автор: aureliano

Майка ми. Константина.Всички я знаеха Диди. Откриха я привечер. Мъртва от седмица.
Причина за смъртта- 6 прободни рани в гърдите.Намериха я в спалнята, заключена отвътре. В същия ден, в съседната стая навърших 10 години. От тогава мразя рождените си дни. Тя на 31 и половина. Художничка.
Понякога сънувам, че е жива. Сутрин дълго бърша сълзите си. Страх ме е.
Помня мъглата, бледата кожа на баба ми, безизразните лица на милиционерите. Имах гости за рожденния ден- дечурлига от махалата и съученици. Беше хладен следобед- октомври, някой възрастен бе напалил печка. Топлината й раздвижила миризмата на полуразложеното тяло. От тогава мразя и печките. Миризмата на дърва и въглища ми напомня за трупове.
Заловиха убиеца- безнадеждно влюбен поет. Преди това месец ме пазеха. Да не убие и мен. Понякога съжалявам, че не успя.От тогава мразя поетите.
Помня и погледите на хората. Прегръдките, сълзите и съчувствието. Не усещах нищо. От тогава не съчувствам на никого.
Дори не си я спомням вече. Помня отчетливо погребението. Двама гробари се разплакаха. Аз не- беше ме яд, че не ми позволиха да я видя за последно. Сега вече знам защо.
Често се чудя как се е чувствала. Най-вече дали е боляло много. Иска ми се да е умряла още от първия удар, но знам, че се е мъчила. Мъчно ми е.
Баба ми Дора.Майка на майка ми.Майка. Надживяла дъщеря си с 19 години. Мразех я.Затова, че постоянно плачеше, затова, че вписваше и моето име в некролозите без да ме пита, затова, че изхвърли цветните ми дрехи от гардероба и ходехме само в черно. Не я разбирах. Мразех зачервените и очи, пресъхналите и очни каналчета и възпалените й ноздри. По-късно осъзнах, че тя е единствения човек, когото съм обичал. Помня как се разплака, когато донесох вкъщи мъртво врабче. Похвали х се, че аз съм го умъртвил с прашката. Разбрах, че тя вижда майка ми, а не мъртвото пиле. От тогава не убивам дори и хлебарките.
Помня и нейното погребение. Беше се смалила до размерите на 3 годишно дете. Аз я изкъпах, аз я облякох, аз отказах да я целуна- това не бе баба ми, аз заковах капака.Аз хвърлих първата шепа пръст. Аз отказах да нося кръст начело на шествието, аз изгоних попа от къщата. Никой не ме разбра. Не било по християнски.
Има ли нещо християнско в смъртта?
Баба ми Валя. Майка на мащехата ми. Майка. Рускиня. Оцеляла след лагер в Германия. Загубила половината си семейство в бомбандиран влак. Загубила 2 сина- катастрофирал и удавник. Накрая изгуби и себе си. Така казваха другите. Аз смятам, че се намери. Получи 3 инсулта за 16 месеца. Не познаваше никой освен мен. Единствената дума, която можеше да произнася беше моето име, а и бях чужд. Плашеше ме с това. Внуши си, че косата и расте навътре. Така обясняваше болката в главата си. Два пъти се полива със спирт и подпалваше скалпа си, за да се отърве. Накрая успя. Всички плакаха. Аз не. Знаех, че е щастлива. Помня и нейното погребение. Брезите, рябината и кръста на църквата.
Защо трябваше да се мъчи толкова? Тя вече бе умирала 2 пъти.
Мишето. Дъщеричка на наши приятели. Късно дете. Дълго чакано. Много се радвахме, че е тиха и плаче рядко. Умря на 37-ия ден. Беше посиняла и изгърбена. Сърчицето й било увредено.
Вече не се радвам на тихи бебета. Предпочитам да врещят и да се глезят.
За нея плаках много. Скришом.
Кой е трябвало да го знае?Къде бе нейната грешка? Мисля, че се досещам. Тежко му.
Коледа. Мити облечен в костюм за последно. Главата му превързана под брадата с кърпа. Защо, чудя се. Да не му провисне ченето, мрачно ми обясняват. На 22, а вече му забраняват да пита. Обещах му тогава, че аз ще попитам вместо него.
И за кърпата, и за сините петна по лицето му, за това какво празнуват техните- нечие рождение или неговата смърт.
Нека само ми падне.
Него го целунах. Сетих се как се къпехме двамата в коритото на чешмата под ореха. Дожаля ми, а и вече бях свикнал с мъртвите. Не са толкова страшни. Само дето ме стряскат понякога, особено денем. Помня и неговото погребение- коравата пръст, мръсния сняг и воя на майка му. Понякога се питам какво ме кара да помня. Не искам.
Силвия. Сиса й викахме. Беше висока и весела. Само привидно. Нещо е чоплило с години утробата й. Уви, разбрахме го късно. Помня как се радвахме след първата операция- че плавно наддава, че косата й вече пониква след химиотерапията.
Помня и последния път, когато се срещнахме. Късният август и зелените борчета натежали над онкодиспансера.
Видях библия на шкафчето й. Видях я и когато ми се обадиха, че е мъртва. Искам да видя човека, който я е писал. Ще го накарам да я разлиства, а после ще го нахраня със нея. Ако повърне- ще го убия. Нейното погребение не го помня. Не отидох нарочно. Понякога ми е гузно.
Сега съм на 33. Бях си внушил, че ще умра на 31 и половина. Надживял съм майка ми с година и половина. Това понякога ми се струва странно. Често пуша и си мисля, че сигурно трябва да й се извиня.Не мога. По-скоро не искам. Не умея да се извинявам. Доста време изпитвах страх да имам дете. Преодолях го. Сега вече разбирам баба си. По улиците избягвам да поглеждам към некролозите.Не ходя на църква, не паля свещи. Втренчения поглед на Мадоната ме плаши. Особенно как гледа младенеца. Бих се радвал да видя как плаче над гроба му.