автор: Methodius

(За риторичната стилистика като за реторична стилистика)

---------------------------------

Реторът:
- Как в случая би следвало да бъде прочетено "q-понско"? Плоско-фонетично, като "ку-понско"? Или смислово-асоциативно, като "q-фактор"? Купонджиите и екулайзерите биха били съвместими в някоя дискотека, но не и тук. Тук ни е чужда куцукащата (предано зад гастрологичната угода) диалектика на маргиналното. Тук предстои да разискваме епистемологическата антиципация, в която като в стъкленица е самопотопена и самоконсервирана пълнотата на битийно самодостатъчното. Т. е. - с няколко къси изречения ще погорнеем за Япония. Но не точно като за Япония, а по-скоро ще изживеем континуитета на нейното траене, импресионистически провиждайки японката. Нека липсващото краче, притова активното краче, на "q"-то не ни подвежда към небитието. Нека останем жадни за кръв и гладни за мускулатура поругатели на конструкции! И нека съзерцаваме как "q"-то се катурва...

Post-retorum. - Та - речта ти, миличка моя, е пролетен ручей, а слогът, който я поддържа - бездефектно работеща микропроцесорна система. Разпознах японското у теб, оная традиционна техника на връзването. Слънцето ти е изгряващо и протяга към залеза на Западния футуризъм милионите си окървавени ръце. Дори в най-романтичната аленост скрито се съдържа ултравиолетът на лъчевата болест. Металическата рефлексия на мисълта е хирургически разрез в дълбоката органика на самородно бликащите чувства, никога не зарастващ. Не че се любуваш на отражението си. Ала пробождаш собственото си сърце. Тъй постъпват гейшите. Тъй постъпват и самураите със стомасите си. Пробуждане... Да, болката на истинския мъж минава през стомаха му. Петното на срама, прокапало върху белия лист - това е по японски знаменателно. - Срамът, че съм просто ентусиаст.