автор: Amar

Творчеството на Далчев се свързва с постсимволистичния период в поезията ни. Той става отрицател на символизма, противопоставяйки на него нова опредметена поезия. Нарича символизма "мъртва поезия". Далчев обвинява символистите, че са лишили стиха от живот, че не предлагат нищо реално на читателя, че му отнемат действителността. За него те заменят реалния свят с някакво друго, имагинерно пространство.
Подобно на постсимволистите в този период след войните, Далчев приближава творчеството си към земното, към формите на земния живот. Той търси в предметния свят духовното, същностното, предава материалния свят в неговото богатство и многообразие. Така Далчев става изразител на нова линия в поезията. Според него се е родила необходимост поезията да се обърне към личността и да почерпи от нея "живителни сокове".
В разбирането на Далчев поетът няма мисия. Той е надарен с интуиция да разкрива истинския смисъл на нещата, да се докосва до висшите истини. Болката от отчуждението, поривът да се свърже с другите - "да живея като всички хора", очертават трагичния тон на неговата лирика. Изповяданите чувства в творчеството му не са само размисли, а са истински изстрадани.
Ключови образи в творчеството му са камъкът, прозорецът, стаята, часовникът, огледалото, балконът, вратата, пътят. Всички те са натоварени с особен смисъл. Чрез тях Далчев преминава от конкретиката към абстрактното, метафизичното. Поставя началото на една странна, интелектуална поезия, в която лирическият Аз е пределно самотен, той обитава един свят, изпразнен от съдържание. Далчевият човек е изпълнен с първични страхове - страх от безсмислените удари на часовника, винаги монотонни, повтарящи се, винаги едни и същи; страх от огледалото, което отразява единствено собствения му силует и ничий друг; страх от вратите, които оставят човека отвън на пътя или го залостват завинаги в празна стая на празна къща. Далчевият герой върви по винаги празния път и не стига никъде. Връща се назад по един и същите пътища и заедно с това - винаги непознати, винаги враждебни. Далчевият човек носи в себе си порива за бягство от тази безумна самотност, която го заличава, копнежът му за външния свят е изразен чрез символната натовареност на прозореца, чрез който лирическият герой може да види външния свят и сам да бъде видян, да бъде забелязан - да докаже, че го има, че съществува. В същото време лирическият Аз проглежда през този прозорец към собствената си душа и съзира нейното вълшебство, а сетне - и вълшебната красота на света отвъд прозореца. Прозорецът носи в себе си и този знак - чрез него човек провижда и открива най-скъпото, мечтаното, чистото, открива магията. И в крайна сметка всичко се оказва познато, старо, но е чакало да бъде открито с нови очи, с нова душа. Далчевата поезия носи и това послание към своя читател - често онова, което търсим, е вътре в нас. Човекът е затворен във вълшебството на света, което чака своя ред да бъде забелязано. Човекът живее в света сред другите и все пак е сам. Лирическият герой е сам в света и сам срещу него, затворен в себе си, но жадуващ за прозореца към света, който все някак си недовижда.
Може би една от най-внушителните картини на човешката самота в Далчевата поезия е представена в творбата "Повест".
Тук прозорецът към света е "затворен". Черният му свят затвърждава усещането за невъзможността да се прогледне навън. Вратата също е "черна" и "затворена". В случая този образ създава усещането за изолираност и отчужденост. Вратата отваря пътя навън, но също така и го затваря. В поезията на Далчев тя е зловещо пространство, през което само се излиза. Тя води към празнотата на небитието. Ако оставаш вътре, сякаш оставаш завинаги. Може би, застанал отвътре, човек се чувства защитен, но все пак уплашен, защото от човешката болка и страх не можеш да се спасиш зад никоя врата.
Творбата е "повест" за самотния човек. Живият герой на "повестта" се въвежда след експозицията, в която се набляга на това, че в къщата не живее никой. Стопанинът, в лицето на затворения в дома човек, който като че ли липсва в живота, отникъде не се е връщал и никъде не е заминавал. А на вратата е окачен лист:
Стопанинът замина за Америка.
Повторението на обстоятелството "никъде" във вариант "отникъде" е всъщност назоваването на далечната земя. За лирическия Аз тя е "никъде", защото тук е неговият истински дом, в който той живее и не живее.
Отдавна всички книги са прочетени
и всички пътища на спомена са минати.
Понякога лирическият герой се оглежда в огледалото, за да не бъде така пределно самотен. Огледалото е символ на свръхсамотата, на онази задушаваща, изпразнена от съдържание самота, в един изпразнен от смисъл живот, отвъд който няма нищо. Основното му внушение е пустотата, липсата на истинско. И огледалото не отразява нищо ново, никого друг. Отразява единствения лик. Самотата изчерпва съществуването, ограничава го в себе си и го оприличава на себе си. Живеене и самотност се сливат в едно. Такава е абсурдната човешка самота в Далчевия поетически свят. Тя е толкова всепоглъщаща и така пределна, че отнема от живота всяко събитие, всяка любов, лишава го от действие, от вълшебство, от магия и го прави статичен - статично самотен. Толкова самотен, че сякаш никога не го е имало.
И сякаш аз не съм живеел никога
и зла измислица е мойто съществуване!
С тази констатация творбата се откъсва от индивидуалния случай и се превръща в общочовешка драма - трагедията на човешката самота. Човешкото съществуване става почти незабележимо, лишено от цветове и звуци. Единственият звук, който се чува, е монотонното "люлеене" на махалото, вторачено в нищото.
