автор: glishev

Из "Писмата на щитоносеца" от Лудгриф, граф Емонин.
Григория, 630 г. на Словото. В печатницата на Илдорикус Фалм.


Из ХVІІІ-то писмо: До моя брат Хунгриф.

[…] У повечето народи кралете разполагат троновете си по такъв начин, че идващите да вървят право напред и постепенно да наближават високото място на владетеля. Когато издигна двореца в новата столица, блаженият наш император Григорий предложи на строителите различен принцип, който идваше от едно ново разбиране за самата природа на властта. Светлият престол, който бе пренесен от дома на първите крале в Марат, не трябваше да се намира в дъното на залата, сякаш народът ни крие своя господар и едва след дълго търсене човек може да го намери, при това свит в потайно кътче. Подиумът трябваше да бъде в средата, за да става ясно на всеки, който влезе, че както Бог винаги е в Средата на времето и за Него всички неща са еднакво близки, така монархът е в средата на света и вижда всички хора по един и същ начин. Същевременно никой не биваше да бъде допускан зад гърба на седящия на трона, тъй като това щеше да наруши пророческите думи от Закона: "Заставайте пред своя владетел… " Как обаче да се разреши това противоречие? За да бъде господарят в средата и едновременно с това да няма празно място зад него, мъдрият архитект Каифтар реши, че залата ще бъде с продълговата форма, а престолът ще се намира на едно и също разстояние от двата й края, с гръб, опиращ в центъра на северната стена.
Това сполучливо хрумване доведе до още идеи. Необичайното разположение щеше да представлява трудност, ако вратите се намираха пред подиума, както е обикновено. Защото в тясната дълга зала идващите при императора щяха едва да му се покланят и да отстъпват встрани, за да направят място на други. Първите влезли щяха да се оказват винаги изтласквани към краищата, откъдето нито щяха да виждат ясно властелина, нито да чуват добре гласа му. За да се избегне това, първоначално замислените прозорци откъм източния и западния край бяха заменени с врати към широки стълбища. Това от една страна щеше да намали течението в огромната зала, а от чисто церемониална гледна точка щеше да позволи шестването или последователното преминаване на всички допуснати пред очите на господаря. Така се роди и една от най-важните черти на маратианското преклонение към владетеля: още след завършването на строежа император Григорий определи западната врата за вход, а източната - единствено за изход на тронната зала. Всеки, който идваше при него, щеше да дойде от запад, за по-дълго или по-кратко щеше да бъде "огряван от царственото присъствие" и да отминава на изток, както земята, месецът и подвижните звезди се движат спрямо неизменното и живително слънце. Така на чуждите посланици трябваше да се внушава, че величието на техните крале е преходно и че само императорът на Верните в Словото никога не помръдва от мястото си. Впрочем, това е само един от примерите как придворните обичаи при Ерхад и Григорий започваха да отразяват умозренията на Служителите на Словото.
Откъм южната стена, точно срещу престола, бе направен висок многокрил прозорец, за да бъде лицето на императора винаги огряно от светлина. Идеята може би беше взета от тронната зала на петракидските царе, чиито огромни прозорци гледат на югоизток, към морето - някогашния източник на могъщество за Петрака. В старата столица това би било неудобство заради прекомерната топлина там, която изисква постройката да крие човек от слънчевите лъчи, а не да го излага на влиянието им. Но за северните предели на империята това беше великолепно решение. Оттук дойде изразът "да заживееш на светло", който означава "да се издигнеш", "да преуспееш". Големият прозорец напомняше и за олтарите, които Анваловата религия поставя винаги в южния край на своите храмове. Седнал сред славата си, огряван от топлите южни лъчи, едва ли не обожаван, императорът щеше винаги да гледа напред, да има пред себе си първо народа, а сетне и истинското Божие слънце, за да не забравя кои са силите, които са го издигнали и които го държат на високото му място.
Над западната входна врата умели майстори изваяха воали от мрамор, така изящни и наглед леки, че сякаш камъкът наистина се бе превърнал в коприна. Воалите означаваха полите, спускащи се над майчиното лоно, защото "да се родиш" и "да заживееш" в езика на маратианите се изразява с една и съща дума, а според казаното от блажения учител Анвалорик човек живее истински само пред очите на владетеля си. Източните двери пък бяха позлатени, защото се смяташе, че по тях трябва да остава нещо от блясъка и почестите, които напускащите залата са получили от суверена, тъй като, пак според Закона: "Никой не трябва да си тръгва с нажалено сърце от дома на господаря…"
В началото на царуването си Манауидан, синът на Григорий, заповяда да се свалят от северната стена знамената на завладените земи, които дотогава я покриваха от двете страни на трона, и тя беше украсена с разкошни картини. От западната врата до средата огромен стенопис показваше как Анвал реди своите прорицания пред вождовете на маратианските племена, а от средата до източния край бе изобразен походът към Марката и славната гибел на Пророка. От двете страни на големия прозорец Манауидан направи още по два и така превърна залата в наистина прекрасно място. Около прозорците бяха изписани дървета с натегнали от плод клони, както и множесво птици и животни. Вечер, когато безброй фенери осветяваха двореца, тези изображения сякаш оживяваха и великолепието им винаги събираше множество гости на императора в неговата голяма зала. Обикновено само майордомът се тревожеше, че хората нарушават етикета, загърбвайки престола, за да се любуват на изкуството. Раболепните посланици на васалните принцове винаги съумяваха да застанат някак полуизвърнати, така че да не изглеждат недодялани и лишени от вкус към красивото, но и да не оскърбяват ревностните служители в Двора.
Докато при Григорий таванът бе оставен гол и дълбоките сводове открито преплитаха сложната мрежа на нервюрите и ребрата си за удоволствие и объркване на всеки, който би се осмелил да зяпа нагоре, Манауидан покри и него с причудливи дървета и птици. Те се губеха в далечните сенки над големите позлатени полилеи и само тук-таме можеше да се види как лице на фавн се подава из увиснал над главите на гостите гъстак и любопитно наблюдава човешкото множество отдолу. Първоначалният план да се изрисува Сътворението на света бе изоставен след деликатната, но решителна намеса на Служителите на Словото. Те твърдяха, че не е подходящо да се създават верски изображения, чиято истинност не е безспорно утвърдена от Закона и Пророчествата. Императорът предпочете да се вслуша в аргумента им, вместо да последва страстта си към новото.
Подът на залата, разбира се, представляваше карта на света. Тя бе направена от изключително изработени и наместени малки полирани дъсчици, всяка в различен цвят. Този нов вид под, изключително подходящ за танци и приятно тракащ под обувките на благородниците, бе измислен специално за голямата зала. По-късно такива можеха да се видят и в някои разкошни столични домове. При официални поводи всеки от присъстващите заставаше на онова място, което съответстваше на неговата родина. Над пода се издигаха единствено трите стъпала на тронния подиум. Първото беше от черен мрамор и трябваше да представлява целостта на земите на империята. Второто - от сив и се наричаше "Стъпало на столичния град". Най-горното бе бяло и името му беше "Стъпало на Свещения дворец".
Когато императорът отсъстваше, старият огромен дървен трон с потъмняла позлата бе покриван с разгънато знаме и никой освен майордома нямаше право да приближава до него. Когато се наложеше заминалият (обикновено на държавен лов или обиколка из империята) владетел бързо да бъде заместен за посрещането на важно пратеничество, до трона заставаше прав Великият съдия на Столичния град и предаваше поздравленията на новодошлите като се обръщаше към знамето като към свой господар и повелител. […]


Маратиански хроники X