автор: sparito

Морето. Ти ли го мразеше повече?
Седях там. Осъзнавах къде съм. Виждах морето и вълните. Пяната, като щастието, се разтапяше под пръстите на краката ми. Камъните до повърхността се връщаха с водата докъдето можеха. Няколко птици кръжаха около една глупава риба, чието любопитство щеше да я погуби. Почти като при хората. Не чувах крясъците им. Не чувах нищо. Всичко беше като подвижна картина и по нарисуваното слънце усещах времето. По движението на крехките облаци усещах вятъра, по потта върху дланите ми чувствах горещината. Така седях до теб. Още топлото ти тяло се сливаше почти с брега. Сякаш беше част от него. Шепите ти пълни с пясък имаха цвят на есен и по това разпознах късното лято. Не знам колко време те носих до тук. Слънцето обиколи два пъти лицето ти и очите ти блестяха два пъти на лунната светлина. Краката ми се подкосяваха, но не от теб, от мъката, с която те носих и трябваше да те пусна един ден. Така беше положила глава на рамото ми, ръката ти обвиваше врата ми и краката ти сякаш се движеха с моите, за да им помагат.
Исках да те нося. Да не спирам. А ти говореше с брега. Сега не казваш нищо. Аз не чувам нищо. Виж, слънцето изгрява. Чайките ги няма вече. Не си се и поместила дори. Ръцете ти - все така свити до моите. Очите ти втренчени в небето, сякаш чакаше някой да дойде от там и да те спаси. Но сама знаеш, че там няма никoй. И мен няма да ме има. Ще те оставя с празния ти поглед, устремен към безнадеждността, на този бряг и ще се върна към майката на всички грешки, когато както днес избягах. Може би другият път, ще ме доведе отново на този бряг и тогава няма да искам да бягам, и картината ще е само картина, а щеусещам живота. Но дали ти ще лежиш все още тук - преодоляла това мое паралелно пътуване в другия ми живот. Ще обичаш ли другия?
Е, аз ще тръгвам. С надеждата, че никoй няма да те открие.