Бе зелено, бе до болка зелено
И сълзяха очите.
Беше лято студено и се давеха дните.
Беше тихо, разпътено,
И висеше отчаяно
Над разголено щастие време тъжно-разкаяно.
Беше светло и слънцето
Пресушаваше устните,
То се молеше- времето- на минути пропуснати...
Тихо литна орелът
на мъстта им със бремето
там, където безпаметно го очакваше времето.