автор: estir

Две снежинки се строполиха по врата и, и не успяха да се стопят. Тялото и беше почти толкова студено, колкото и тях и прозираше с восъчната светлина на труп. Ковчега контрастно красив и тъмен придаваше някакъв уют и подреденост на цялата картина, обиколена от безразборни познати и роднини.
Две бездомни кучета се облизваха в ьгьла на хоризонта и чакаха търпеливо ритуала на погребението да приключи, помнейки всяка монотонна извивка на опелото и края му. След това щяха да се облизват щастливи облажени от остатъците от топло жито и кифли.
Едно къдрокосо дете с хлътнали очи и мокри от снега бузи, пристъпяше от крак на крак, и търсеше с притеснен поглед тоалетна наоколо. В ръцето му шумолеше измачкан плик и когато всички започнаха да търсят реда си за последно сбогом с мъртвата, то търпеливо се нареди на опашката, макар, че беше почти сигурно, че ще се напишка ако не побърза. Чуваха се тихи прихлипвания и почти металния звук на мократа пръст, която покриваше вечният дом на мъртвата. Тишината се впиваше в дрехите на присъстващите, и по-възрастните от тях щяха да я носят дълго и тягосно в мислите си.
Детето не беше толкова напрегнато, можеше да се забележи дори усмивка в очите му, ако се абстрахираш от "интериора" на мястото. Беше старателно в спазването на приличието и, когато премина по тясната пътечка за прощаване, която беше заплашително близо до изкопаният ров за гроб се надигна на пръсти, погали челото на мъртвата и и прошепна нещо. Ръкавичките му висяха празни на шнурче до влажното палтенце, а розовите ръчички се плъзнаха с пълният плик в гънките на венеца от цветя и го пъхнаха, сякаш го поставиха в пощенска кутия. Повдигна очите си бавно към облачното небе и замижа срещу свличащите се дъждовни снежинки. Облиза две от тях, които го погъделичкаха с мразовитите си пипалца и припряно пристъпи в дълбочината на тъмните силуети. Никой не разбра защо беше там и кога избяга, преди да замирише на вкиснато вино и стари кифли. Просто се шмугна в тъгата на суматохата и изчезна.
- Герганче, къде беше? - дядо и я пресрещна на врата и я попита по навик, без да му е интересен отговора. Искаше му се просто да бъде гальовен, и да засвидетелства постоянната си обич към нея. Знаеше, че е самостоятелна и вършее в квартала. Всички му я прехвалваха и и се радваха.
Оправна си беше тя още от мъничка ... Горе на комшията купуваше сливова за 90, а той и оставяше винаги рестото от десет стотинки. Баба Тошка я пращаше за хляб и после я черпеше с вкусотии или банички - опашките бяха огромни сутрин и за да се докопаш до топлият трябваше упорито чакане. Леля Ленче и носеше от болницата стари шишенца и спринцовки да си играе и тя така се гордееше с медицинския си комплект, че винаги и изслушваше мърморенето и откъсите от библията, които искаше да и прочете. И изобщо ... всеки ден и се случваше нещо хубаво, докато в края на лятото не накупиха на всички деца в махалата балканчета. Хукнаха като свраки дечурлигата и почнаха да си помпат гумите важно, важно и да ги лъскат точно под терасата им, че да и се къса сърцето от мъка. Три пъти се моли на Детелина ревливата да и услужи за едно кръгче, но и тя - макар и мека и добродушна престана да и го дава, въпреки обещанията да и нарисува онова пифче, дето само тя можеше да го докарва толкова пъстричко и красиво. Тогава цяла седмица Гери си лягаше тъжна. Имаше хиляди планове в главата си как да поиска от майка си мечтаното колело и макар да беше наясно с отговора, една налудничава и несломима вяра човъркаше весело в мозъка и, и и обещаваше светло бъдеще. Беше избрала прецизно деня на заплатата (а той се познаваше по стотинките за кино) и небрежно подхвърли как долу в складовете са докарали балканчета. Започна небрежно, но нямаше сили да се въздържи и от вълнение започна да обяснява че колелата са с двойна облегалка, имат две огледала и струват само 70 лева. Това беше достатъчно .....в края на септември, (месец пълен с разходи за училище), майка и даже не я удостои с внимателен отговор. Отказа и абсолютно категорично, и продължи да глади тежкото пране. Така си я помни онази вечер - остана и, като буца тъга в гърлото и я усмири в претенциите към този свят, но не забрави факта, че тя така и нямаше да има колело в детсвото. Това я остави с впечатлението, че тя дори пропусна голяма част от него. Впи гневливите си очи в майчината тъга, облечена в траура на една кафява и уморена вдовица, свикнала да е откровенна и пряма, дори, когато иска да е добра, но не знае как и и прости веднага. Ето сега се сети, че нямаше татко. Много рядко се връщаше в спомена за него. Беше и останал един и си го пазеше за моменти, като този за да му се разсърди, че си е отишъл и ги е оставил толкова тъжни всичките.
Оправна беше, обаче Гери и знаеше, че има решение. Всичко започна онзи ден, когато леля и Ленче каза, че мъртвите изпълнявали желания и ако искаш можеш да им напишеш писмо като им го изпратиш в ковчега на някой починал. Всички писма се получавали така там горе. ...... Още не беше и споменала и Гери хукна към къщи. Извади най-красивата си тетрада и откъсна един двоен лист. Застана близо до печката, сипа си чаша мляко, нагласи комплект фулмастри и започна.
"Скъпи татко, аз съм много послушна. Вече съм в трети крас и имам само пчелички. Никой не може да пише красиво като мене, освен Ицо, но той не е тръгнал на шест години на училище, като мен, така че имам още половин година за да го стигна. Слушам мама, но тя е много тъжна. Нямаме пари, а трябва да си купя колело. Тате, на Валя и купиха скоби за зъбите, но аз имам хубави зъби и те моля да ми купиш колело. Знам, че ме обичаш много и съм сигурна, че ще ни помогнеш, а и идва Нова Година. Нека това да е подаръкът ми за цял живот. Иначе ние сме добре.Обичаме те много с мама и кака и ни липсваш. И още нещо... Тате, кажи и да не се облича само в кафяво и черно, защото ми каза, че така трябвало заради траура по теб.
С много обич - твоя Гери!
Беше доволна от писмото си. Почти се усмихна и нарисува онова пифче за да покаже колко е добра с фулмастрите. Малко го изкриви от едната страна, но нямаше търпение да преписва писмото наново. Скри го в плик от онази кутия дето все я пълнят със стари мартеници и картички и се успокои. Вече знаеше какво трябва да направи. Трябваше да чака погребение.........

- Дядо, колко дълго се пътува до Дядо Боже, когато умреш?
- Понякога, колкото да премигнеш. Защо питаш?
Не му отговори. Влезна щастлива в стаята си и се съблече. Мокрият чорпогащник изпущаше пара от качетата и, но тя не усещаше студа и болката от измръзнало. Сгуши се до нафтовата печка и се замисли. Знаеше, че може би няма да има колело, но беше щастлива със спомена за баща си. Знаеше, че сега е прочел писмото и и много я обича и това я досокваше почти осезаемо. Гордееше се със себе си. Подсмръкна с червеното си носле и го залепи на прозореца. "Нека да бъде дълга зима, татенце...... аз имам шейна ......, а до лятото все ще се случи нещо хубаво".