автор: batteria

На снимката са Уилям, Хенри, Анаис, Уни, Сент, Антонио. Снимката е правена в бар и затова е толкова тъмна. Седнали са около маса със зелена покривка, а пред тях има по една книга, питие, кутия с цигари, и чинийка, в която келнерът е оставил сюжетите.

Обективът ги е уловил в мига, в който мъжът с бял костюм и черни обувки е напуснал сцената. Пространството около тях е нямо.
За Уилям мъжът е перфектна, плътна вена, за Хенри дълъг нос и вчерашна брада, за Уни бръчка по слепоочието, за Сент е глух, леко дрезгав глас, Антонио си го представя гол, излегнат в топла вана и с чаша червено шампанско.
Всъщност, това са Друге, Милър, Нин, Бьоф, Руфо. И имат среща. Сирил е обещал, че ще дойде в антракта. Уни харесва Сирил, той винаги я е привличал. С непокорния, чуплив перчем, който разсича челото му вълнообразно, с треперещите пръсти, леко пожълтяла от недоспиване кожа и онези момчета, които измъкваше сякаш от ръкава си, които винаги бяха различни, толкова мрачни някои, а други трескави, в някакво състояние на полубудност, сякаш бяха друсани или дори нереални.
И разбира се, онзи тъжен поглед на Сирил над масите, през цигарения дим, вперен в нищото. Докато чакат, Антонио мачка кърпата в джоба си. В ъгъла й са инициалите на жената, която той ще измисли. В следващата книга, която напише. Онази жена, която минавайки по площада оставя зад себе си следа от тънък, доловим само с кожата парфюм. Токовете й отекват по редовете в средата на страниците и заглъхват към края на книгата. Преди да се изгуби от погледа тя протяга ръка към врата си и къса наниз от перли.
В следващата си книга Хенри ще събере същите тези перли с пръстите на Фани, ще извади пак с тях корда от прашното бюро и една по една ще ги наниже. Уни, на връщане от Кан, ще купи на своя Йо една сребърна гривна, която ще сложи на глезена му и ще целува бедрата му, без да позволява да я докосне, ще облизва мъха над устните му. Сирил би нарекъл тази история комплексарска. Защото Йо не съществува, а Уни е толкова истинска... Жалко, че Сирил е мъртъв.
Трябва да ме обичаш, разбираш ли, крещи някъде от дъното на света Антонио. Отхвърлиш ли ме, ще се роди моята злоба, ще си поръчам проститутка по телефона и ще забравя цялата тази литература, всичко това, което измисляме, защото е толкова тъжно да си самотен и с главоболие, когато се будиш след бутилка уиски и миришещ на скапани пури и бедра на мулатка, чието лице не помниш.
Това е минерална вода, измий се. Това отново е Сирил. И това е неговият глас. Неговата реплика. Наплискай ли лицето, Анаис. Да караш колело през страниците на класиците е изморително.
Пускам кръглата монета в чашата с джин и тя започва да се топи. Течността се превръща в мъгла, после в сребро, после в злато, и Бьов отпива. Няма нищо по изискано от едно копие, опряно в настръхнала кожа.
Сакото но фотографа е прашно. Той самият е снимка, която посивява, омеква и се топи зад тежкото, прашно стъкло.
О, мой миличък Нанхой, аз съм цветът на акацията, която вятърът брули и хвърля миризмата й зад гърба ми, докато стигне при теб през вековете, разстоянията, черните дупки. Заклевам те, не искай никога да бъдеш писател.
Любовта е Палестина, заклещена в тоалетната на самолет. С която се любиш. Не, която те люби. И пресечения й, като тахикардичен стон глас изскача на паважа, търкаля се покрай обувките на минувачите, и се скрива зад железния похлупак на каналазиционната шахта.
И затова литературните агенти трябва да се убият. Не е възможно да говориш за голото тяло и да лъжеш. Освен това в един влак може да пътува повече от един психоаналитик, би допълнила Джонк, която не пътува с нас в тази дестинация.
Понякога дори хероинът не е достатъчен, нито да си софт, не е нужно да свалиш седалката на колата, защото е напълно възможно съединителят да откаже. И тогава се налага да звъниш дори на номера, срещу които не е изписано име.
Думи като оргазъм и сатира са недопустими на едно място, употребени два пъти върху една страница, уважаеми сеньор спекулант. Тези черни ръкавици до лакътя отиват на всеки друг, но не и на теб.
Накрая, наистина, мистър писател, с истинска цигара и кубче лед в чашата, да поканим госпожа Правдоподобие да изпълни залата с гласа си.
Това в крайна сметка е само началото на историята. Уви.