автор: glishev

Често самотникът чака за милост от Бога,
макар че отдавна с тъга на душата
цепи вълните на морската бездна,
сили напряга, греблата потапя,
все по морята изгнаник .


По новоанглийския превод на Gavin Bantock (1963-1969)

СКИТАЛЕЦЪТ

Често самотникът чака за милост от Бога,
макар че отдавна с тъга на душата
цепи вълните на морската бездна,
сили напряга, греблата потапя,
все по морята изгнаник . Съдбата -
тя милост не знае. Така си припомни
жестокостта на свирепи кланета,
паднали сродници, мъртви другари
скитник. И рече: "Тъй често сутрин рано
самотен съм скърбял над стари рани,
че вече няма никой жив, комуто
да смея да разкрия мисълта си. Научих,
че най-разумно за човек е да внимава
и да заключва на сърцето си вратите,
да пази скрит ума - богатство той е -
каквото и да мисли. Сърце уморено
не може да се бори със Съдбата;
за дръзкото пък никой няма жалост,
че то, и във скръбта си горделиво,
затворено е в гръдната решетка.
И тъй, надвиван от тъгата,
лишен от родната земя,
далеч от сродниците мили,
душата си заключвам със вериги,
откакто щедрия ми нявгашен владетел
положиха в дома му под земята…
Бе зима, аз скърбях и тръгнах сам
по смръзналите хълмове в морето. Отчаян,
си търсех господар-златодарител;
в палати близо и далеч все дирех
аз някого, да ме обикне който ще поиска,
да ми даде утеха в самотата,
да ми дарува радост. Изгнаникът
туй знае: че тъгата е страшен спътник
на осиротелия, останал
незащитен от господаря си.
Ни злато, ни богатства, само
студът в сърцето му остава. И помни той
другарите дружинни, тежки дарове,
как още го е хранел господарят
в ден празничен, в годините му млади.
Приключва всяка радост.
Знае го, който се скита
без утехата на своя господар.
Когато мъка и умора
надвият изнурения изгнаник,
на него му се струва, че отново
прегръща и целува властелина
и че глава опира в коленете му,
тъй както в дните стари,
кога е бил на своя трон владетелят.
А сетне пак
пробужда се самотникът и вижда
безрадостния мрачен път и птиците,
ловуващи в соление води.
В студа прелитат сняг, кристали ледени.
Ранено е сърцето му нажалено,
скърби за своите обични с нова скръб,
когато си припомни за другарите;
говори с тях, размисля се,
ала отново се изплъзват, далеч побягват
от душата му. И споменът не носи
звука на скъпи гласове,
а само образи, във въздуха нетрайни.
И само разлютява мъката
тоз, който често праща мисълта си
назад по мразовитите вълни.
Не зная нещо аз по тоя свят широк,
кое ума ми да не помрачава,
човешкия живот когато виждам -
как лесно залите напускат
храбреците. И с всеки ден
светът по-скръбен става.
И вярно е, човек не става мъдър
преди години да навърши.
Той трябва да е търпелив,
да потушава страстите в гърдите си,
да не говори много, да не се бои,
да се не радва прекалено, от алчността да бяга,
от самохвалството - ако да бъде мъдър иска.
Човек добре е да изчака
преди да каже думи горделиви;
да разбере къде го води мисълта му.
Мъдрецът осъзнава
страха на оня ден,
когато цялата земя ще опустее.
Дори сега издигат се стени,
от вятър брулени, затрупвани от сняг -
забравени чертози.
Рухват залите високи; крале лежат безрадостни;
войски блестящи се изгубват:
един пропада в кърваво сражение
и гарвани разнасят му месата,
а друг горянин-вълк надвива го.
Със скръбен лик пък трети скрива някого
в подземен дом. Така руши Всевишният
света, дорде утихне той без нас, човеците.
Ще се издигат само руините на гигантите.
Та, който туй дълбоко е размислил
и проумял живота ни сред мъките,
назад поглежда често и припомня си
безброй унищожения.
Тъй казва той: "Де са конете препуснали?
Де са мъжете? Кралете достойни къде са?
Къде отиде радостта от пиршествата?
Уви - за чашите блестящи, уви - за воините в ризници,
уви - за славата на вождове! Как времената изтекоха,
как потъмняха под сенките нощни,
сякаш не ги е и имало! Войските нявгашни далече са -
зад зид висок, непревземаем,
покрит със страшни драконови образи.
От силата на копията, жадни
за кръв човешка, земята запустява.
Съдба неумолима! И бури
връхлитат скалисти брегове.
А сетне идва зима, която носи мрак.
Прииждат нощни сенки
и страшните виелици от Севера
терзаят рода човешки.
Цялото царство човешко е пълно със мъка;
Участ надвива света поднебесен.
Тук е живот, тук - другар и тук - сродник:
всички погубва Съдбата след мигове кратки;
тъй ще остане земята безлюдна."
Рече така, преизпълнен със мъдрост
и настрана от другите седна.
Тъй е - добър е човекът разумен,
рядко разкриващ тъгите си черни:
само когато добре поучава.
Тия са само блажени, що търсят
милост от Бога-Отца в небесата,
дето за всички ни има утеха.

---
Бел. прев. "Скиталецът" е поема за тежестта на света. Тонът й, както и на цялата ранна англосаксонска литература, е мрачен. Той внушава, че не съществува излаз от обречения на страдания и загуба човешки живот. Тук може би изразът на това отношение към човека и неговата съдба е най-концентриран. Защото например "Битката при Мелдън" и "Беоулф" предлагат изход от кръговрата на тягостното съществование чрез винаги откритата възможност за героична смърт - дарителка на вечна слава, а "Скиталецът" подминава славата с горчива ирония и не прикрива тъжния лик на битието.
Изградена е по всички канони на старата английска поетика. В нея има само общи места, нищо оригинално. Всичко е условност. Рамката, в която се разполага горчивата мъдрост на скиталеца, мъката да надживееш господаря и рода си, несгодите на изгнанието - всичко това не изненадва. Почти същите моменти се намират в "Мореплавателят", както и в елегичните отклонения към края на "Беоулф". Но тези общи места не издават бедността на един компилиращ ум. Напротив, чрез тях някогашният автор успява да създаде представата за постоянната, сива монотонност на и без друго краткия наш престой в света.
Навън е зима. В залата, която е жизненият срок, влизаш и, още нестоплил се, трябва пак да поемеш на дълъг и неизвестен път в снега и мрака. Оригиналната саксонска концепция се съчетава с християнския дух: през целия си живот човек е далече от единствения си истински владетел и приятел - от своя Отец - затова и никога не може да изпита друго освен притискащата го тягост на битието. Приживе човек е изгнаник, безродник.
Относителен покой могат да имат само мъдрите - онези, които не издават чувствата си, които не се привързват силно, така че и не ги сломява толкова неминуемата загуба на всичко обичано, както и тия, които съумяват да не се отчайват, а продължават все пак да разчитат на Божията милост.

Добър руски превод, коментар и бележки има в "Англосаксонская поэзия" от "Литературние памятники".

Глишев