Искам много да те гледам
като над езеро изгряващ
лазурен утринен покой,
Необозрим и ненагледен,
с ефирни ласки обладаващ,
недостижим и мой, и мой, и мой.
Потънах в нямо всеобятие
като удавница в бушуваща река
от хиляди искрящи тръпки.
Изпиващ с устни спорните понятия
преди да мога да ги изрека,
и преминаващ с тихи стъпки
през мен,през всичко във света ми.
Ухажващ всяка моя молекула,
макар с илюзия за всеотдаване.
Извезващ сълзи от смеха ми
и сриващ мене, кула подир кула...
Гледам те. А, всъщност, е отдаване.