автор: desiteneva

В мен се борят душата и разума. Душата, подвластна на обичта ми към теб, а разума, този твой жесток съдник, който не може да прости и да повярва в теб.
Но, понякога всичко в мен умира - и добро и лошо. Нямам желание да бъда добра, нито смелостта да съм лоша. Омръзва ми да съм добра, а незная точно как да бъда лоша. Нямам сили да живея с нереални спомени, нито пък да ги пазя. Писна ми да ги подреждам в сърцето си като папки с ненужен архив. Искам моите дни да са пълни - с теб Мамо. Искам да мога да усетя твоята тревожна усмивка и непресторена нежност, за да съумея да остана жива. За да съществувам чрез теб, до теб, заради теб. Така е трудно да си представя чертите ти. Затварям очи и си представям мига, в който си била до мен и, в който съм те имала до себе си. Но не мога. Невъзможно. От тебе нямам даже и спомени. А в зениците ми се прокрадва тъга, която прави очите ми мътни и отнема от блясъка им. Моят живот, моят път, моето земно щастие, какво биха били те, ако не си била ти, за да ми дадеш живот и този живот да повериш на чужди хора, за да порастна защитена, обичана и уверена в себе си. Сигурно никога няма да мога да стигна до теб. Сигурно ще останеш завинаги все така далечна, недостижима, само плод на моите фантазии. Ти си като фея. Никога не съм те докосвала, а вярвам в теб и в твоята човешка доброта. Може би затова не мога да бъда лоша. Макар, че омразата помага да бъдеш независим и те предпазва от разочарования. Но аз вярвам, че е по-добре човек да изпита разочарованието, от недостижимото, вместо да живее в отрицание и да се себенаказва, лишавайки се от мечтите си. Сгурно звуча странно. Сигурно ще бъда отново неразбрана. Това често ми се случва. Да, зная, аз съм различна, обществото ме научи да се възприемам като такава. И в очите на другите към мен вместо обич се таи стаена омраза. Жалко е, тъжно е, когато отказват да те приемат и се налага да търсиш постоянно одобрение, за да бъдеш харесван, популярен и обичан.
Ние, осиновените сме на старта на своя живот, само, че сме на най-крайния и най-отдалечения коридор от пистата и се изисква наистина огромна сила, за да настигнем останалите. И все пак мамо, бих искала да мога да ти кажа всики тези неща, докато държиш ръката ми. Ти, която си огледало на душата ми, си оставаш единствена, едничък мой образ в сънищата и мислите. Радвам се, че съм разбрала колко много ми липсваш и, че съм поела по пътя към теб. Най-трудният и дълъг път в живота ми.

17.03.2005 г.