Часовникът е един от централните образи в Далчевата поезия. Ако прибавим понятия като "врата", "прозорец", "огледало", "портрет", ще имаме възможно най-краткия символен речник на неговото творчество. В това отношение Далчевата поезия се приближава до "диаболичната" литература, в която подобни предмети символизират съня, страха и смъртта, преплели се и формирали трагичното емоционално пространство, в което животът едновременно е и не е. Злото вече не идва от конкретните социални пространства, а от самото битие - като лишено от смисъл и същност, като знак на вечното небитие. Когато злото се яви от бездната на една празнота, която не можем нито да разпознаем, нито да овладеем, ние го наричаме "дявол", а литературата, свързана с него, определяме като "диаболична".
В този случай часовникът е смъртоносен знак на времето. Той сякаш престава да брои времето на ефективната деятелност на човешкото битие и започва да поема смъртоносните тласъци на небитието и да мери тактовете на един смислово олекнал живот. Самата опозиция "живот - смърт" отслабва, защото се изтриват белезите, които да различават едното от другото - живота от смъртта. Дяволът поднася огледалото, за да ни покаже истината за празнотата и да ни повлече към сенчестия край на своите видения.
В този смисъл часовникът също е третиран като дяволски инструмент - той върти времето в кръга на пустотата, в тактовете, които не прибавят, а отнемат. Изтичането на времето не е свързано с мъдростта на природната цикличност, нито пък със законите на биологичното, то тече, за да изтрива, разрушава.
В стихотворението "Повест" Далчев създава визия за вечно движещия се часовник, който всъщност блокира времето, опразва го.
И ден и нощ, и ден и нощ часовникът
люлее свойто слънце от метал.
Махалото и стрелките на циферблата се опитват да нарежат времето на стандартни части, едни и същи, непрестанно повтарящи се и така да лишат света от различие. Името на смъртта е Кръг, безкрайна повторителност, власт на същото, което никак не може да се отлепи от отреденото му пространство - циферблата.
Смъртта присъства в живота именно като насилствена форма на опразване, отнемане. И ако Далчев възпява "способностите" на камъка /"Камък"/, то е, защото много му е нужен символ на устойчивостта, който да противостои на изменчивостта и празнотата на човека и човешкото. Камъкът единствен успява да се изплъзне от вездесъщата мощ на разпада.
В "Повест" Далчев изгражда образи и на природните часовници - градините, реката.
А много пъти пожълтяваха градините
и аз не съм навярно същият.
Градините са метафорични стрелки, които, движени от тласъка на сезоните, бележат отместванията на природния часовник. Течащата вода е също символ на изтичащото време. Повторението натрупва количества време, но не е способно да произведе белези на различието. То не отличава, а по-скоро заличава. Поради това часовникът работи като идеален знак на празнотата - неговите стрелки са антипод на лицата, враг на самоличността. Другото име на смъртта е Празнота. Затова и в Далчевите къщи и стаи е празно, защото стопаните им са прободени от кинжала на времето и са изхвърлени от безмилостните стрелки на часовника в нищото, наречено Америка. Стрелките опразват, те са метафорични знаци, които изчистват следите от всяко възможно присъствие.
След като описахме тази знаци на часовника, той се превръща в символ на нашия опит в негативното, в опразващото движение, в опустошението. Човек е неспособен да задържи нищо и тази ужасяваща скорост на изтичащите през пръстите неща, подобно на бягащите стрелки по циферблата или на ударите на махалото е жестока форма на неидентичност, на нищото. Така стигаме до най-важното име на смъртта в Далчевата поезия - Нищо. Нищото дори не е празнота, защото тя все пак носи знака на липсата и има някакъв антипод. Нищото няма нищо, то е просто една жестока, абсурдна, безкрайна повторителност на нямането.
Във финала на "Повест" текстът се връща в началото. Кръговата композиция заключва като в рамка затворената стая. Внушава се усещането за безизходността на човешкия живот. При Далчев самотата е нежелана, потискаща, смазваща и плашеща. Той копнее за живот отвъд тази стая, отвъд "черните" прозорци.
Затворените пространства у Далчев създават усещане за страх от неизживения живот, от пропиления живот, страх от живота, който е отминал безследно и не е оставил нищичко след себе си, нито полъх, нито намек, че някога го е имало. Това засилва внушението за човека като сам в света, човека като напълно отчужден и изолиран, което поражда страх от битието. Битието става враждебно и всява страх от преходността, от мимолетността на всичко в този живот, страх от безвъзвратно отминаващото време, което отнема съществуването.
Далчевите творби са неизчерпаеми откъм внушение. Предметите в стихотворенията на поета носят винаги някаква информация, някакво познание. Вещите подчертават преходността на човека. Те остават след него. Вещите са представени в тяхната демонизация, в лишеността на тяхната функционалност - зазидан балкон, затворена врата, саксии без цветя, угаснало огнище. И така те, неслужейки на човека, го отделят от света и стават по своему атрибути на дяволското, сатанинското. Далчевите творби отразяват тъгата на живота, безсмисленото съществуване на този, който не е получил и не е дал - живот безкраен, но и безначален. Човеци, които идват и изчезват безследно, човеци, които тъкат нишката на своя несъстоял се живот, на своето ненамерено битие, което се изплъзва измежду пръстите им.