автор: avocado

Не мога да приема ласка
Димитрова казваше се
мойта даскалка,
уви, чина издрасках си

с псувни,
а не с лирични отклонения,
дати, научни попълнения
за мозъка ми девствен

(най-добре, с
риск от загуба,
да го доставя
в анатомията
на налична
Алма МАТер)

Аз съм животно.
И се бия, храча,
плювам кости,
роня, дращя,
изпито поглеждам
иззад умивалника.

В банята
найлони провисват
вината ми,
кръв за изкуството
плискам,
моля, затвори ми вратата.

Не искам да виждаш
как с пинсетата вадя
мънички стъклени
прашинки
от нощеска-
исках наново изпиша
лицето си.
Огледалото беше
ситно строшено.

В окото на ураган,
софтуерно симулиран,
дават го по телевизията,
в кръговрат от вода,
явление при потапяне,
( извинявам се,
не загрях,
действам на
първосигнална система)
си стрижа усещането
и мразя тез дет ме
обичат.

Защо не престанат?
Защо на потъващия
не-Хариетски сал
те остават
( да де, могат
обходят морето),
а желанието ме
изгаря с пръстта
да се свличам надолу
към вир-ната
пропаст
на
пролятото свише
достойнство на
Господа.
Потъвам в мастилото.
Забранено е свиждането.
25.02.
Измастурбирах се.
26....
И загинах
на 27 януари.