автор: sage

Мълчим, но погледите ни говорят си:
- Заприказвай ме!
- Чудя се как.
- Просто кажи нещо!
- Страх ме е да не
изръся глупост.
- Това само ще ме разсмее.
- Затова ли се усмихваш
с ъгълчетата на очите? Приличам ти на глупак?
- Усмихвам се, за да те окуража.
- Гласът ми понякога трепери. Заеквам.
- Това е симпатично.
- Но как да поддържам разговора?
- Ще ти помагам.
- Да не си помислиш, че те свалям?
- Би било забавно.
- Ама ...
- Шегувам се, хората просто разговарят.
- И какво после.
- Не знам, но сега няма да ни е скучно.
- Не може ли ти да започнеш?
- Знаеш ли, доскуча ми.
Тя става и се запътва към вагон ресторанта.
Всъщност.
Мълчим но си говорим с погледи.
- Усмихваш се.
- Защото ме гъделичкаш с поглед.
- Не мога да го отместя от теб.
- Малко е неприлично. Но ми е приятно.
- Караш ме да се чувствам неловко.
- Обичам да владея положението.
- Имаш хубава коса.
- Естествено къдрава ми е.
- И игриви очи.
- Кажи си направо, че ме харесваш.
- Няма ли да те стресна?
- Не съм страхлива.
- Предизвикваш ли ме?
- Абсолютно. Ако искаш ме последвай.
Тя става и се запътва към вагон ресторанта.
Погледът ми се забива в облегалката на седалката.