автор: begemot

Под набързо построения навес от алуминиеви плоскости се суети тълпа от около двеста-триста човека. Малко в страни от тях е застанала млада жена, около тридесетте, хванала за ръка мъж, горе долу на същата възраст. В началото човек може да ги помисли за влюбена двойка, но само докато не се вгледа в очите и лицата им.
Жената изглежда напрегната и притеснена, мъжа отегчен и почти безучастен. Стиснатите им ръце имат за цел по-скоро да задържат мъжа отколкото да създадат близост между тях.
Навеса стои самотно на ръба на площадка от напукан биопласт насред пустото и прашно лунно поле. Няколко хилави дръвчета хвърлят бледа сянка, но жегата си остава непоносима. Десетина техника се суетят около преносимата климатична инсталация, макар, че досега са успели да произведат само един локален снеговалеж на около миля от навеса. Все пак с присъщия на професията си оптимизъм те се опитват да настроят примитивното обурудване.
Събралата се тълпа се състои от единствените жители на планетата Земя интересуващи се от история. Когато преди около две хиляди години човечеството бе успяло да прекрачи границата на безсмъртието то целокупно бе устремило погледа си напред към бъдещето. И макар да бе успяло да го задържи горе долу в тази посока то сега се интересуваше по-скоро от следващата седмица и борбата със скуката през този непоносим период от време. Безсмъртните жители на планетата бяха загубили интереса към дългосрочните планове и далечното си минало. Малцина бяха ровещите се в историята. И точно те бяха открили един интересен факт, бяха се вкопчили в него и така бяха придали смисъл на няколко месеца от непоносимо дългия си живот.
Преди две хиляди и пет години Земята бе изстреляла в космоса една напълно безмислена капсула. Изтощеното от контролирани от военните епидемии човечество бе потърсило своята утопия в космоса и бе разбрало, че е сбъркало. Пет години по-късно екип от учени извежда в орбита двеста и петдесет спътника, които облъчвайки цялата земна повърхност превръщат оцелелите в безсмъртни същества. Военните губят интерес от епидемиите и ги прекратяват. Настъпва така желаният мир и спокойствие. Всички забравят за изстреляната капсула. За нея си спомнят само един компютър и една жена. Компютърът защото е обвързан с контрола на полета, жената защото е обвързана с мъжа замразен в капсулата.
И така допреди осем месеца когато професорът по история на Мрежата доктор Дитри открива компютъра за контрол на полета. Разположен в изоставена лунна база той продължава да се грижи за капсулата и експеримента. Предоставените от него данни показват, че след осем месеца замразения в капсулата земен жител Ауст Капоти следва да бъде размразен, а капсулата приземена на лунна площадка 234-А.
Професор Дитри успява да открие съпругата на Ауст - Либна, както и сина им Юнст, заченат дни преди излитането на капсулата. Събира цялото историческо общество и в уречения ден го натоварва на една совалка, за да посрещнат капсулата.
Затова сега всички тези хора се суетяха в жегата на алуминиевия навес, а Либна се опитваше да задържи Юнст, когото не бе срещала повече от триста години, който пък никога не бе познавал баща си и дори не бе чувал неговата история допреди два месеца.
---
Бордовият компютър въведе капсулата в стабилна орбита около Луната и веднага се свърза с наземния контрол. Четири часа преди кацането той получи заповед да въведе в норма жизнените функции на единствения пътник. В момента, в който капсулата допря стабилизаторите си до биопластта на площадката клепачите на капитан Капоти трепнаха за първи път от две хиляди и пет години. Следвайки заповедите бордовия компютър изчака той да стане от койката и да започне да се оглежда преди да отвори люка. Когато капитан Капоти протегна ръка, за да потърси вратата за излизане от капсулата, бордовия компютър разтегна трапа и отвори люка към бледото лунно утро.
---
Тълпата посрещачи стоеше под непрестанния дъжд от развалената климатична инсталация. Единствено Либна, застанала най-отпред, може би си спомняше, че и в утрото на изстрелването бе валяло по същия начин. Юнст се бе дръпнал назад, извън обсега на дъжда и тълпата и се чудеше защо ли се притеснява от срещата с един баща, когото никога не бе виждал. Когато трапа на капсулата започна да се разтяга Либна направи крачка напред, за да посрещне мъжа когото бе обичала и с когото се бе разделила завинаги преди две хиляди години.
---
Ауст изчака отварянето на люка със затворени очи, направи крачка напред когато съскането на хидравликата спря, след това още една. Отвори очи едва когато чу познатия звук, нещо средно между хълцане и радостен писък на малко зверче, с който обикновено го посрещаше Либна. Погледа му пробяга по събралата се в дъжда тълпа, след това се спря на познатото лице. Остра болка проряза гърдите му, цялата безмисленост на ситуацията се стовари върху него. Капсулата явно въобще не беше излитала, дъжда все така си валеше, тридесетгодишната Либна стоеше на същото място пред трапа, както и когато люка започна да се затваря. Явно военните бяха успели да предотвратят изстрелването. Болката се усили, краката му се подгънаха, погледа му се разфокусира, пред очите му причерня и той инстинктивно стисна гърдите си с ръка.
---
Застиналата насред крачка Либна, двестате историци, Юнст, който така и не успя да се запознае с баща си, стояха безмълвно гледайки как от инфаркт, след две хиляди години полет, умира последния смъртен жител на Земята.