еротичното е сфера на тъждеството, чието проследяване обозначаваме като еротичен процес, а нарушаването на тази хармония, по силата на различни обстоятелства, води до дисхармония, която разединява партньорите и може да се преживее и като потрес, говорещ за несъвместимост между тях.
По-нататък авторът отбелязва следното:

"Желанието прелита света и все тръси докосване и докосването все намира допир. Желанието търси тяло за своята без-плътност и при него се сеща и за душата. То се самоузнава, саморазпознава само в тези неизвестни, непредизвестени за него предели, където единствено може да се предаде на самоунищожението на себераздаването, за да ни озове в безпределната тъга на вече назованото и така, на отдавна или отскоро познатото. Но всеки придъх на посредственост го потриса. Тогава дори в самотата съзира възможност за стресване на своята нежна страст - всеядността на мъртвата природа му е чужда."

Превръщането на желанието в субект не е коректно, защото желания имат хората, а ние говорим за любовното желание при конкретните исторически обстоятелства. Желанието не прелита света, а остава в него, за да гради интимния свят на еротичното и затова то не търси тяло, а търси любимия човек, който, разбира се, има и тяло…За да тръгне към любимия, желанието вече е узряло, разпознало се е чрез него и поема по пътя на своето задоволяване, когато ще угасне, за да изригне с нова сила, да се възпроизведе чрез радотта, а не чрез тъгата, което също е възможен път, но тогава се тръгва към срив на емоционалността, а и не само на нея. Но между влюбените възможна ли е посредствеността? Не! Тя е присъща на случайните еротични контакти, които тук не влизат в нашия разговор, което пък не означава, че не ги имаме предвид. Но и последното изречение говори за разбиране на това от страна на автора.

/ Следва /