автор: Mila

Усмихваме се когато навън вали
и все повече се свиваме сами.
Понякога света,който градим пропада
и от бездната,когато надигнем глава
виждаме света в друга светлина.
И всеки ден обидим сипем,
и завист в нас се прокрадва,
когато видим някой по различен и раним.
Режем крилата на радостта
и щастието се превръща в забранена дума.
А него не сме ли го виждали преди,
може би и в този момент дори,
но не станали прекалено мъчно да го търсим
вместо в любов да горим,ние със себе си се борим.
Защо някой ден не искаме да се будим,
усмивката не грее на лицето,а студа смразява сърцето?
Когато затворим очи и глава нагоре насочим,
какво ще помним погледнали света от високо-
радост,любов,светлина
или ще страдаме по изстрадалата си душа?